РЕШЕНИЕ
№ 600
гр. Бургас, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20212100500772 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№260967/10.03.2021г. по описа на РС Поморие,
подадена от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Хенрих Ибсен“ № 15, ет.6, чрез юрисконсулт Ваня Цветкова,
против Решение № 260025 от 05.02.2021г. постановено от РС Поморие по гр.д.№100/2020
по описа на същия съд.
С посоченото решение е отхвърлен иска на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, против
В. ТР. ТР., ЕГН **********, с адрес: ***, представляван от особен представител
адв.Надежда Грудева, за признаване за установено, че съществува вземането на „Фронтекс
Интернешънъл” по Заповед № 267/23.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. 550/2019 г. на ПРС, за сумата в размер на: 663.70 лв.
- главница по договор за потребителски кредит от 07.10.2014г. ведно със законна лихва
върху главницата считано от 23.07.2019г. до окончателно изплащане на сумата и 198.94лв. -
лихва за забава за периода от 22.07.2016г. до 05.07.2019г.
Изложени са оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на
съдопроизводствените правила.
Твърди се, че в отговора на исковата молба е налице признание на факта, че именно с
договор за цесия от 21.03.2016г. в полза на ищеца е прехвърлено вземането на „Провидент
Файненшъл България“ ООД спрямо В.Т., произтичащо от договор за потребителски кредит.
1
Първоинстанционният съд е следвало да посочи признанието на този факт в доклада по
делото, тъй като същият отразява кои обстоятелства са считат за безспорни между страните.
Съдът, въпреки изричното признание от страна на ответника, е разпределил в тежест на
ищеца да докаже, че е налице сключен договор за цесия, което обстоятелство било
безспорно и по този начин допуснал процесуално нарушение.
В случай, че въззивният съд не приеме наличието на признание от страна на
ответника, въззивникът счита, че доказателствената тежест следва да бъде разпределена
като бъдат посочени конкретните обстоятелства, които се нуждаят от доказване, като цитира
относима съдебна практика. Съдът е указал на ищеца да докаже сключването на договор за
цесия, който от своя страна е ангажирал доказателства. В случай, че доказателствата не са
достатъчни, то съдът следвало да даде изрични указания за това.
Изразява несъгласие с извода на съда относно наличието на погасителен план.
Посочва, че действащата към момента на сключване договора редакция на чл.11, ал.1, т.11
ЗПК, договорът следва да съдържа информация за броя на вноските, размера,
периодичността на плащане, т.е. законодателят е предвидил наличие на погасителен план,
но не и определена форма, в която същият следва да бъде изготвен. Твърди, че информация
относно погасителния план се съдържа в процесния договор за кредит.
Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
ново, с което да бъдат уважени предявените претенции. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната
страна – В. ТР. ТР., чрез особения представител адв. Надежда Грудева. С него жалбата се
оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна счита обжалваното решение за правилно и
законосъобразно. Заявява, с оглед твърденията във въззивната жалба, че длъжникът не е
уведомен за извършената цесия и съответно за него не е възникнало задължение към новия
кредитор. Излага подробни съображения относно правна същност на договора за цесия, като
заявява, че не е изпълнено условието на чл.99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника за
извършената цесия. Уведомленията до длъжника, в процесния случай са върнати в цялост,
тъй като пратката не е потърсена от получателя. Твърди, че в договора не е предвидена и
клауза за фингирано връчване. Излага становище, че назначеният особен представител може
да упражнява само процесуалните права на страна, но няма право да извършва действия,
свързани с предмета на делото, както и материално-правни възражения.
Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено.
По допустимостта на производството въззивната инстанция намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има
правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е
допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК- за
установяване на вземания на ищцовото дружество „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД- сега
въззивник, против ответникът В. ТР. ТР., за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед
№267/23.07.2019г. по ч.гр.д.№ 550/2019г. по описа на РС Поморие. Ответникът не е открит
2
на адреса, посочен в заявлението, който съвпада с постоянния му адрес /съгласно
извършената от съда справка/, нито на заявения от него настоящ адрес. Не е установена и
местоработата му. Ето защо, на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК /в редакцията ДВ
бр.86/2017г./, районният съд е разпоредил на заявителя да предяви установителен иск по
чл.422, ал.1 ГПК за претендираните суми. Същото е сторено в законоустановения
едномесечен срок от получаване на съобщението от заявителя.
