Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 453 23.11.2020г. град Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, II състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛИНА ДИНКОВА
при
секретар Албена Ангелова
и с
участието на прокурора Маргарита
Димитрова
като
разгледа докладваното от съдия Галина Динкова административно дело № 396 по
описа за 2020г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с
чл.1 ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба на Я.Г.Я. с
адрес ***, подадена чрез пълномощника му адв. Р.Р. от САК, с която на основание
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са предявени обективно съединени искове срещу Областна дирекция на МВР-Стара Загора за осъждане на
ответника да заплати сумата от 25 000.00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди и сумата от 2000.00 лв.,
представляваща претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразен
административен акт – заповед № 20225 от 03.07.2013 г. на началник сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора, с която заповед е приложена
принудителна административна мярка /ПАМ/ на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП. С
исковата молба е отправено искане за присъждане и на законната лихва върху
претендираните от ищеца суми, считано от датата на завеждане на исковата молба
в съда. В молбата са развити подробни съображения по отношение допустимостта и
основателността на предявените искове, в т. ч. и аргументирани твърдения по
отношение наличието на посочените от Я. имуществени и неимуществени вреди, за
които се търси обезщетение за периода, през който на Я. е било отнето
свидетелството за управление на МПС /СУМПС/, а именно: от 03.07.2013г. до
204.2015г. По отношение претендираната сума за имуществени вреди,
жалбоподателят заявява, че част от нея – 1000.00 лв., представлява заплатено от
него адвокатско възнаграждение за осъществена защита в развилото се
производство за отмяна на незаконосъобразния административен акт, като
останалият размер до 25 000.00 лв. е заплатил по сключен договор за наем
на лек автомобил с шофьор във връзка с необходимостта му от интензивни,
служебни пътувания на територията на страната и в частност на тази на Област
Стара Загора. По отношение исканото обезщетение в размер на 2000.00 лв. за
претърпени от Я. неимуществени вреди се твърди, че същите се изразяват в
създадени притеснения, неудобства, срам, стрес и влошено здравословно
състояние, следствие на отнемането на СУМПС. От съда се иска уважаване на така
предявените искови претенции и присъждане на сторените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски и възнаграждение за адвокат.
В проведеното открито съдебно
заседание, чрез пълномощника си по делото – адвокат В. Р. от САК, се поддържа
изцяло исковата претенция, като в представена по делото писмена защита се
доразвиват съображения по отношение основателността и доказаността й.
Ответникът - Областна дирекция
на МВР - Стара Загора, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно
заседание и в представените писмен отговор на исковата молба и писмено
становище, оспорва предявените срещу ОД на МВР – Стара Загора искове. Твърди
се, че искането за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на
1000.00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение е недопустимо с оглед
разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, според която при наличие на специален
ред на обезщетяване в друг закон или указ, какъвто в случая според ответника е
АПК, производството по ЗОДОВ е неприложимо. Прави се възражение за изтекла
давност по отношение претенциите, обективирани в исковата молба. Излагат се
аргументирани съображения за неоснователност на предявените искове с оглед
реалната липса на твърдените вреди от отменения като незаконосъобразен
административен акт и наличието на причинна връзка между акта и настъпилия,
според ищеца, вредоносен резултат. Твърди се също, че не са представени
доказателства за наличието на договорно правоотношение между ищеца и трето
лице, от което да е видно, че претендираната за заплатена от Я. сума е
конкретно за наемане на автомобил, съответно ползването на шофьор, като в този
смисъл представената по делото фактура и вносна бележка не съдържат никакви
индивидуализирани данни за твърдените факти и обстоятелства. Излага се
становище за недопустимост на свидетелски показания по отношение доказването на
заплатените суми. Посочва се, че в исковата молба не се съдържат и конкретни
доказателства в подкрепа на тезата, че вследствие на отменения административен
акт са претърпени неимуществени вреди, както и конкретни доказателства, сочещи
в какво се изразяват тези вреди. Ответникът счита, че е налице само бланкетно
изброяване на субективни преживявания, от което не е възможно да се извърши
преценка дали са налице посочените психични и здравословни състояния. От съда
се иска частично оставяне на исковата претенция без разглеждане, като
недопустима, съобразно изложените аргументи, респективно прекратяване на
производството и отхвърляне на претенцията, като неоснователна и недоказана в
останалата й част. Отправя се искане за присъждане на юрисконсултско
възнараждение. Направено е и възражение
за прекомерност на исканото от ищеца адвокатско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Стара Загора дава заключение за неоснователност и недоказаност на
претенциите за обезвреда, като счита, че по делото не са налице достатъчно
доказателства в подкрепа на твърдението на ищеца за настъпили имуществени и
неимуществени вреди вследствие на отменената като незаконосъобразна ПАМ, както
и наличието на причинно-следствена връзка между отменения акт и настъпилите
вреди.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите
и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:
Със Заповед за прилагане на принудителни
административни мерки № 20225 от 03.07.2013 г., издадена от Началника на сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР- Стара Загора на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП,
е приложена ПАМ – изземване на свидетелството за управление на МПС, на Я.Г.Я. ***.
