№ 1239
гр. София, 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Мария Яначкова
Кристина Филипова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20221000500264 по описа за 2022 година
С решение № 266148 от 20.10.2021 г. по гр. д. № 6723/2019 г., СГС, І-18
с-в, отхвърля предявените от М. Х. Д. срещу "Банка ДСК" АД искове с правно
основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника, че паричните вземания за сумата от 303 315, 16 евро - главница,
192 596, 63 евро - законна лихва, 629, 05 евро - такси, 31 038, 03 евро -
неолихвяема сума за договорна лихва, 31 409, 82 евро - неолихвяема сума за
наказателна лихва и 21 948, 00 лв. - неолихвяема сума за разноски в
заповедното производство, по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. №
49411/12 г. по описа на СРС, 63 състав, на основание заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.11.2012
г., за чието принудително събиране е образувано изп. дело №20198380400494
по описа на ЧСИ М. Б., СГС, не съществуват като погасени по давност,
както и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено по отношение на ответника, че ипотечното право, което е било
учредено с договорна ипотека с дв. вх. рег. №104619, том 11, акт №
57/21.12.2007 г., не съществува.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от М. Х. Д.. Твърди, че
1
ТР № 2 от 26.06.2015 г. има обратно действие и СГС е следвало да зачете този
акт на ВКС. Счита, че банката е направила признание на вземането, като е
заявила, че не е отричала факта на изтичане на давностните срокове по
процесното вземане – л. 5 от отговора по чл. 131 ГПК. Изтъква, че от
последното изпълнително действие на 10.01.2014 г. (съобщаване на длъжника
с писмо изх. № 01850 от 10.01.2014 г. за извършване на публична продан,
която не се е състояла) до 5.02.2019 г. (дата на образуване на изп.д. № 494 от
2019 г.) изпълняемото право на банката е било погасено по давност. Моли да
се отмени решението и да се уважи иска, като се присъдят разноски.
Ответникът по жалбата „Банка ДСК“ АД оспорва същата. Сочи, че
последното реално изпълнително действие по изп.д. № 3946 от 2013 г. е
предприето и осъществено към 5.02.2014 г. (последната публична продан е
насрочена и разгласена от 5.01.2014 г. до 5.02.2014 г.), а поради прекратяване
по перемпция на това изпълнително производство, въз основа на същия
изпълнителен лист е образувано ново на 5.02.2019 г. (изп.д. № 494 от 2019 г.).
Позовавайки се на новата практика на ВКС – напр. решение № 257 от
30.04.2020 г. по гр.д. № 694/19 г., ІІІ ГО, Решение № 37 от 24.02.2021 г., по
гр.д. № 1747/20 г., ІV ГО, твърди, че от 5.02.2014 г. до 5.02.2019 г. не е
изтекла 5-годишна погасителна давност. Подчертава, че изпълнителното
производство е прекратено по право (като перемирано) на 2.05.2016 г. и към
датата на постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. е било висящо. Във връзка
с възражението във въззивната жалба, че банката е признала иска, сочи, че
такова признание не е направено и производството не се е развило при
условията на чл. 237 ГПК, както и че юрисконсултът, изготвил писменият
отговор, не е имал пълномощието да признава иска. Моли да се потвърди
решението и да се присъдят разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 124 ГПК.
Ищцата М. Х. Д. твърди, че въз основа на договор за ипотечен кредит от
20.12.2007 г. за сумата от 324 000 евро, и поради необслужването на същия,
„Банка ДСК“ АД се снабдила със заповед за изпълнение (ч. гр. д. № 49411/12
2
г., СРС, 63 с-в) срещу нея. Дългът бил обезпечен с ипотека върху апартамент
№ 1 в груб строеж, в гр. ***, ж. к. „***“, бул. *** № ***, ет. *, с площ от
190,74 кв.м, с прилежащи идеални части. Изтъква, че поради постъпило
възражение, банката предявила иск по чл. 422 ГПК, като след инстанционен
контрол е признато, че се дължат сумите от 12 882, 50 евро главница,
договорна лихва в размер на 28 383, 49 евро и санционираща лихва в размер
на 1099 евро. Счита, че за разликата над тези суми до 366 392, 06 евро,
давността не се счита прекъсната. Сочи, че въз основа на решението на съда,
пред ЧСИ М. Б. било образувано изп.д. № 3946 от 2013 г., по което
последното изпълнително действие е било извършено на 10.01.2014 г., след
което производството е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Твърди, че изпълнителният лист е бил изтеглен от кредитора и въз основа на
него пред същия ЧСИ е образувано ново изп.д № 494 от 2019 г. Изтъква, че
наложените запори са надхвърлили действително дължимите суми. Твърди,
че към датата на образуването на новото изпълнително дело № 494/19 г.,
изпълняемото право на взискателя по издадения изпълнителен лист по гр. д.
