№ 115
гр. Велико Търново, 04.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ИЛИЯНА ПОПОВА
Членове:ГАЛЯ МАРИНОВА
МАЯ ПЕЕВА
при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно гражданско дело №
20224000500204 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 100/13.03.2022 г. по гр.д. № 20/2021 г. Окръжен съд
Велико Търново е отхвърлил предявеният от Е. Я. С. иск против Р. Д. М. за
установяване съществуването на вземане в размер на 49654 лв., съгласно
договор за паричен заем от 22.10.2015 г., сключен между Е. Я. С. и Р. Д. М.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.10.2015 г., за
което вземане е издадена Заповед № 639/22-07.2020 г. по ч.гр.д. № 1652/2020
г. на ВТРС. Присъдени са разноски.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от Е. Я. С., с която
същото се оспорва като неправилно. Според жалбоподателя съдът не е
съобразил констатациите на постановените две определения на ВТАС, в
които не са открити причини, поради които да се приеме искът за
неоснователен. Не е обсъден приложения договор за заем, с нотариална
заверка на подписите, в който страните са изразили волята си ясно,
категорично и лаконично. Твърдението на ответника, че не е получавал пари
1
по договора, е опровергано от подписа му върху него. Счита дадените
показания на разпитаните свидетели за недопустими, с оглед размера на
претенцията.
Моли съда да отмени постановеното решение като неправилно,
вместо което да постанови друго, с което предявеният иск бъде изцяло
уважен и му бъдат присъдени разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала
отговор, с който се заема становище, че постановеното първоинстанционно
решение е правилно и обосновано, поради което жалбата следва да се остави
без уважение.
Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и следва да се разгледа по същество.
При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав
констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени
аргументи, подписано от председателя на състава. Решението е допустимо,
поради което настоящият състав счита, че следва да пристъпи към решаване
на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК.
Пред Окръжен съд Велико Търново е предявен иск от Е. Я. С. против
Р. Д. М. за признаване за установено съществуването на парично задължение
на ответника към ищеца в размер на 49654 лв., произходящо от сключен
договор за заем от 22.10.2015 г., с нотариална заверка на подписите, ведно със
законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
– 17.07.2020 г. до окончателното изплащане, за които суми ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 639/22.07.2020
г. по ч.гр.д. № 1652/2020 г. на РС Велико Търново. Излагат се обстоятелства
за сключване на множество договори за заем между страните, между които и
процесния. Според клаузите на същия е предоставена парична сума в размер
на 50000 лв., от които 346 лв. са погасени от ответника, поради което се
2
претендира остатъкът от 49654 лв. С оглед на това, че погасяване на
дължимия остатък не е извършено, ищецът е подал заявление до РС Велико
Търново на 17.07.2020 г., с което е поискал издаване на заповед за незабавно
изпълнение за дължимата сума, ведно със законната лихва. Във връзка с
депозираното възражение от длъжника против издадената Заповед за
изпълнение № 639/22.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1652/2020 г. на ВТРС, е подадена
настоящата искова молба срещу Р. Д. М. за установяване дължимостта на
сумите, предмет на издадената заповед.
С отговора на исковата молба са направени следните възражения:
сумата, посочена в договора за паричен заем, не е реално предадена от
заемодателя на заемателя, уговорката била тя да се преведе след сключване на
договора по банков път, но това не е сторено от ищеца; не е налице предаване
в брой и с оглед забраната в чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на
плащанията в брой; направено е възражение за нищожност на договора за
заем, поради противоречие със закона, добрите нрави и липса на основание,
уговорките относно лихвите също са нищожни; направено е възражение за
погасителна давност.
С обжалваното решение е прието, че не е доказано от ищеца
предаване на сумата, посочена в договора за заем, нито в брой, нито по
банков път, поради което с постановеното решение е отречено
съществуването на вземането, визирано в издадената заповед за изпълнение.
От събраните по делото доказателства се установява следното: На
22.10.2015 г. между страните е сключен договор за паричен заем, с
нотариална заверка на подписите, в чл. 1 от който е уговорено, че
заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя парична сума в размер на
50000 лв., която според чл. 2 заемателят се задължава да върне в брой до
22.10.2018 г. на 36 последователни редовни месечни вноски, подробно
посочени с размери, платими на всяка 23-та дата, с начало 23.11.2015 г.