Заповедта е връчена на Я. на 10.02.2014 г., като на същата дата му е иззето и
СУМПС, видно от собственоръчно направеното от Я.Я. отбелязване върху заповедта
/л.7 от адм.дело №96/ 2014г. по описа на Административен съд – Стара Загора/.
Така издаденият и съобщен на адресата си административен акт е оспорен от Я. ***,
като по депозираната жалба е образувано административно дело № 96 по описа на
съда за 2014 г. С постановено по делото решение № 94 от 16.05.2014 г. съдът е
отменил като незаконосъобразна Заповед за прилагане на ПАМ № 20225 от
03.07.2013 г. Срещу така постановеното решение и на основание чл. 209, т. 3 от АПК от началник на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора е подадена
касационна жалба, по която е образувано административно дело № 8724 по описа за
2014 г. на Върховен административен съд. Със свое решение № 4596 от 23.04.2015
г. ВАС оставя в сила първоинстанционното решение.
По делото е допуснато събиране
на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на
лицата И. В. Х, С. Г. Хи Р.В.Георгиева.
Свидетелката И. В. Х твърди,
че познава Я.Я. от 2013 г., като познанството им е свързано с извършваната от
нея дейност по шофиране на ищеца. Х заявява, че е наета и е работила по
граждански договор към „Аутдор медиа“ ЕООД, като задълженията й са били
свързани изцяло с шофирането на Я. с автомобил, собственост на дружеството.
Твърди, че впоследствие е разбрала, че книжката на ищеца е отнета. Посочва се,
че като областен представител на „България без цензура“ Я. е имал доста
служебни ангажименти, които са били свързани с чести пътувания из цялата
страна. Описва, че пътуванията са били без график и по някога по спешност, дори
и в почивни дни, в т. ч. и по лични причини. Посочва, че ищецът е бил изнервен
и се е ядосвал във връзка с това, че книжката му е била отнета и се налагало да
бъде шофиран от друго лице. Х посочва, че е „шофирала“ ищеца от средата на 2013
г. до 2015 г., като е получавала възнаграждение за това от дружеството -
наемодател, като за този период не е шофирала друго лице.
Свидетелят С. Г. Х твърди, че
познава Я. от началото на 2014 г., когато в качеството си на главен секретар на
Сдружение „България без цензура“, впоследствие превърнало се и в политическа
партия, е осъществявал дейности по създаване на структурна органзация. Хе
определил Я.Я. ***, като е контактувал с него ежеседмично във връзка с
поставяне на конкретни задачи и отчитане на изпълнението на тези задачи.
Твърди, че на ищеца са се налагали чести пътувания до София. Потвърждава, че е
знаел, че СУМПС на Я. е било отнето, както и че е знаел, че ищецът е ползвал
шофьор и кола. Посочва, че за ищеца е било голямо неудобство обстоятелството,
че не може да шофира, като в този смисъл са били настъпили затруднения в
семейството на Я., още повече, че едно от децата му е със сериозно заболяване.
Посочва, че пред него Я. не е показвал емоционални състояния, но свидетелят е
виждал емоционалните състояния на съпругата му, която била в крайно затруднено
положение. Твърди, че „един два пъти Я. му се е оплаквал, че му е трудно, но
„тогава се е работило денонощно“. Хзаявява, че в качеството му на областен
координатор, на ищеца не са се полагали и съответно не са заплащани средства за
служебен автомобил и шофьор, като с оглед обстоятелството за отнетото СУМПС, Я.
