Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 130 24.04.2019 година Град С.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
с.Т ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На …..2 април…………..…………………………….…2019
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛАЙ
УРУКОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар ………Стойка
Стоилова………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното
от………………………съдията В. МИШОВА
въззивно гражданско дело
номер…1086 по описа за 2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от Р.И.С. против решение
№ 30/07.01.2019 г., постановено по гр.д. № 1224/2018 г. на с. районен съд.
Във въззивната жалба е релевирано
оплакване срещу правния извод на районния съд за неоснователност на исковата
претенция. Въззивницата твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди, че в хода на производството било доказано, че сумата
в размер на 3 000 лв. представлявала парична гаранция, внесена по сметка
на ОД на МВР С. в полза на брат й С. С. – обвиняем по ДП № 62/2017 г. по описа
на РУП Р., и че сумата е била нейна собственост. Въззивницата счита, че
първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на
съдебно-икономическата експертиза, неправилно е приел, че било видно само кое е
задълженото лице, без да е ясно кой е наредил сумата. Твърди, че ОД на МВР е
бил на ясно кой е наредителят, тъй като вносната бележка била представена на
разследващия полицай и приложена към материалите по делото. Счита, че
процедурата по определянето на паричната гаранция като мярка за неотклонение,
нейното внасяне и освобождаване са регламентирани в чл.61, ал.8 НПК, в която
норма законодателят изрично е посочил
предпоставките, при които сумата се освобождава. Съгласно чл.61, ал.4 НПК
гаранцията можело да бъде представена както от обвиняемия, така и от друго
лице. В този случай в закона нямало основания да се приеме, че тази сума е
собственост на обвиняемия, ако бъде внесена от трето за наказателното
производство лице. С внасянето на сумата в полза на обвиняемия тя не става
негова собственост, нито собственост на ОД на МВР. Няма основание за нейното
задържане. Твърди, че лицето, в чиято полза е била внесена сумата, е подало молба
за връщането й, тъй като така е бил посъветван от юрисконсулта на дирекцията.
Молба за връщане на сумата е подала и самата ищца, на което ОС на МВР е
отговорила, че сумата не може да й бъде върната, тъй като била внесена на името
на друго лице и следва да се върне само на него. Въззивницата счита, че
запорирането на процесната сума било недопустимо, тъй като по този начин се
ограничавала имуществената сфера на друго лице, а не на обвиняемия по
досъдебното производство. Преди да се пристъпи към изпълнение е следвало да е
сигурно, че сумата е собственост на обвиняемия. Счита, че паричната гаранция
като мярка за неотклонение представлява обезпечение пред съд или орган на
досъдебното производство. Незаконосъобразно съдът е приел, че върху тази сума
може да бъде наложен запор, тъй като тя не представлява вземане на обвиняемия,
а на неговата сестра. Освен това твърди, че
съдът по нохд №301/2017 г. е разпоредил внесената гаранция да бъде
освободена на основание чл.61, ал.8 НПК, поради което е следвало да бъде върната,
а ОД на МВР не е следвало да изпълнява запора. Моли, съдът да отмени
обжалваното решение и да постанови ново, с което да осъди ОД на МВР С. да й
заплати сумата от 3 000 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а
по същество - основателна.
Пред районния съд е бил предявен иск
по чл.55, ал.1, предл. трето във връзка
с чл.181, ал.3 ЗЗД – за връщане на сума, платена за мярка за неотклонение
„Гаранция“. Ищцата е твърдяла в исковата си молба, че в хода на ДП № 62/2017г.
по описа на РУП гр. Р., с постановление № СП 3628/2016 г. по описа на ОП гр.С.
по отношение на брат й С. И. С., обвиняем по ДП, била взета мярка за
неотклонение „Гаранция" в размер на 3 000 лв. С вносна бележка от
08.03.2017 г., лично тя, от свое име внесла сумата по сметка на ОД на МВР - С..
Парите осигурила чрез заем. На 08.06.2017 г. било сключено споразумение,
одобрено с определение на ОС - С. от 08.06.2017 г., влязло в сила незабавно по
образуваното НОХД №301/2017 г. по описа на ОС - С.. Със същото определение
наказателното производство било прекратено. С молба с вх.
№349000-13868/28.08.2017г. до ОД на МВР гр. С. тя поискала сумата от 3 000 лв.
да й бъде върната, тьй като основанието за задържане на внесената сума било
отпаднало към този момент. С писмо №349000-14425-08.09.2017 г. от ОД на МВР гр.