№ 49411/12 г., СГС, е било погасено по давност с изтичане на 5 години от
последното изпълнително действие. Поддържа, че при уважаване на иска,
следва да бъде заличена и вписаната ипотека на основание чл. 179 ЗЗД.
Ищцата претендира да се признае за установено, че в полза на банката не
съществува нейно задължение за сумата от 303 315, 16 евро - главница, 192
596, 63 евро - законна лихва, 629, 05 евро - такси, 31 038, 03 евро -
неолихвяема сума за договорна лихва, 31 409, 82 евро - неолихвяема сума за
наказателна лихва и 21 948, 00 лв. - неолихвяема сума за разноски в
заповедното производство, по изпълнителен лист, издаден по гр. д. №
49411/12 г., СРС, 63 с-в, по изп.д. № 494 от 2019 г., като погасени по давност,
както и че не съществува ипотечно право в полза на "Банка ДСК" ЕАД по
отношение на процесния апартамент.
Ответникът "Банка ДСК" ЕАД твърди, че искът е недопустим поради
липса на правен интерес. Посочва, че банката никога не е отричала
извънсъдебно факта на изтичането на давностния срок по отношение на
процесното вземане и поради това не е дала повод за завеждане на делото.
Поддържа, че от прекратяването на първото изпълнително дело до
образуването на новото изпълнително дело не са изтекли 5 години. Твърди, че
вземанията, за които е налице влязло в сила съдебно решение, каквито са
3
процесните, с които е уважен иск по реда на чл. 422 ГПК, са вземания,
установени със съдебно решение и според чл. 117, ал. 2 ЗЗД за тях винаги е
приложим 5 - годишният давностен срок. Претендира разноски.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Установява се, че ищцата М. Х. Д. е сключила договор за кредит от
20.12.2007 г. с „Банка ДСК“ ЕАД, който не е обслужвала регулярно, поради
което кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от
10.11.2012 г. и изпълнителен лист от 11.11.2012 г., по ч. гр. д. № 49411/12 г.,
СРС, 63 с-в, за сумата от 303 315, 16 евро, ведно със законната лихва, считано
от 19.10.2012 г. до окончателното плащане, такса в размер на 629, 05 евро,
договорна лихва в размер на 31 038, 03 евро за периода от 08.06.2011 г. до
18.10.2012 г., наказателна лихва в размер на 31 409, 82 евро за периода от
08.09.2011 г. до 18.10.2012 г., и 21 948 лв. разноски. Пред ЧСИ Б. е
образувано изп.д. № 3946/13 г., а с покана от 13.05.2013 г. Д. е уведомена за
дълга, наложени са запор на вземанията й и възбрана на ипотекирания имот –
апартамент № 1 на бул. *** № ***. На 5.02.2014 г. на ищцата е връчено
уведомление за обявена публична продан с изх. № 01850/10.01.2014 г., която
е насрочена в периода от 20.01.2014 г. до 20.02.2014 г. Тъй като същата е
обявена за нестанала, банката е подала молба на 24.02.2014 г. (л. 217), с която
е поискала насрочване на нова публична продан. Такава е насрочена за
времето от 12.05.2014 г. до 12.06.2014 г., но тъй като и тя не е осъществена на
18.06.2014 г. банката е поискала определяне на нова цена и отново е
претендирала насрочване на публична продан. Такава е насрочена от
25.08.2014 до 25.09.2014 г.
Междувременно в производството по чл. 422 ГПК, образувано през
2013 г. по иск на банката, и след инстанционното му развитие (СГС, САС,
ВКС, приключило с определение за недопускане до касация, постановено на
25.04.2019 г.) е прието за установено, че дългът на ищцата е установен само
за сумите от 12 882, 50 евро за главница, договорна лихва в размер на 28 383,
49 евро, санкционираща лихва в размер на 1099 евро, разноски пред СГС в
размер на 588, 82 лв. и разноски пред САС в размер на 168, 72 лв. Искът е
отхвърлен за предявените суми до пълния размер от 303 315, 16 евро като
4
главница и до сумата от 31 038,03 евро като редовна лихва.
Няма спор, че въз основа на същия изпълнителен лист при същия ЧСИ
на 5.02.2019 г. е образувано ново изп.д. № 494/19 г. (в последствие
преобразувано при друг ЧСИ с № 126/20 г.), като банката е поискала
налагането на запори и възбрани върху имуществото и доходи на ищцата, а на
18.03.2019 г. ЧСИ е разпоредил изпращане на покана за доброволно
изпълнение, налагане на запори и възбрана (последната вписана на 19.03.2019
г.), като съобщението е връчено на Д. на 2.04.2019 г.
С молба от 08.05.2019 г. ищцата е поискала да се вдигнат наложените
запори и възбрани над посочените по-горе признати суми и на 15.05.2019 г.
ЧСИ е разпоредил това.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
В условията на чл. 439, ал. 2 ГПК ищцата се домогва да докаже, че
банката не разполага с права срещу нея. Предмет на предявения по реда на чл.
439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а
съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността.
Както се установява от данните по делото, въз основа на заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист, издаден въз основа на нея, банката е
образувала изпълнително дело на 9.05.2013 г. и поради подадено възражение
от длъжника срещу заповедта, е предявила иска си за установяване на
вземането. Този установителен иск по смисъла на чл. 422, ал. 1 ГПК е
прекъснал давността от датата на заявлението, по което на 11.11.2012 г. e
издаден изпълнителен лист срещу ищцата. Докато трае съдебният процес
давност не тече (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД), а ако вземането се установи със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет годишен (чл. 117,
ал. 2 ЗЗД). Според фактическата обстановка, очертана по-горе, за част от
вземането (установено със сила на присъдено нещо от СГС, САС и ВКС),
давността е прекъсната, а нова е започнала да тече чак от датата на влизане на
решението в сила – от 25.04.2019 г., поради което и същата не може да се
счита за изтекла, нито вземането – за погасено. Не се установява в
изпълнителното производство да са изтекли срокове, които да са изключили
правото на банката да претендира принудително събиране на вземането си.
5
Искът в тази част е неоснователен на посоченото основание.
В останалата част установителната искова претенция е отхвърлена (в
производството по чл. 422 ГПК), а съгласно правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД,
когато искът не бъдат уважен, давността не се смята прекъсната. По
отношение на тази част, в която вземането не е съдебно признато със сила на
присъдено нещо, се установява следното:
Съгласно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС молбата на
взискателя, с която е поискано съдебният изпълнител да извърши нова
публична продан, е искане за извършване на изпълнително действие, което
прекъсва погасителната давност. Данните по делото, отразени в настоящото
въззивно решение, сочат, че такова искане е било въвеждано в процеса по
изпълнение многократно след образуването му, а за последно на 18.06.2014 г.,
когато банката е поискала определяне на нова цена и насрочване на нова
публична продан. Това действие е извършено преди постановяването на ТР №
2 от 26.06.2015 г., постановките на което, съгласно по-новата практика на
ВКС (Решение №170/17.09.2018 г. по гр. д. №2382/17 г., Решение №
37/24.02.2021 г. по гр. д. №1747/20 г., Решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр.д.
№ 2917/18 г., ВКС, ІV ГО.) имат само действие занапред, но не и обратно
действие (в противовес с тезата на жалбоподателя). От това последно
изпълнително действие на 18.06.2014 г. е започнала да тече нова давност,
която е изтекла на 18.06.2019 г. Преди тази дата обаче – на 5.02.2019 г.,
банката е образувала ново изпълнително производство (старото е
перемирано), въз основа на същото изпълнително основание за същото
вземане (изп.д. № 494/19 г.), по което на 18.03.2019 г. са извършени валидни
изпълнителни действия, чрез налагане на запор. В този смисъл давността е
прекъсната преди да изтече петгодишният й срок и правото на взискателя да
изпълнява принудително срещу жалбоподателката не е погасено и
съществува. Ето защо и в частта, в която липсва сила на присъдено нещо,
вземането може да бъде предмет на принудително изпълнение.
Изрично следва да се подчертае, че както е прието в Решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. №1747/20 г., ВКС, перемпцията (която по настоящото
дело е настъпила след ТР № 2 от 2015 г.) е без правно значение за давността.
Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат
значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни
6
правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва - обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Съдът не споделя аргумента на жалбоподателката, че искът й следва да
се уважи, тъй като банката е направила признание за изтекла давност. В
писменият си отговор банката последователно поддържа тезата си, че има
право да получи плащане от длъжника. Вярно е, че в отговора е посочено, че
банката не е обективирала извънсъдебно изрично отричане на факта на
изтеклата давност, но това й становище не съставлява признание – нито на
иска, нито на факти с правно значение. Становището на банката е съдържало
противоречие и това е можело да бъде изрично отстранено по почин както на
ищеца, така и на съда. Неотстраняването му обаче не влияе на хода на
процеса, доколкото поведението на ответника ясно е сочело, че отрича
исковата претенция изцяло.
Предвид всички изложение доводи следва да се приеме, че въззивната
жалба не е основателна и подлежи на отхвърляне, решението следва да се
потвърди. Разноски на жалбоподателката не се дължат, а такива се следват на
ответника в размер на 300 лв. за юрисконсулт.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266148 от 20.10.2021 г. по гр. д. №
6723/2019 г., СГС, І-18 с-в.
ОСЪЖДА М. Х. Д., ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД
разноски в размер на 300 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7
8