Ищецът твърди, че на 7.10.2014г. между ответникът и „Провидент Файненшъл
България“ ООД бил сключен договор за кредит за потребителски кредит, въз основа на
който кредиторът отпуснал на ответника сумата от 1000 лв., а последният се задължил да я
върне, ведно с добавка, представляваща възнаграждението на кредитора, на 60 бр. седмични
вноски.
Предвид отбелязването в чл.27 от ДПК, кредиторът изпълнил задължението си по
договора е предал сумата на ответника. Ответникът не изпълнявал всички свои задължения.
Преустановил плащанията, като падежът на първата неплатена вноска бил на 20.03.2015г.,
като от следващия ден ответникът изпаднал в забава. Съгласно договора, от този момент
същият дължал договорно обезщетение за забава в размер на законната лихва. Крайният
срок за изпълнение на договора настъпил на 1.12.2015г., с което целият неплатен остатък от
главницата по кредита станал изцяло изискуем.
На 21.03.2016г., с договор за продажба и прехвърляне на вземания „Провидент
Файненшъл България“ ООД, в качеството на цедент, прехвърлило вземанията си към
ответника на ищцовото дружество (цесионер). Цедентът упълномощил цесионера да
уведоми длъжника за извършената цесия. Изпратената пощенска пратка била върната
непотърсена от получателя, поради което ищецът претендира уведомлението за цесията да
бъде връчено на ответника в настоящото производство, с връчването на преписа от исковата
молба. Задълженията на ответника към ищеца били следните: главница - 663,70 лв., а
мораторната лихва- 198,94 лв. Ответникът дължал и обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва от момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Претендира за установяване на вземанията си към ответника за посочените суми, като
претендира и присъждане на разноски. Ангажирани са доказателства.
Ответникът, представляван от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.5 от
ГПК- адв. Грудева, е подал писмен отговор в законоустановения срок. С него исковете са
оспорени като неоснователни. Заявява, че безспорно на 21.03.2016г. е сключен договор за
цесия между кредитора на ответника „Провидент файненшъл България“ ООД и ищеца
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, с предмет всички вземания на цедента по договора за
потребителски кредит от 7.10.2014г. Сочи обаче, че длъжникът не е бил уведомен за
извършената цесия, поради което за него не е възникнало ликвидно и изискуемо вземане
към новия кредитор. В чл.22 от договора за цесия била изрично уговорена възможност за
прехвърляне на вземането без съгласие на длъжника. Предвид естеството на договора за
цесия обаче, съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от
предишния кредитор. Констатирал е, че от представените доказателства за опити за
връчване на уведомлението от цесионера като пълномощник на цедента, не се установява
3
това да е било сторено. В договора липсвала и клауза, регламентираща фингирано връчване
при промяна на адреса на длъжника и непосочването на новия такъв. Затова счита, че не
може да се приеме, че кредитора, респективно- надлежно уведомения от него цесионер, е
положил всички възможни усилия да връчи на длъжника уведомителното писмо относно
сключения договор за цесия. И длъжникът е уведомен с последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД. По-
нататък е изложено становище, че ответникът не е уведомен за цесията и чрез
пълномощник, а връчването на уведомлението на особения представител в производството
по установяване на вземанията не пораждало последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, доколкото
особеният представител по чл.47, ал.6 ГПК упражнявал само материалните права на
страната. Изтъква, че предвид липсата на връзка с клиента особеният представител не е
осведомен дали задължението не е изцяло или отчасти погасено от ответника. На следващо
място са въведени възражения за неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Договорът за
кредит не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не били посочени
допусканията, използвани при изчисляването на ГПР- не било конкретизирано кои точно
компоненти били включени в ГПР и как бил формиран същия. Затова намира, че договорът
за потребителски кредит е недействителен и ответникът дължи връщане на чистата стойност
на кредита /главницата/, но не и лихва или други разходи. Счита, че ответникът дължи
получената главница по договора след приспадане на погасените от него суми. На следващо
място са развити съображения, че клаузата за фиксирана договорна лихва по заема в размер
на 31,82% противоречи на добрите нрави и е нищожна, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва, изведена като допустим размер на договорната лихва в решения
на ВКС, които са цитирани. Изтъква, че с посочения размер на лихвата е накърнен
принципът на добрите нрави, тъй като се достигнало да значителна нееквивалентност на
насрещните престации и злепоставяне интересите на ответника с цел извличане на облага за
кредитора.
Моли за отхвърляне на исковете.
За да приеме, че исковете са неоснователни РС Поморие е констатирал, че по делото
не се установява, че вземането на „Провидент Файненшъл България“ ООД по отношение на
ответника е надлежно прехвърлено с договора за цесия, тъй като по делото не е представено
Приложение №1 към този договор, в което са индивидуализирани прехвърлените вземания
от цедента на цесионера. Посочил е още, че при сключването на договора за потребителски
кредит е допуснато и нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като не е представен
погасителен план към процесния договор нито като част от съдържанието на ДПК, нито като
приложение към него. Затова е счел, че на основание чл.22 от ЗПК договорът за кредит е
недействителен. С оглед изложеното, районният съд е отхвърлил исковете.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства,
становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото не се спори между страните, че на 7.10.2014г. между „Провидент
Файненшъл България“ ООД и ответника по делото бил сключен договор за кредит за
потребителски кредит, въз основа на който кредиторът предал на ответника сумата от 1000
4
лв., а последният се задължил да я върне на 60 бр. седмични вноски, първите 59 бр. от които
в размер на 33,84 лв., а последната в размер на 33,65 лв. В договора са посочени и следните
условия, при които е предоставен кредита- ответникът дължи такса за оценка на досие в
размер на 50 лв. /т. Б/, както и общ размер на фиксирана лихва 197,24 лв. /т. В/,
представляваща 31,82 % годишно. В т.Г от условията е посочено, че общият сбор на сумите
по т.Б и т.В е 247,24 лв., които се равняват на 48 % ГПР. Посочено е още, че общият размер
на дължимата сума е 2030,21 лв., включващ освен главницата таксата за оценка на досие и
възнаградителната лихва, така също и таксата, дължима за избраната услуга кредит у дома,
възнаграждението за която е 782,97 лв. В договора е посочено, че първото седмично
плащане от уговорените 60 вноски се дължи на 14.10.2014г., а падежния ден от седмицата е
петък.
Договорът за потребителски кредит не страда от посочените в отговора на исковата
молба и съдебното решение пороци, с оглед на които да се направи обоснован извод, че
същия е нищожен по смисъла на ЗЗД, респективно- недействителен по смисъла на ЗПК и
ЗЗП.
Несъстоятелно е възражението на процесуалния представител на въззивницата за
това, че договорът за кредит е недействителен, защото съдържа неравноправни клаузи, като
са изложени конкретни оплаквания във връзка с размера на възнаградителната лихва и
начина на формиране на годишния процент на разходите. На основание чл.145, ал.2 ЗЗП не
могат да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между страните, които касаят
основния предмет на договора /в случая- тези за главницата и възнаградителната лихва,
които са ясни и разбираеми/, тъй като в противен случай договорът не би бил сключен.
Несъстоятелно е и оплакването на ответника, че не е ясно как е формиран ГПР.
Както и по- горе беше посочено, в договора ясно и разбираемо е посочено, че ГПР от 48 %
се формира като сбора от таксата за оценка на досие и възнаградителната лихва.
Неоснователно е оплакването, че уговорения размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Това оплакване не държи сметка, че цитираната съдебна практика е постановена
преди приемането на ЗПК, като същата изхожда от позицията, че в закона към онзи момент е
липсвала императивна правна норма, която да ограничава размера на възнаградителната
лихва /така чл.10, ал.2 ЗЗД/. Затова, с оглед защитата на заемателите и на основание чл.9,
предл.2 от ЗЗД, по- старата съдебната практика ограничава свободата на договоряне на
страните относно възнаградителната лихва в сочения от процесуалния представител на
ответника смисъл, като приема че при надвишаване на трикратния размер на законната
лихва са накърнени добрите нрави. Понастоящем в ЗПК, който е приложим към конкретния
договор за заем, е предвиден максимален размер на годишния процент на разходите /в които
се включва и договорната лихва/, който е 5-кратния размер на законната лихва. Т.е. налице е
императивна правна норма, която ограничава свободата на договаряне на възнаградителната
лихва. При това положение, след като размера на годишният процент на договорната лихва
не надвишава този максимум, не е допустимо да се извършва преценка за противоречие на
тази клауза с добрите нрави. С други думи, намира приложение принципът, че не може да
5
противоречи на добрите нрави клауза, която не противоречи на закона.
Освен това следва да се посочи, че по изрично предвиждане на ЗПК- чл.19, ал.5 във
връзка с ал.4 от ЗПК, ако ГПР надвишава петкратния размер на законната лихва, клаузата от
договора, определяща завишения размер на ГПР би била нищожна. В тази хипотеза обаче
законодателят не е предвидил нищожност/ респективно недействителност по смисъла на
ЗПК на целия договор /както например е сторено в случаите, посочени в чл.21, ал.1 и чл.22
ЗПК/. Следва да се посочи още, че дори и ДПК да бъде обявен за нищожен, респективно-
недействителен, за потребителя остава задължението да върне чистата стойност на кредита-
получената в заем сума /т.е. главницата/, каквото е и искането на въззивника.
Законодателството не предвижда възможност ако договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен на някое от основанията, посочени в ЗПК, кредитополучателят да
бъде освободен от задължението да върне заетата сума, понеже в този случай същият ще се
обогати неоснователно за сметка на кредитора.
По мнение на настоящия съдебен състав, в конкретния казус няма нарушение на
императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, в който случай договорът за потребителски кредит би бил недействителен.
Незаконосъобразен е изводът на ПРС, че съдържанието на процесния ДПК не
включва погасителен план. Напротив- в съответствие с изискването на чл.11, ал.1, т.11 от
ЗПК същият съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В случая, предвид фиксирания процент на лихвата, не е необходимо
да бъде посочена последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Налага се извод, че процесния договор за потребителски кредит е валиден и обвързва
страните по него. Доколкото липсват твърдения от ответната страна, а и ангажирани от нея
доказателства за погасяване на процесната главница, следва да се приеме, че към
21.03.2016г. ответникът не е погасил изцяло задължението си по ДПК.
Представен е и договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
21.03.2016г. (л.12-20 от делото на РС), с който „“Провидент файненшъл България“ ООД е
продало на ищеца портфейл от необслужвани от кредитополучателите потребителски
кредити. В чл.2 от договора за цесия е посочено, че прехвърлените вземания са
индивидуализирани в Приложение 1, представляващо неразделна част от договора. Това
приложение не е представено от ищеца пред районния съд.
Основателни са оплакванията в жалбата, за допуснато процесуално нарушение от
районния съд при извършване на доклада- не са били отделени спорните обстоятелства от
безспорния факт, че ответникът не оспорва сключването на договора за цесия, както и че в
неговия предмет са включени всички вземания по договора за потребителски кредит от
7.10.2014г., сключен с В.Т.. Липсата на спор по този въпрос е потвърдена от процесуалният
представител на ответника и пред въззивната инстанция- в становище на л.41 от въззивното
дело, в което е посочено, че спорът между страните не е дали е бил сключен договор за
цесия, а че няма надлежно уведомяване на длъжника.
При това положение неправилен е решаващият извод на РС Бургас, че не се
6
установява вземането на кредитора по ДПК да е било надлежно прехвърлено на ищеца с
договора за цесия.
По делото липсват данни тази цесия да е била съобщена на ответника преди
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, макар ищецът да е бил
надлежно упълномощен от цедента да стори това.
Въпреки това, неоснователно е възражението на процесуалният представител на
ответника, че по отношение на последния цесията не е породила действие, тъй като не е бил
уведомен за нея. Доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе
действие същия /т.е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е
необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е в смисъл, че
длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за
прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на
цедента, вместо на цесионера /т.е. освобождава се от отговорността по чл.75 ЗЗД/. В този
смисъл е и разрешението, дадено в решение №139 по гр.д.№4025/2008г. на ВКС, четвърто
г.о.
Освен това, ответникът е уведомен за цесията с връчването на исковата молба и
приложенията към нея на особения представител /включително изявление от цедента чрез
упълномощения за това цесионер, за уведомяване за цесията/. По въпроса е формирана
безпротиворечива съдебна практика- например решение №3 по т.д.№1711/13г. на ВКС,
първо т.о.; решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, второ т.о.; решение №114
по т.д.№362/15г. на ВКС, второ т.о.; решение №46 по т.д.№572/16г. на ВКС, първо т.о.,
както и на ключовото, касаещо фигурата на особения представител решение №198 от
18.01.2019г. по т.д.№193/18г. на ВКС, първо т.о., както и др. подобни.
Според тази практика, особеният представител действа по делото от името на
ответника и може да противопоставя на ищеца всякакви възражения, отблъскващи иска –
както процесуални, така и материално-правни /например възражение за давност/. Ето защо,
както и с оглед осигуряване на равенството на страните в процеса, особеният представител
се явява адресат на изявления от страна на ищеца, които са материално-правни по
същността си и водят до изменение на спорното право и които възражения могат да бъдат
съобразявани от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК, ако са свързани с предмета на делото,
тъй като той има представителна власт само за спорния предмет. Приемането на обратната
теза би попречило на ищеца да реализира правата си като кредитор и би обезсмислило
фигурата на особения представител. Така би било нарушено и равенството в процеса, след
като ищецът няма да може да отправя изявления, свързани със спорното право до
представителя на ответната страна, докато последната би имала възможност чрез същия
този представител да отправя всякакви възражения и изявления. Тези мотиви се споделят и
от настоящия съдебен състав.
Ето защо, въззивната инстанция приема, че в полза на ищеца съществуват процесните
вземания за главницата, мораторната лихва и законната лихва, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 267 от 23.07.2019г., издадена по
ч.гр.д.№550/2019г. по описа на РС Поморие.
7
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо него следва да се постанови ново, с
което исковете по чл.4422, ал.1 ГПК бъдат уважени.
С оглед изхода на делото, ответникът следва да заплати на ищеца сторените разноски
за заповедното производство и в двете инстанции на исковото производство, общо- 900 лв.
Същите включват д.т. от 69,24 лв. за първоинстанционното производство, по 200 лв. за
възнаграждение за особен представител на ответника пред първата и въззивната инстанция,
т.е. общо 400 лв., 50 лв. държавна такса за въззивно обжалване, както и по 150 лв.
юрисконсултско възнаграждение за първата и въззивната инстанция. Разноските в
заповедното производство са общо 80,76 лв., от които 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 30,76 лв. държавна такса.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, изр.1, предл.2 от ГПК,
Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260025 от 05.02.2021г. по гр.д.№100/2020 по описа на Районен
съд Поморие и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“
ЕАД, с ЕИК200644029, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Хенрик Ибсен“
№15, ет.6 съществуват следните вземания против В. ТР. ТР., ЕГН **********, с адрес: ***:
1/ 663,70 лв. - главница по договор за потребителски кредит от 07.10.2014г., сключен между
„Провидент Файненшъл България“ ООД и В.Т., 2/ ведно със законна лихва върху
главницата считано от 23.07.2019г. до окончателно изплащане на задължението, както и 3/
198,94 лв. - лихва за забава за периода от 22.07.2016г. до 05.07.2019г., за които по ч. гр. д.
550/2019 г. на РС Поморие е издадена Заповед № 267/23.07.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА В. ТР. ТР., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК200644029, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.
„Хенрик Ибсен“ №15, ет.6, деловодни разноски в размер на 900 лв., включващи разноски за
заповедното производство, както и за двете инстанции по исковото производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1, предл.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8