С. й било отговорено, че сумата не може да бъде върната, тьй като била внесена
на името на друго лице и следвало да се върне само на него, както и че върху
нея има наложен запор от ЧСИ. Запорът бил наложен по искане на ОД на МВР С. по
изпълнително дело, образувано срещу брат й С. С.. Счита, че нямало причина за
задържане на сумата, защото наказателно производство приключило със
споразумение и съгласно чл. 61 ал. 8 НПК и че тя нямало какво да обезпечава
повече. Счита, че с оглед факта, че сумата била нейна собственост, а не на
подсъдимия, незаконосъобразно било да се налага запор върху чужда собственост
за погасяване на задължения на подсъдимия, длъжник по изп. дело №20178650401002
по описа на ЧСИ Маргарита Димитрова. Нямало основания да се приема, че тази
сума е собственост на обвиняемия дори да е внесена от трето за наказателното
производство лице и върху нея не можело да се насочи изпълнение за задължения на
обвиняемия. Искала е съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да
й върне сумата от 3 000 лв.
Ответникът е
оспорил иска. Твърдял е, че на 26.07.2017 г. е
получил запорно съобщение от ЧСИ Маргарита Димитрова по изп.д. №
20178650401002, с което на основание чл. 508 ал. 3 от ГПК се нареждало сумата
по гаранцията за бъде внесена по сметка на съдебния изпълнител. Това задължение
на ответника било изпълнено на 28.08.2017 г. Признава, че е получил молба от
ищцата за връщане на сумата. Счита, че следва да претендира сумата от
обвиняемия, в чиято полза била внесена. Признал, че сумата е внесена като
парична гаранция по ДП № 62/2017 г. по описа на РУП Р., по което обвиняем бил С. С.. Оспорил е
договора за заем и е твърдял, че въпреки че била внесла сумата, този договор не
бил доказателство, че тази сума е нейна и можело да бъде на всяко друго лице,
включително и на брат й, който по това време бил задържан под стража и не можел
да ги внесе сам. Внесената сума в полза на лицето С. С. служела за обезпечаване
на определени задължения, като при настъпване на дадени събития щяла да бъде
отнета от обвиняемия. Сумата била внесена по реда на НПК, което изключвало
всякакви уговорки и права от страна на обвиняемото лице, в чиято полза е
внесена сумата.
Първоинстанционният
съд е приел от фактическа страна за безспорно, че С. И. С. е бил обвиняем по ДП
№ 364/2016г. по описа на РУП гр. Р. и му била наложена мярка за неотклонение
„парична гаранция“ от 3 000 лв. с постановление на прокурора от 07.03.2017г. На
08.03.2017г. ищцата е внесла сумата. Приел е, че парите е получила по договор
за заем от 07.03.2017 г., който върнала в началото на 2018 г. Приел е също
така, че между подсъдимия С. И. С., защитника и прокурора било сключено
споразумение по посоченото ДП, което било одобрено с необжалваемо определение
от 08.06.2017 г., постановено по НОХД № 301/2017г. по описа на с. окръжен съд.
Със споразумението подсъдимият е осъден на две години „лишаване от свобода”,
отложено с изпитателен срок от четири години, и на „глоба” в размер на 5 000
лв., както и е осъден да заплати на ОД на МВР – С. направените по делото
разноски в размер на 1 097,09 лв., за които бил издаден изпълнителен лист. С
разпореждане на съда от 08.06.2017 г. по посоченото НОХД било разпоредено да се
уведоми взискателят (ОД на МВР – С.), че съгласно чл. 416 ал. 5 НПК
изпълнението на вземания от съдебно разноски може да се насочи и върху
внесените като гаранции пари, като в случая е налице гаранция от 3 000 лв.,
внесена по сметката на ОД на МВР – С.. На 13.07.2018 г. ищцата е поискала
внесената гаранция да бъде освободена. С разпореждане от същата дата, съдът е
разпоредил гаранцията да бъде освободена, на основание чл. 61 ал. 8 НПК. С
молба от 14.07.2017г. до ОД на МВР – С. С. И. С. е помолил да му бъде върната
внесената гаранция по посочена в молбата банкова сметка. ***.07.2017г. на гърба
на молбата било изложено становище от юрисконсулта на ОД на МВР – С., че срещу
лицето има образувано производство за принудително изпълнение, като има наложен
запор на сумата по гаранцията. С молба от 28.08.2017 г. до ОД на МВР – С. и
ищцата поискала да й бъде върната
внесената от нея по ДП гаранция от 3 000 лв. по посочена банкова сметка. ***.09.2017
г. ОД на МВР уведомила ищцата, че сумата не може да й бъде върната, тъй като е
внесена на името на друго лице и следва да се върне само на него, а отделно има
наложен запор върху нея от ЧСИ.