Уговорени са компенсации за загуби и пропуснати ползи и за забава. В
съдебно заседание на 17.02.2022 г. ищецът е пояснил, че не е броил пари на
ответника пред нотариуса, а преди това на няколко пъти периодично ги е
предавал на М., държали си сметка колко са се събрали и когато отишли при
нотариуса предоставената сума била 53000 лв. Първият договор подписали за
50000 лв., а на другия ден – подписали договор за още 3000 лв., за да бъде
3
документирано и да има основание ищецът да си търси средствата. Към
подадената искова молба /първоначално пред районен съд/ ищецът е
приложил и договора за заем от 23.10.2015 г. за сумата от 3100 лв., по
отношение на който заявява, че е погасен. Уточнено е още, че по настоящия
договор за заем е погасена само сумата от 346 лв. и претенцията касае
дължимия остатък от 49654 лв.
С оглед оспорването от страна на ответника по делото са разпитани
свидетели. Според св. М.а, бивша съпруга на ответника, през есента на 2015 г.
имали финансови затруднения и в средата на октомври се срещнали с ищеца,
за да договорят последният да им предостави паричен заем от 50000 лв.
Ищецът искал първо да се сключи договор с нотариална заверка на
подписите, след което да преведе парите на Румен по банкова сметка.
Няколко дни след това Румен казал на свидетелката, че са подписали
договора и чака да получи сумата от г-н С.. Така и не получили парите. Св.
Цанко Тодоров също е присъствал на срещата, на която се договорили ищеца
да даде на ответника сума от 50000 лв., но ищецът искал уговорката да бъде
нотариално заверена и ще му преведе парите по банков път. Впоследствие
свидетелят разбрал от Румен, че са подписали договор, но не е получил пари.
При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за
съществуване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист въз основа на документ – договор за заем с нотариална
заверка на подписите. Безспорно е издадена заповед за незабавно изпълнение
въз основа на документ, срещу която е постъпило възражение от ответника.
Съществуването на вземането е оспорено от него с довода, че не е получавал
средствата, посочени в сключения договор.
С оглед реалния характер на договора за заем, предоставянето на
заемната сума представлява съществен елемент на договора, поради което
установяването на предаването на сумата с поемане задължение за нейното
връщане е въпрос на доказване. За доказване на договора и на факта на
предоставяне на паричната сума важат общите правила на ГПК. При наличие
на документ, който е подписан от страните, които са участници в
правоотношението, който не е оспорен като автентичност, същият съставлява
4
доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от
посочените там лица и удостоверените факти са се осъществили така, както
са посочени. Това означава, че договорът за заем има характера на частен
диспозитивен свидетелстващ документ, с който се удостоверява предаването
на заемната сума, дори да не е изрично посочено, че договорът има характер
на разписка за предаване на сумата. В частта, в която се удостоверява
предаването на сумата волята на страните трябва да бъде ясна и
недвусмислена, за да се приеме за доказан факта на предаването на сумата.
Същата следва да се тълкува още и в съответствие с останалите уговорки,
които в съвкупност да дадат представа за действителната обща воля на
страните. В конкретния случай е посочено, че заемодателят предава изцяло и
в брой на заемателя паричната сума, която заемателят се задължава да върне
по посочения в договора начин, т.е. фактическото действие по предаването на
средствата е разграничено от възникването на задължение за връщане за в
бъдеще за заемателя. В договора липсва отбелязване за възникване на
задължение за заемодателят за предоставяне на средствата по банков път, за
каквито уговорки възразява ответника. Тълкувайки волята на страните според
правилото на чл. 20 ЗЗД настоящият състав приема, че от вписването, че
заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя паричната сума, която
заемателят поема задължението да върне на вноски, с начало 23.11.2015 г.,
следва по безспорен начин извода за реално получаване на паричната сума и
съответно съществуването на заемно правоотношение между страните. Този
извод не може да бъде оборен от изявлението на ищеца, че средствата са
предоставени на части в предходен момент, тъй като писмената форма на
договора за заем не е изискване за валидност, а за доказването му. Няма
пречка заемното правоотношение да възникне в определен момент с
предаване на сумата и уговорката за връщането й, а договорът за заем да бъде
съставен в последващ момент. Така страните по заемното правоотношение
обективират в предвидената от закона форма за доказване размера на дълга и
произхода му /аналогичен казус е разгледан в Решение № 266/28.12.2017 г. по
гр.д. № 635/2017 г. на ІV Г.О. на ВКС/. Освен това обясненията на ищеца за
предоставяне на средства в общ размер на 53000 лв., за което са съставени
два последователни договора за заем, съответстват и на приложените
документи, подписвани от страните. Свидетелските показания, имащи за цел
да оборят вписаното в договора, не могат да бъдат възприети безусловно.
5
Свидетелите са придобили преки и непосредствени впечатления за
преддоговорните отношения между страните за съгласието за предоставяне в
заем на сумата от 50000 лв. и за начина, по който тази сума да бъде предадена
– по банков път. За развилите се впоследствие отношения между страните и
за окончателните уговорки между тях свидетелите нямат преки впечатления,
поради което не могат да бъдат възприети като годен източник на
информация. Освен това, в договора за заем ответникът е направил
изявление, че се задължава да върне предадената му изцяло и в брой сума,
поради което не може да опровергава съдържанието на това изявление в
съставения документ със свидетели, с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6
ГПК. Не може да бъде споделен доводът, че не е налице плащане в брой на
заемната сума, с оглед забраната на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване
на плащанията в брой. Нарушаването на това законово изискване води до
възможността за налагане на административна санкция, но няма последицата
да се отрече предаването в брой на паричната сума между страните. Ищецът
признава частично погасяване на задължението в размер на 346 лв., поради
което дължимия остатък за връщане възлиза на 49654 лв., в който размер
настоящият състав приема искът за основателен и доказан, ведно със
законната лихва от датата на заявлението – 17.07.2020 г. до окончателното
изплащане /в тази връзка настоящият състав приема, че е допусната очевидна
фактическа грешка в началния момент на лихвата, посочена в обжалваното
решение, тъй като в издадената заповед за изпълнение, по която се произнася
исковия съд, началният момент е визиран от датата на заявлението/.
Договорът за паричен заем не страда от пороци, сочещи на неговата
недействителност. Същият не противоречи на императивна правна норма, за
да се приеме, че е нищожен, поради противоречие със закона, нито
противоречи на добрите нрави, в каквато насока са направени бланкетни
възражения в отговора на исковата молба. Не е оборена от ответника и
презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. посл. ЗЗД за наличие на основание на
договора. Съдът не следва да се занимава с действителността на уговорките
за лихви, тъй като те са извън предмета на спора, а според правилото на чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече до нищожност на целия
договор. Вземането не е погасено по давност, тъй като изискуемостта започва
да тече, считано от 23.11.2015 г., и към датата на подаване на заявлението –
17.07.2020 г. петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД не е изтекъл /чл.
6
422, ал. 1 ГПК/.
Тези изводи не съвпадат с изводите на първостепенния съд, което
налага отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което бъде
признато за установено по предявения от Е. Я. С. иск против Р. Д. М., че
ответникът дължи сумата от 49654 лв., представляваща непогасено
задължение по договор за заем от 22.10.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението – 17.07.2020 г. до
окончателното изплащане.
При този изход на делото в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените разноски, които за първоинстанционното
производство са в общ размер на 1523,08 лв., от които 993,08 лв. – внесена
дължима държавна такса, 500 лв. – адвокатско възнаграждение, 30 лв. –
внасяни държавни такси за частни производства. Разноски в заповедното
производство не са претендирани и не са били присъдени със заповедта за
незабавно изпълнение, не следва да бъдат присъждани и в настоящото
производство. Други разноски, които са реално дължими и които са
направени в първоинстанционното производство, не се доказа да са
извършени. За въззивната инстанция ответникът по жалба дължи разноски на
жалбоподателя в общ размер на 1493,08 лв., от които 993,08 лв. – внесена
държавна такса и 500 лв. – адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 100/13.03.2022 г., постановено по гр.д.
№ 20/2021 г. на Окръжен съд Велико Търново, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на Е. Я. С., ЕГН
********** от гр. Велико Търново, ******** съществува вземане от Р. Д. М.,
ЕГН ********** от гр. Велико Търново, ******** за сумата от 49654
/четиридесет и девет хиляди шестстотин петдесет и четири/ лева,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем от 22.10.2015
г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението – 17.07.2020 г. до окончателното изплащане, за
7
които суми е издадена заповед за изпълнение № 639/22.07.2020 г. по ч.гр.д. №
1652/2020 г. на Районен съд Велико Търново, поправена с определение №
1304/30.07.2020 г. по същото дело.
ОСЪЖДА Р. Д. М., ЕГН ********** от гр. Велико Търново,
******** да заплати на Е. Я. С., ЕГН ********** от гр. Велико Търново,
******** сумата 1523,08 /хиляда петстотин двадесет и три лева и 08 ст./
лева, представляваща направени разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата 1493,08 /хиляда четиристотин деветдесет и
три лева и 08 ст./ лева, представляваща направени разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8