е поел агажимент, че ще си осигури кола и шофьор.
Свидетелката Р.В.Р.Г.– майка
на Я.Г.Я., твърди, че знае, че книжката на сина й е била отнета за близо две
години в периода от 2013 г. до 2015 г. Заявавя, че това обстоятелство се е
отразило психически не само на ищеца, но и на цялото му семейство, като са се
създали и редица неудобства, както и на родители, така и на деца. В семейството
се бил създал хаос, тъй като един вид не било възможно да се организират и
плануват нормално ежедневните задължения и отговорности. Р.Г.посочва, че Я. се е
сринал „тотално“, получавал е нервни кризи, не е ходил с дни на работа, като
последиците били трайни и към момента. Твърди, че вследствие на нервните кризи
е последвало „схващане на гръбнака“, което довело и до провеждане на
рехабилитации. Свидетелката заявява, че знае, че синът е ползвал шофьор за да
може да си върши работата. Посочва, че не й е било известно дали това е ставало
срещу заплащане. Заявява, че през периода от 2013 г. до 2015 г. е имало семейно
превозно средство, което се е водило на нейно име. Впоследствие заявява, че
семейството е имало два автомобила, които се ползвали не само от Я., но и от
родителите му. Твърди също, че жената, с която синът й живее, е разполагала с
личен автомобил, различен от този на Я., който бил ползван от него във връзка с
нуждите му.
По делото е приложено
административно дело № 96 по описа на АС-Стара Загора за 2014 г., ведно с
административно дело № 8724 по описа на ВАС за 2014 г. От страна на ответника
по делото е приложена и „Справка за нарушител/водач“ за Я.Г.Я., ЕГН **********.
По делото, от страна на ищеца са представени и приети, като доказателства,
коментираната по-горе фактура от 08.06.2015 г, вносна бележка от 01.07.2015 г.,
удостоверение от 19.12.2018 г., издадено от Община Стара Загора, като е
приложена и разпечатка от новинарски сайт „STZ news.bg”. Първоначано от страна на ищеца
е представен договор за наем на автомоил с шофьор, като впоследствие искането
за прилагането и приемането му като доказателство по делото е изрично
оттеглено.
При така приетото за
установено, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта на исковете:
Предявените искови претенции
са квалифицирани от ищеца като такива с правно основание по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.
Правната квалификация на исковете се дава от съда въз основа на фактите, които
ищеца твърди, че пораждат право, чието удовлетворяване се претендира със
заявеното искане. Допустимостта на съдебното производство е въпрос, за който
съдът следи служебно и при тази проверка, след като се даде правна квалификация
на предявения иск, се определя и редът за разглеждането му.
В случая правното основание на
предявения иск, в частта относно претендираното обезщетение за претърпени
имуществени вреди в размер на 1000лв., представляващи заплатено от Я.Я. адвокатско
възнаграждение за осъществена защита от адвокат в развилото се съдебно
производство за отмяна на незаконосъобразния административен акт /Заповед за
прилагане на ПАМ № 20225/ 03.07.2013г./, не е чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, а нормата чл.
143 ал.1 от АПК, която съдържа в хипотезата си фактите, описани в
обстоятелствената част на исковата молба. С разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК
е признато правото на всеки жалбоподател, при проведено успешно съдебно
оспорване на индивидуален административен акт, да иска осъждане на ответника за
сторените разноски по делото. Отговорността за разноски, регламентирана в
чл.143, ал.1 от АПК се реализира по реда и в сроковете, установени с нормата на
чл. 80 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК – най-късно до приключване на последното
заседание в съответната инстанция страната трябва да заяви претенцията си,
основана на посочената правна норма, за осъждане на ответния орган да заплати
разноските по делото. В случая, видно от приложените по адм. д. № 96/ 2014 г.