От
правна страна районният съд е приел, че съгласно чл. 416 ал. 5 НПК изпълнението на вземания от съдебни разноски
може да се насочи и върху внесените като гаранция пари и ценни книжа.
Съответно, в изпълнение на тази законова норма, ответникът насочил изпълнението
върху гаранцията от 3 000 лв. за събиране на дължимите му се разноски в размер
на 1 097,09 лв., въз основа на издаден на 08.06.2018г. по НОХД № 301/2017г.
изпълнителен лист за разноските. Заключил е, че ответникът, съответно
длъжностното му лице, е действал в изпълнение на законово разпореждане и не е
извършил противоправно деяние. Съответно, не е действал неправомерно,
отказвайки да върне сумата и е отхвърли иска, квалифицирайки го по чл.49 ЗЗД.
Въззивният съд, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци
на оспорения съдебен акт:
Предявеният иск е с правна квалификация по чл. чл.55, ал.1,
предл. трето във връзка с чл.181, ал.3 ЗЗД. В исковата молба ищцата не се е позовала на виновно, противоправно деяние,
извършено от служител на ответника, от което за нея са произлезли вреди, нито
претендира присъждането на обезщетение за тези вреди, за да бъде искът
клалифициран по чл.49 ЗЗД. В исковата молба се сочи, че ищцата е внесла по
сметка на ОД на МВР сума от 3 000 лв. за парична гаранция като мярка за
неотклонение, взета по отношение на брат й С. С. – обвиняем по ДП № 62/2017 г.
Сочи се, че той е бил осъден по образуваното по ДП нохд № 301/2017 г. по описа
на ОС – С.. Затова с молба от 28.08.2017 г. тя е поискала сумата от 3 000
лв. да й бъде върната, тъй като основанието за държането й е отпаднало. Твърди
се и това, че ответната ОД на МВР С. й е отказала да й върне сумата, тъй като
била внесена на името на друго лице и следвало да се върне на него, а освен
това върху сумата бил наложен запор по изпълнително дело, образувано срещу С. С..
С други думи ищцата твърди, че ОД на МВР е получила парите на основание взетата
мярка за неотклонение, което основание с осъждането на обвиняемия е отпаднало,
и претендира връщането им.
Фактите
по делото не са спорни: ищцата е сестра на С. И. С., който е бил обвиняем по ДП
№ 364/2016г. по описа на РУП Р. и му била наложена мярка за неотклонение
„гаранция“ от 3 000 лв. с постановление на прокурора от 07.03.2017 г. На
08.03.2017 г. ищцата е внесла сумата. Няма никакво значение как тя е набавила
парите и дали ги е получила от трето лице по силата на договор за заем или не.
Наказателното производство, по което С. е бил
подсъдим, е приключило със споразумение, което е било одобрено с определение от
08.06.2017 г., постановено по НОХД № 301/2017 г. по описа на с. окръжен съд.
Със споразумението подсъдимият е осъден на две години „лишаване от свобода”,
отложено с изпитателен срок от четири години, и на „глоба” в размер на 5 000
лв., както и е осъден да заплати на ОД на МВР – С. направените по делото
разноски в размер на 1 097,09 лв., за които бил издаден изпълнителен лист. С
разпореждане на съда от 08.06.2017 г. по посоченото НОХД било разпоредено да се
уведоми взискателят (ОД на МВР – С.), че съгласно чл. 416 ал. 5 НПК
изпълнението на вземания от съдебно разноски може да се насочи и върху
внесените като гаранции пари, като в случая е налице гаранция от 3 000 лв.,
внесена по сметката на ОД на МВР – С.. С друго разпореждане от 13.07.2017 г.
наказателният съд е разпоредил освобождаване на гаранцията. С молба от
14.07.2017 г. до ОД на МВР – С. С. И. С. е помолил да му бъде върната внесената
гаранция по посочена в молбата банкова сметка, ***, тъй като било образувано
производство за принудително изпълнение и имало наложен запор на сумата по
гаранцията. С молба от 28.08.2017 г. до ОД на МВР – С. и ищцата поискала да й бъде върната внесената от нея
по ДП гаранция от 3 000 лв. по посочена банкова сметка. ***.09.2017 г. ОД на
МВР уведомила ищцата, че сумата не може да й бъде върната, тъй като е внесена
на името на друго лице и следва да се върне само на него, а отделно имало
наложен запор върху нея от ЧСИ.
По
правната си същност мярката за неотклонение „гаранция“ представлява даден пред съд като обезпечение
залог по смисъла на чл.180, ал.1 ЗЗД. Залогът се учредява едностранно чрез влагане на сума в банка – чл.181, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл.61, ал.4 НПК гаранцията може да бъде представена от обвиняемия или
от друго лице, т.е. залогодател може да бъде всяко трето лице, което чрез
едностранен акт учреди залог. Тъй като става дума за залог на парична сума, то
това е залог върху вземане и правоотношението възниква между залогодателя и
заложния кредитор. Длъжникът на залогодателя (в случая обвиняемият) не е страна
по залога, въпреки, че се обезпечава негово задължение. Не е необходимо дори
неговото съгласие. Заложният кредитор придобива право на залог и може да се
удовлетвори предпочтитечно от стойността на заложената вещ или вземане. С други
думи, внасяйки сумата като парична гаранция, ищцата се е съгласила, че, при
приключване на наказателното производство,
върху нея може да бъде насочено принудително изпълнение за наложена с
присъдата глоба или за присъдени в полза на държавата обезщетения, съдебни
разноски и такси. Това е предвидено и в нормата на чл.416, ал.4 НПК, според
която, когато с присъдата е наложена глоба или са присъдени в полза на
държавата обезщетения, съдебни разноски и такси, съдът издава изпълнителен лист
и го изпраща на съответния орган за изпълнение. В тези случаи изпълнението
на вземания от съдебни разноски и такси може да се насочи и върху внесените
като гаранция пари и ценни книжа – ал.5. Законодателят не е предвидил
ограничения в хипотезата, когато гаранцията е внесена от трето лице. Затова е
неоснователно възражението във въззивната жалба, че сумата не е била собствена
на обвиняемия и че по този начин се ограничава имуществената сфера на друго
лице, а не неговата. За случая обаче е релевантно, че гаранцията,
внесена като мярка за неотклонение, е била освободена с разпореждане от
13.07.2017 г. на докладчика по наказателното дело на основание чл.61, ал.8 НПК, тъй като на
обвиняемия е било наложено наказание лишаване от свобода – арг. чл.383, ал.1 НПК. Настоящият съд не може нито да контролира, нито да не зачете това
разпореждане, тъй като само и единствено наказателният съд е компетентен да се
произнесе по мярката за неотклонение, респ. по освобождаването на внесената
гаранция. След като гаранцията е освободена, ОД на МВР не следва да задържа
сумата, и не следва да насочва изпълнението върху нея, искайки запорирането й.
Основанието, поради което сумата е била получена, е отпаднало и тя следва да се
върне.
С оглед на тези съображения
въззивният съд намира, че като е приел (макар и с друга правна квалификация),
че ОД на МВР има основание да задържа сумата, районният съд неправилно е
приложил материалния закон. Предпоставките, въз основа на които следва да се
уважи предявения иск на извъндоговорното основание по чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД, са налице, поради което постановеното решение следва да бъде отменено. При
този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта за разноските, като въззиваемият бъде осъден да заплати на въззивницата
сумата от 1 380 лв., представляваща
направените от нея разноски за двете инстанции.
Воден от горните мотиви
въззивният съд,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 30 от 07.01.2019 г., постановено по гр.д. № 1224/2018 г. по описа на с.
районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1,
предл. трето във връзка с чл.181, ал.3 ЗЗД Областна дирекция на МВР – С., със седалище и адрес на управление в гр. С.,
ул. Г. Н. И., № . ЕИК …, представлявана от директора Г. Х., ДА ЗАПЛАТИ на Р.И.С.
***, ЕГН **********, сумата от 3 000 лв. (три хиляди лева), платена за
мярка за неотклонение „гаранция“ в полза на С. И. С. – обвиняем по ДП № 62/2017
г. по описа на РУП Р..
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – С., със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. Г.Н. И., № ., ЕИК ….,
представлявана от директора Г. Х., ДА ЗАПЛАТИ на Р.И.С. ***, ЕГН **********
сумата от 1 380 лв. (хиляда триста и осемдесет лева), представляваща
направените от нея разноски за двете инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: