№ 211
гр. София, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.
Виктория Р. Стоилова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско
дело № 20221800500381 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 7 от 12.01.2022 г., постановено по гр.д. № 541/2020 г. по
описа на Районен съд – Елин Пелин е осъден ответника – Кооперация
„Надежда Кооп“ да заплати на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ на осн.
чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 527.92 лв., представляваща
незаплатени суми по фактури № **********/05.06.2019 г.; №
**********/19.06.2019 г. и № **********/12.11.2019 г., издадени във връзка
със сключени Договор за услуга от 11.01.2019 г. и Договор за услуга от
30.03.2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума считано от
03.09.2020 г. до датата на окончателното й изплащане, както и на основание
чл. 92 ЗЗД следните суми: 3032.45 лв., представляваща неустойка по фактура
№ **********/05.06.2019 г. за периода от 06.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и
1917.83 лв., представляваща неустойка по фактура № **********/19.06.2019 г.
за периода от 20.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 195.36 лв., представляваща лихва за забава за периода от
13.12.2019 г. до 01.09.2020 г., дължима по фактура № **********/12.11.2019 г.
Със същото решение съдът е разпределил и отговорността за разноските, като
е осъдил на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответника – Кооперация „Надежда Кооп“ да
заплати на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ сумата в размер на 3879.16
лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство - Кооперация „Надежда
1
Кооп“, чрез адв. Н. М. с оплаквания за неправилност, предпоставена от
допуснати процесуални нарушения. Счита, че първоинстанционния съд
неправилно не е взел предвид извършеното между страните прихващане с
насрещно вземане, с което задължението на ответника е било частично
погасено със сума в размер на 5 867.64 лв. По конкретно твърди, че
прихващането е било извършено между страните с двустранен протокол от
21.12.2018 г., като е било отразено в счетоводните регистри на ответника и
констатирано от вещото лице, изготвило съдебно – счетоводната експертиза.
Твърди още, че вземането, с което е поискано да бъде извършено прихващане
произтича от неплатена наемна цена по договор за наем на земеделска земя,
което вземане е предмет на установителен иск. Моли да бъде отменено
изцяло така постановеното решение, евентуално да бъде съобразено
стореното прихващане като присъдените суми бъдат намалени. Претендира
разноски.
Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от ищеца в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият намира за правилни изводите на решаващия
състав на първоинстанционния съд за основателност на заявените претенции.
Счита, че първоинстанционния съд достатъчно обосновано е аргументирал в
мотивите си защо не взема предвид отразеното от вещото лице в изготвената
по делото съдебно – счетоводна експертиза прихващане по протокол
21.12.2018 г., с което между страните са прихванати извънсъдебно сумите
предмет на протокола. В тази връзка сочи, че от страна на ответника не са
представени доказателства за съществуване на вземането му в констатирания в
експертизата размер. Искането е жалбата да бъде оставена без уважение, а
решението на районния съд – потвърдено от въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд
и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Производството пред Районен съд – Елин Пелин е образувано по искова
молба на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ срещу Кооперация „Надежда
Кооп“, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за
осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1) на основание
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 527.92 лв., представляваща
главница формирана от непратени суми по три броя фактури с №
**********/05.06.2019 г.; № **********/19.06.2019 г. и №
**********/12.11.2019 г., издадени във връзка със сключени Договор за услуга
2
от 11.01.2019 г. и Договор за услуга от 30.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху посочената сума считано от 03.09.2020 г. до датата на окончателното й
изплащане; 2) на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 3023.45 лв. неустойка,
начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от 11.01.2019 г. досежно
вземанията по фактура № **********/05.06.2019 г. за периода от 06.07.2019 г.
до 02.09.2020 г. и 1917.83 лв., представляваща неустойка начислена на осн. чл.
7.2 от договора за услуга от 30.03.2019 г. досежно вземанията по фактура №
**********/19.06.2019 г. за периода от 20.07.2019 г. до 02.09.2020 г.; 3) на
основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 195.36 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 13.12.2019 г. до 01.09.2020 г., дължима по фактура №
**********/12.11.2019 г.
Пред първоинстанционния съд е било релевирано от ответника
възражение за прихващане с вземане, което същият твърди да има към ищеца
за сума в размер на 39 372.00 лв., представляваща дължима наемна цена по
договор за наем на земеделска земя за периода 01.10.2018 г. до 15.10.2019 г.,
което вземане е било предмет на установителен иск, предявен по реда на чл.
422 ГПК.
С определение от 22.02.2021 г. първоинстанционният съд е приел, че не
следва да разглежда релевираното възражение за прихващане, като е изложил
аргументи за недопустимост на повторно предявяване на идентична
претенция, макар и под формата на възражение, за която вече е образувано
отделно производство по предявен установителен иск.
За да постанови атакуваното решение, районният съд е приел, че
страните били в облигационни отношения по силата на двата договора за
услуга, съответно от 11.01.2019 г. и 30.03.2019 г., като ищецът, в качеството си
на изпълнител, е извършил услугите оран и култивиране на земеделски земи
до 1000 дка по първия договор, и торене и пръскане с превоз на вода до 4000
дка земеделска земя по втория договор. Приел е още, че ищецът е извършил и
услугата жътва на 300 дка земеделски земи със слънчоглед. За
осъществените услуги ищецът издал фактура № **********/05.06.2019 г. на
стойност 7152.00 лв. с ДДС, фактура № **********/19.06.2019 г. на стойност
4675.92 лв. с ДДС и фактура № **********/12.11.2019 г. на стойност 2700.00
лв. с ДДС. Приел е, че ответното дружество не е заплатило стойността на
предоставените от ищеца услуги, поради което претенцията на ищеца за
вземанията по процесните три фактури е основателна.
Основателността на иска за главното задължение обуславяло и
основателност на исковете за неустойка, дължима на основание чл. 7.2. от
двата договора и лихва за забава върху главницата по фактура №
**********/12.11.2019 г.
За да бъде успешно проведен иска с правно основание чл. 266, ал. 1, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да установи по безспорен начин, че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изработка, че е
изработил (изпълнил) възложеното му с договора точно и в уговорените
срокове, че извършената работа е приета от ответника.
Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства, в
3
това число договор за услуга от 11.01.2019 г. и договор за услуга от 30.03.2019
г. и приетите към тях двустранни протоколи, безспорно се установява, че
между страните по делото са възникнали валидни облигационни
правоотношения по няколко договора за изработка. В тази връзка ищцовото
дружество е издало и процесните фактури № **********/05.06.2019 г.; №
**********/19.06.2019 г. и № **********/12.11.2019 г. адресирани до
задълженото лице Кооперация „НАДЕЖДА КООП“, които се установи, че са
осчетоводени в счетоводството на ответника и са включени в дневника за
покупките и справка декларация ДДС, осчетоводени са и в счетоводните
регистри на ответника по дебита на сметка 611 «Разходи за основна дейност»,
сметка 4531 «Начислен данък на покупките» в кореспонденция с кредита на
сметка 401 «Доставчици».
Недоказано е останало оспорването по истинността на протоколите, с
които са приети извършените от ищеца услуги досежно подписите положени
от представителя на Кооперация „НАДЕЖДА КООП“, в която връзка съдът е
открил и производство по реда на чл. 193 ГПК, тъй като ответника, в чиято
тежест е било да докаже неистинността не е внесъл депозит за
възнаграждение по допуснатата съдебно-графологична експертиза, съответно
доказателствената стойност на представените писмени доказателства не е
била оборена.
Предвид така установеното наличие на валидно облигационно
договорно правоотношение между страните по делото и изпълнението на
всички договорни отношения от изпълнителя ЕТ „Тодор Димитров Илиев –
ТОП 92“, доколкото други възражения от страна на ответника не са
релевирани, то за последния е възникнало задължението да заплати
уговорената цена на извършените услуги съобразно издадените от
изпълнителя фактури. В случая от заключението на изслушаната по делото
пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че общият размер на задължението по трите процесни фактури възлиза на 14
527,92 лв., поради което предявените искове са изцяло основателни, до който
извод е достигнал и първоинстанционния съд.
Основателни се явяват и предявените искове с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължимите неустойки за забавено плащане върху
неизплатените задължения по сключените между страните договори за услуги
и издадените по тях фактури. Съгласно чл.7.2 и по двата договора за услуга
между страните е уговорено, че при просрочие се начислява неустойка в
размер на 0,1 % на ден върху стойността на извършените работи. Съдът
намира, че в настоящия случай от страна на ответника е налице неизпълнение
на задължението за заплащане стойността на извършените услуги в срок и
следователно за ищеца е възникнало правото по чл.7.2 от сключените
договори за услуги да претендира уговорената договорна неустойка. Исковете
са доказани и по размер, съобразно изготвената по делото пред
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, като следва да
бъдат уважени за посочения в исковата молба период, съответно размер -
3023.45 лв. неустойка, начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от
11.01.2019 г. досежно вземанията по фактура № **********/05.06.2019 г. за
4
периода от 06.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и 1917.83 лв., представляваща
неустойка начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от 30.03.2019 г.
досежно вземанията по фактура № **********/19.06.2019 г. за периода от
20.07.2019 г. до 02.09.2020 г.
Основателен се явява и иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от
195.36 лв. лихва за забава за периода от 13.12.2019 г. до 02.09.2020 г. дължима
по фактура № **********/12.11.2019 г., чиито размер се установява и от
изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Спорен във въззивното производство е останал единствено въпросът
дали вземането на ответното дружество Кооперация „Надежда Кооп“, с което
ответникът е релевирал възражение за прихващане с вземанията на ищеца, не
е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд, поради допуснати
процесуални нарушения, респ. дали е възникнало и какъв е неговият размер.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на 19.10.2022
г. настоящото производство е било спряно до приключване на производството
по т.д. № 395/2021 г. по описа на Софийски градски съд с влязъл в сила
съдебен акт, с предмет активното вземането по релевираното в настоящото
производство възражение за прихващане.
С определение от 12.11.2024 г. настоящото производство е било
възобновено, като по делото са приложени заверени преписи от Определение
№ 499/07.08.2023 г. по т.д. № 640/2022г. по описа на Апелативен съд – София
и Решение № 260295/27.04.2022г. по т.д. № 395/2021г. на Софийски градски
съд. Видно от посоченото определение производството по т.д. № 395/2021 г.
по описа на Софийски градски съд и производството по т.д. № 640/2022г. по
описа на Апелативен съд – София са прекратени, а постановеното Решение №
260295/27.04.2022г. по т.д. № 395/2021г. на Софийски градски съд е
обезсилено на осн. чл. 231, ал. 1 ГПК, като така постановеното определение е
влязло в сила на 29.08.2023 г.
Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 - чл. 105 ЗЗД.
Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на
прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект - погасяване на
насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да
съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни,
основание и размер. Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и
доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е безусловно. За да
породи действие, трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса, т.нар.
"съдебно прихващане", изявлението е под условие, че предявеното с иска
вземане ще бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи
вземането по иска и осъщественото право на прихващане. Когато изявлението
за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието
на иска, възражението е евентуално.
С оглед изложеното и предвид доказателствата по делото настоящият
състав намира, че с отговора на искова молба ответникът е релевирал
евентуално възражение за прихващане с цитираната сума - 39 372.00 лв., която
е била предмет на разглеждане в отделно съдебно производство по т.д. №
5
395/2021 г. на Софийски градски съд, което възражение за прихващане е било
допустимо и е подлежало на разглеждане от първоинстанционния съд.
С оглед заявеното своевременно възражение за прихващане и с оглед
установяване на вземането по основание и размер в отделно производство,
настоящото такова е било спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до
приключване на обуславящия спор за съществуването на вземане на ответника
срещу ищеца, основано на отговорността на последния спрямо първия, по
договор за наем на земеделска земя от 30.07.2018 г., предмет на т.д. №
395/2021 г. по описа на СГС.
С оглед обаче приложените заверени преписи от Определение №
499/07.08.2023 г. по т.д. № 640/2022г. по описа на Апелативен съд – София и
Решение № 260295/27.04.2022г. по т.д. № 395/2021г. на Софийски градски съд,
настоящият състав намира, че вземането предмет на възражението за
прихващане не се установява по основание и размер, което обуславя
неоснователност на релевираното възражение за прихващане. Това е така, тъй
като вземането е било предмет на установителен иск, разгледан от Софийски
градски съд по посоченото по горе търговско дело. С постановеното по него
решение № 260295 е признато за установено по отношение на ЕТ „Тодор
Димитров Илиев – ТОП – 92“, че съществува вземане на Кооперация
„Надежда – КООП“ в размер на 26 024.04 лв. главница, представляващо
неплатена наемна цена по Договор за наем на земеделска земя от 30.07.2018 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 19.02.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, като за останалата част до 39 372 лв. искът е
отхвърлен като основателен. В последствие обаче така постановено решение е
било предмет на въззивен контрол пред САС. Било е образувано в.т.д. №
640/2022 г., като съдът с Определение № 499 от 07.08.2023 г., влязло в сила на
29.08.2023 г. е обезсилил изцяло решение № 260295/27.04.2022 г., постановено
по т.д. № 395/2021 г. по описа на СГС и е прекратил производството по т.д. №
395/2021 г. по описа на Софийски градски съд и производството по т.д. №
640/2022г. по описа на Апелативен съд – София, като е приел, че са налице
предпоставките на чл. 231, ал. 1 ГПК, тъй като в шестмесечен срок не е
поискано възобновяване на спряното по общо съгласие на страните
производство.
Прекратяване на производството по посочения ред е попречило да се
формира сила на пресъдено нещо относно спорното право, предмет на
релевирано възражение за прихващане, което води до извод за това, че
вземането е спорно /неликвидно/, т.е. негов предмет е едно спорно право,
което обуславя промяна на спорния предмет и събиране на доказателства,
които да установяват активното вземане. След като възражението за
прихващане, макар неоснователно, не е било прието за разглеждане от
първоинстанционния съд, с оглед обстоятелството, че последното продължава
да е спорно /неликвидно/, то не може да бъде разгледано едва във въззивната
инстанция.
На следващо място във въззивната жалба се поддържа и
материалноправно изявление за прихващане с вземане на ответника по
6
двустранен протокол от 21.12.2018 г. в размер на 5 867.64 лв. Потестативното
право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да
породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до
размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които
индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер.
Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно
прихващане“, изявлението е безусловно. За да породи действие, трябва да
достигне до адресата. В случая обаче такъв протокол не е представен като
доказателство по делото. Индиция за извършеното извънсъдебно прихващане
се съдържа единствено в изготвената по делото пред първоинстанционния съд
съдебно – счетоводна експертиза, в която вещото лице е посочило, че в
счетоводните регистри на ответника е приспадната сума в размер на 5867,64
лева от общото задължение в размер на 14 527,92 лева към ищеца след
извършено прихващане на насрещни вземания и задължения към 21.12.2018 г.
съгласно подписан протокол за уреждане на финансови взаимоотношения.
Във въззивното производство е изготвена и приета допълнителна съдебно –
счетоводна експертиза, която да отговори каква част от претендираните
вземания по процесните фактури е погасена чрез прихващане съгласно
посочения протокол. В констативно-съобразителната част вещото лице
изрично е посочило, че с протокол за прихващане на задължения от 21.12.2018
г. страните се споразумяват, че ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ дължи
на Кооперация „Надежда Кооп“ сума в размер на 35 949.72 лв. по фактура №
**********/21.12.2018 г., а от своя страна Кооперация „Надежда Кооп“ дължи
на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ сума в размер на 29 482.08 лв. по
фактура № *********/21.12.2018 г. Вещото лице е посочило, че след
извършеното прихващане по двете фактури остатъчното задължение на ЕТ
„Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ по фактура № **********/21.12.2018 г. е в
размер на 5 867.64 лв. От горното следва, че по силата на извършеното
извънсъдебно прихващане между страните са погасени насрещни вземания,
които обаче имат за предмет вземания различни от процесните. За да бъде
упражнено правото на извънсъдебно прихващане е необходимо вземането на
прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на
прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно е да е
изпълняемо. В случая обаче към момента на подписване на протокола –
21.12.2018 г., процесните пасивни вземания по фактури №
**********/05.06.2019 г., № **********/19.06.2019 г. и №
**********/12.11.2019 г. не са били възникнали. Обстоятелството как
ответната кооперация е осчетоводила извършеното прихващане по протокол
от 21.12.2018 г. е ирелевантно, тъй като пасивните вземания не са били
изпълняеми и не би могло да се извърши прихващане с тях.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемия - ЕТ „Тодор
Димитров Илиев – ТОП 92“ Същият претендира присъждането на разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие във
7
въззивното производство в размер на 3000 лв. Представени са доказателства
за плащането му – договор за правна защита и съдействие № 312/01.11.2023 г.
/л.103/.
В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалният
представител на въззивника е направил своевременно възражение за
прекомерност на така претендираните от въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение. Настоящият състав намира, че така релевираното
възражение е неоснователно, като съобрази чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. чл. 2, ал.
5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл.
изм. – ДВ бр. 14 от 2025 г.), съобразно които разпоредби, а като съобрази и
материалния интерес, адвокатското възнаграждение е съобразено с
предвидения в наредбата минимум.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7 от 12.01.2022 г., постановено по гр.д. №
541/2020 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин.
ОСЪЖДА Кооперация ”НАДЕЖДА КООП“, ЕИК *********
представлявана от председателя Р. Н.а П., със седалище и адрес на управление
с.Г.М., Община Г.М., С. област ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ „Тодор Димитров Илиев –
ТОП 92“, ЕИК *********, представлявано от Тодор Димитров Илиев, ЕГН
********** на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3 000.00 лв. - разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8