на АС-Стара Загора договор за правна защита и съдействие и пълномощно от
11.02.2014 г. Я. е заплатил при подписване на договора сумата от 500.00 лв.,
представляваща договорено адвокатско възнаграждение. Искане за присъждане в
полза на жалбоподателя на сторените по делото разноски е направено в самата
жалба, но в крайния съдебен акт – решение № 94 от 16.05.204г., липсва
произнасяне на съда в този смисъл, извън това, с което Я. се осъжда да заплати
дължимата по делото държавна такса в размер от 10.00 лв. Непълнотата на така постановения съдебен акт по
отношение на разноските, в т. ч. и заплатеното възнаграждение за един адвокат, страната
е следвало да преодолее по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложим субсидиарно
в административния процес на основание чл. 144 от АПК, което в случая не е
сторено. Липсата на искане от страната за допълване на съдебното решение в
частта за разноските е процесуален пропуск, който не може да бъде
заместен чрез предявяване на отделен иск по реда на ЗОДОВ. Наличието на
специален ред за обезщетяване на страната за понесените от нея разходи в
съдебния процес по реда на АПК, изключва приложимостта на исковия ред по ЗОДОВ,
на основание чл. 8, ал. 3 от същия закон, и обосновава извод за частична
недопустимост на исковата претенция за имуществени вреди в размера й до 1000.00
лв., което от своя страна налага искът в тази му част да бъде оставен без
разглеждане, а производството по делото – да се прекрати частично.
Останалите искови претенции - за
присъждане на обезщетения за имуществени вреди в размер на 24 000.00 лв. и
неимуществени вреди в размер на 2000.00 лв., са подадени от активно лигитимирано лице по
смисъла на чл. 203, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и срещу надлежен
ответник по смисъла на чл. 205, ал. 1 от АПК - Областна дирекция на МВР-Стара
Загора, в чиято структура попада и административният орган - началник сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора, от чиито отменен акт произтичат и
претендираните от Я. имуществени и неимуществени вреди. В този смисъл исковете
се явяват допустими и и подлежат на разглеждане в производство по реда на
чл.203 и сл. от АПК.
По отношение направеното от
процесуалния представител на ответника възражение за изтекла погасителна
давност на исковите претенции следва да се отбележи следното:
Съгласно чл. 114 от ЗЗД, във
връзка с §1 от ЗР на ЗОДОВ, давностният срок тече от момента, в който вземането
е станало изискуемо. Вземането на ищеца за обезщетение за вреди, претърпени в
резултат от незаконосъобразен административен акт е възникнало, съответно и
станало изискуемо на 23.04.2015г. – датата, на постановяване на окончателното
съдебно решение на ВАС по адм.дело № 8724/ 2014г., с което е оставено в сила
първоинстанционното съдебно решение за отмяна на Заповед за прилагане на ПАМ №
20225/ 03.07.2013г., като незаконосъобразна. Погасителната давност за вземането за обезщетение за
вреди е
5 год. /чл.110 от ЗЗД/ и би
изтекла на 23.04.2020г. На основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, до отмяна на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на
които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, т. е.
приложено към конкретния случай, остатъкът от време от 13.03.2020 г. до
23.04.2020 г., който е равен на 42 дни, продължава да тече едва, считано от
21.05.2020 г. по аргумент от §13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на
Закона за здравето /ЗИДЗЗ/, обнародван в ДВ на 14.05.2020 г. Съгласно
разпоредбата на §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ сроковете, спрели да текат по време на
извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020
г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7
дни от обнародването на този закон в ДВ. От изложеното следва, че давностният
срок в случая изтича на 01.07.2020 г. Исковата молба на Я. ***.07.2020 г., в
последния ден на давностния срок, изтичането на който погасява правото на
вземане. Следователно исковата претенция не е погасена по давност, съответно
искът не е неоснователен на това основание.
Съгласно разпоредбата на чл.
1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност. Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на
няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или
бездействие на орган или длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният
административен акт, респ. действие или бездействие да е при или по повод
изпълнение на административна дейност; 3. Реално претърпяна вреда /имуществена
и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния акт,
действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно
регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който
и да е от елементите от правопораждащия
фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени
вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по
чл.203 и сл. от АПК, като доказателствената тежест за установяването им се носи
от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за понесените вреди.
В случая с предявените
обективно съединени искове се претендира ангажиране отговорността на държавата
/отговорност на Областна дирекция на МВР – Стара Загора/, на основание чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, за претърпени от ищеца Я.Я. имуществени и неимуществени вреди в
резултат на незаконосъобразна административна дейност – незаконосъобразно
наложена на Я.Я. принудителни административна мярка със Заповед за прилагане на
ПАМ № 20225/ 03.07.2013г., издадена от Началник сектор ПП при ОД на МВР – Стара
Загора.
Въз основа на съдебно
установената незаконосъобразност на Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 20225/ 03.07.2013г. на Началника на сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Стара Загора, съдът приема, че са налице първите две
предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по предявените искове с
правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – издадени незаконосъобразни актове от
длъжностни лица /органи/ на държавата при изпълнение на административна
дейност.
Отговорността на държавата по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за причинени вреди е обективна. Обективният характер на
отговорността означава, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
вреди са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия,
без значение дали са причинени виновно от тях. Следователно при всички
положения за да бъде ангажирана отговорността на държавата, е необходимо да
бъде установена и доказана не само незаконосъобразна административна дейност,
но и настъпили вреди, като пряк и непосредствен резултат от тази дейност /чл.4
от ЗОДОВ/. Вредата е отрицателната последица, с която се засягат неблагоприятно
имуществени права и/или защитени от правото нематериални блага и неимуществени
интереси на увреденото лице, като "пряка и непосредствена" е тази
вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна
дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка,
която съществува между тях. На обезщетяване подлежат единствено преките вреди -
тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от
вредоносния резултат и които са адекватно следствие от увреждането. Освен
преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време
и място, следващо противоправния резултат.
Всъщност спорът по делото се
свързва именно с наличието на тези два
от кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия отговорността на
държавата фактически състав по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ - настъпването на твърдените от ищеца имуществени и неимуществени
вреди и доколко същите са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна
административна дейност – от незаконосъобразната Заповед за прилагане на ПАМ №
20225/ 03.07.2020г.
По отношение предявения иск за присъждане на парично
обезщетение за имуществени вреди в допустимата му част за 24 000.00 лв.:
Съдът приема за безспорно
установено по делото, че през периода 02.04.2014г. /датата, на която Заповед №
20225/ 03.07.2013г. е била връчена на ищеца и е било отнето СУМПС/ до
23.04.2015г., а не както се твърди в исковата молба – от 03.07.2013г /датата на
издаване на заповедта/, ищецът е бил с отнето свидетелство за управление на МПС.
От събраните по делото доказателства обаче
не се установява, че вследствие от незаконосъобразно приложената принудителна
административна мярка ищецът е претърпял твърдените имуществени вреди в размер
на 24 000лв., съответно не се доказа наличието на причинна връзка между
отменения акт и настъпилия вредоносен ефект. По правило имуществените вреди
представляват разликата между имуществото на кредитора след засягане на благото
и това, което би имал, ако нямаше засягане. Те биват два вида - претърпени
загуби и пропуснати ползи. Претърпяната загуба е налице, когато в резултат на
неблагоприятното въздействие се намалява имуществото на засегнатото лице.
Причинната връзка от своя страна е обективен признак, защото съществува в
обективната действителност, независимо от волята на отделните лица, включително
на извършителя на правонарушението /издателя на незаконосъобразния
административен акт/, като прекият и непосредствен характер е присъща черта на
причинната връзка. Противоправното поведение изпълнява ролята на необходимо условие,
без което вредата не би се проявила. Причинната връзка между противоправното
поведение и вредата, като факт от действителността, трябва да бъде доказана във
всеки конкретен случай и то както се посочи вече – от страна на ищеца.
В конкретния случай Я. твърди,
че за периода, през който е бил лишен от правото да управлява МПС е бил
принуден, с оглед служебните си, на първо място, и съответно лични ангажименти
и отговорности, да наеме лек автомобил и да ползва шофьор. Поддържа, че това е
пряка и непосредствена последица от отнетото му СУМПС, с което реално е намалил
имущественото си състояние, тъй като е заплатил сумата от 24 000.00 по
сключен договор с наемодател. В потвърждение на тези си търдения ищецът
представя фактура № **********/ 08.06.2015г., издадена от дружеството „Аутдор
медиа“ ЕООД, гр. Стара Загора и вносна бележка от 01.07.2015г. за
20 000.00 лв. в полза на същото дружество. На първо място съдът счита, че
по никакъв начин не се доказва, че твърдяното плащане от страна на ищеца и в
твърдените му размери е било насочено към изпълнение на договорни задължения,
произтичащи от договор за наем на МПС и ползване на шофьор. Както в издадената
фактура, така и във вносната бележка като основание се сочи единствено „плащане
по договор“, но липсва каквато и да е било индивидуализация на този договор /с
посочване на дата на сключване, предмет и др./. По делото не се представиха
безспорни доказателства за реално заплащане на твърдяната сума от
24 000.00 лв. по повод конкретно изискуемо задължение, свързано с
предоставянето на МПС и друг вид услуга. В тази връзка и без подобни доказателства
съдът не може категорично да приеме, че заплатената сума е насочена за подобно
задължение, а не за друго, което произтича от различен по естеството си договор
с кредитора, който в случая се нарича „наемодател“. Показанията на свидетелите
по делото и в частност тези на ХХ не са допустими доказателствени средства за
установяване възникването, развитието или погасяването на твърдяното договорно
правоотношение между Я.Я. и трето лице, доколкото подобна забрана е изрично
предвидена в чл. 164 и чл. 165 от ГПК, още повече, че по делото не се представи
писмено доказателство, че Х е престирала труд в полза на наемодателя по време
на шофирането й за Я.. Освен това свидетелката сочи, че от 2013г. е изпълнявала
работа за Я., като негов шофьор, а както вече се отбеляза по делото се
установи, че СУМПС на ищеца е било отнето на 10.04.2014г. На следващо място
съдът не счита, че издаденият незаконосъобразен административен акт е в пряка
причинна връзка с твърдяната вреда, доколкото не се установява, че именно
отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство е
станало причина за намаляване на имуществените блага на ищеца. От една страна с
отнемането на СУМПС не се ограничава правото на собственост върху МПС, а видно
от свидетелските показания на майката на ищеца, семейството, а и самият Я., са
разполагали с автомобили, за които е можело да се намери начин да бъдат експлоатирани,
а не да се наема друг автомобил. Прилагането на процесната ПАМ се свързва с
изземване на свидетелството за управление на МПС, а не със спирането на
автомобила от движение и отнемане на свидетелството за регистрация на МПС,
поради което не може да се приеме за обоснована, а още по-малко доказана, твърдяната
от ищеца необходимост от наемането на лек автомобил, във връзка с което се
претендира настъпването на имуществени вреди.
Гореизложеното обуславя извод,
че по отношение на ответника – Областна дирекция на МВР – Стара Загора, не са
изпълнени в кумулативност всички елементи от правопораждащия отговорността
фактически състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и съответно че предявеният срещу ОД на
МВР – Стара Загора иск за сумата от
24 000.00 лева - обезщетение за претърпени от Я.Я. имуществени вреди, се
явява неоснователен.
По отношение на предявения на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ субективно съединен иск срещу Областна
дирекция на МВР – Стара Загора, с искане за осъждане на ответника за сумата от
2 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от Я.Я. неимуществени вреди от Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 20225/ 03.07.2013г.:
Предявеният иск за присъждане
на обезщетение за неимуществени вреди се основава на твърдения за претърпени от
ищеца в причинна връзка със ЗППАМ
№20225/ 03.07.2013г. на Началник сектор ПП при ОД на МВР – Стара Загора
негативни психични и емоционални изживявания, в т. ч. нервност, напрегнатост,
огорченост и изпитване на срам от факта, че неоснователно е бил лишен от
възможността да управлява МПС, които неудобства и неприятни усещания са продължили близо две години /от 03.07.2013г
до 23.04.2015г/.
Няма спор в правната теория и
практика, че обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно
претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането. По силата на чл.52 от ЗЗД /приложим
съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ/, обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието "справедливост" не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценка на конкретни и обективно съществуващи
обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на основанието за
присъждане на обезщетението и на неговия размер. Следва да се отбележи че по
справедливост се определя не само размерът на обезщетението за неимуществени
вреди, но и естеството и характера на страданието, за което се присъжда
обезщетението. Ищецът е този, който в процеса следва да докаже както
настъпването на вредите и тяхното основание, така и причинната връзка между тях
и незаконосъобразните актове, действия или бездействия на администрацията.
Съгласно трайната съдебна практика неимуществените вреди подлежат на доказване,
а не се предполагат за настъпили само по силата на съществуването на
незаконосъобразна административна дейност, рефлектираща в правната сфера на
едно лице, т.е вредоносният резултат не се презюмира. В конкретния случай в
тежест на ищеца е да докаже по безспорен начин, че е претърпял твърдените от
него в исковата молба вреди от неимуществен характер, както и причинната им
връзка с незаконосъобразната ЗППАМ № 20225/ 03.07.2013г. на началник сектор ПП
при ОД на МВР – Стара Загора.
В случая по делото остана
недоказано, с изискуемата от закона категоричност и несъмненост, твърдението,
че ищецът е претърпял подобни на описаните в исковата молба душевни тревоги и
страдания, вследствие на незаконосъобразната и отменена заповед за прилагане на
ПАМ, които по някакъв начин да са увредили неговото психическо или физическо здраве
или да са намерили друго отражение върху неговите морални устои. В тази връзка
на доказване подлежат конкретните проявления на изпитваните негативни чувства и
емоции. Освен това не всяко увреждане е релевантно, а само онова, което се
характеризира с продължителност и по-висока степен на интензивност и то тогава,
когато това увреждане се проявява в по-голяма степен от нормално възприетото.
Описанието на проявленията следва да даде на съда достатъчна опора за
определяне сериозността на емоционалния стрес, а от тук - за справедливо
съизмеряване на вредите от неимуществено естество. По тази причина на доказване
подлежат личните възприятия, времето и начинът на отработване на негативните
вътрешни изживявания. Такова пълно, главно доказване по делото не бе проведено.
Изцяло неоснователно се явява твърдението за накърнени нематериални блага на
ищеца за периода от 03.07.2013г. до 10.02.2014г., тъй като едва на последната
от посочените дати е било иззето СУМПС на ищеца и съответно преди това той не е
бил лишен от възможността да управлява МПС и респ. сочените в исковата молба
негативни изживявания и промени в психо-емоционалното състояние на Я. не могат
да бъдат в причинно-следствена връзка от незаконосъобразната административна
дейност.
От събраните по делото гласни
доказателствени средства не се установява настъпването на реални вреди с
неимуществен характер и за останалата част от исковия период – от 10.02.2014г.
до 23.04.2015г, които да са причинени от незаконосъобразния акт. Макар съдът да
отчита, че свидетелите в по-малка или в по-голяма степен са имали някакви
непосредствени впечатления относно емоционалното и душевно състояние на Я., не
може да се приеме, че по делото са установени и безспорно доказани преживени
сериозни притеснения, стрес и душевен дискомфорт от ищеца като следствие на
лишаването му от СУМПС. Още повече, че не могат да бъдат кредитирани
показанията на майката на Я., свързани с влошеното му здравословно състояние,
предвид това, че по делото не е налична никаква
медицинска документация в подкрепа на тези твърдения. Показанията на
свидетелката Х, че Я. бил нервен и ядосан, както и твърденията на свидетеля К.,
че ищецът се е оплаквал, че му е трудно да изпълнява задълженията си, не могат
да обосноват безспорен извод за наличието на неимуществена вреда и причинна
връзка между нея и отменения административен акт. Доколкото по делото се
изтъкват доводи за затрудненото положение на съпругата на Я., вследствие на
създалата се ситуация, обременена допълнително и със здравословното състояние
на едно от децата им, то следва да се отбележи, че причинно-следствената връзка
има своите обективни и субективни предели, които с оглед показанията на
свидетеля са очевидно преминати. Недвусмислено Х твърди, че е усетил влошено
емоционално състояние не у Я., а у съпругата му, което не може да се тълкува по
друг начин, насочен към емоционалните състояния и възприятия на ищеца. Доколко
и защо Я. е изпитвал трудности самият Х пояснява, че са вследствие на
претоварената работна програма. Срамът, притесненията и нервността, за които
свидетелите говорят, са квалификации за поведението на ищеца, които не
обвръзват съда да приеме, че са следствие на отменената заповед за прилагане на
ПАМ, доколкото не са установени от свидетелите конкретни проявления на неговото
поведение /факти/, извън посочените общи твърдения.
Не всяко неприятно усещане или
чувство и не всяка болка/страдание дават основание за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква да бъдат
възмездени. Съдът намира, че твърдените от ищеца чувства, ако и да са били
изпитани от него, не сочат на такива интензивни, трайни, дълбоки емоционални
изживявания или състояния, които да се определят като неимуществени вреди за
ищеца. Същите не сочат на накърнени нематериални блага, подлежащи на
справедливо обезщетяване. Изложеното изключва определянето на негативните
изживявания, твърдени от ищеца, като претърпени „неимуществени вреди“ подлежащи
на справедливо обезщетяване, каквото той претендира.
По тези съображения съдът
намира, че не са доказани всички кумулативни предпоставки за реализиране
отговорността на държавата по смисъла на чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ, поради което предявените искове от Я.Г.Я. против Областна
дирекция на МВР – Стара Загора следва да бъде отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
Съгласно чл.10, ал.2 от ЗОДОВ,
ищецът дължи заплащане на разноските по производството, ако искът бъде отхвърлен
изцяло; при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. В ал. 3 на
чл. 10 от ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично,
съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да
заплати на ищеца внесената държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако
е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Законодателното разрешение
на въпроса относно отговорността за разноски в съдебния исков процес по чл.203
и сл. от АПК във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, въведено с изменението на ЗОДОВ
/обн. ДВ бр.43/ 2008г./, представлява отклонение от общите правила по ГПК. При
прилагането на тази нормативна регламентация от една страна следва извода, че
хипотезите, при които ищецът дължи разноски, са изброени изрично и изчерпателно
в чл.10, ал.2 от ЗОДОВ, а от друга че отговорността за разноски на загубилия
делото ищец, се ограничава само до разноските по производството. Разноските по
производството, по аргумент от чл. 75
и чл. 76 от ГПК,
са средствата за възнаграждение за свидетели и вещи лица т. е разноските,
направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени.
Разпоредбите на чл. 10, ал. 2
и ал. 3 от
ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение
на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8
от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника
при пълно или частично отхвърляне на иска, обуславя извод, че в производството
по ЗОДОВ
ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ето
защо независимо от изхода на делото, предвид специалните разпоредби на чл.10,
ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ, не се следва присъждането на юрисконсултско
възнаграждение в полза на ОД на МВР – Стара Загора, поради което и искането на
процесуалния представител на ответника за присъждане на такова възнаграждение,
следва да бъде оставено без уважение.
Водим
от горните мотиви Старозагорският административен съд
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от Я.Г.Я.
срещу Областна дирекция на МВР – Стара Загора, иск с правно основание чл.1 ал.1
от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 25 000.00 лв. за
претърпени от Я.Я. имуществени вреди, вследствие
на отменената като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 20225/ 03.07.2013г., издадена
от Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора, в
частта му до 1000.00 лв., представляваща направени разноски по обжалване на
административния акт, като недопустим и ПРЕКРАТЯВА производството по делото
в тази част.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я.Г.Я.
срещу Областна дирекция на МВР – Стара Загора, иск с правно основание чл.1 ал.1
от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 24 000.00 лв. за
претърпени от Я.Я. имуществени вреди в периода 03.07.2013г. до 23.04.2015г., вследствие на отменената като незаконосъобразна с
влязло в сила съдебно решение Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 20225/ 03.07.2013г., издадена от Началник сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора, като недоказан и неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я.Г.Я.
срещу Областна дирекция на МВР – Стара Загора, иск с правно основание чл.1 ал.1
от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 2 000.00 лв. за
претърпени от Я.Я. неимуществени вреди за периода 03.07.2013г. до 23.04.2015г.,
вследствие на отменената като
незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 20225/ 03.07.2013г., издадена от Началник
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Стара Загора, като недоказан и неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на процесуалня
представител на ОД на МВР – Стара Загора за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ :