Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
20.05.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 587 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 25.10.2018 г., постановено по
гр.дело № 25051/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 163 състав, е прието за установено
в отношенията между ищец „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** и ответник И.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, че ответникът
дължи на ищеца, следните суми- обща сума от 737,10 лв., от които 593,90 лв.,
представляваща незаплатена главница за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 29.07.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабдения имот,
находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“*********, аб.№ 259828, ведно със законната
лихва за периода от 28.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 116,67 лв. за
периода от 15.09.2015 г. до 20.07.2017 г. и сумата от 22,00 лв., главница за
дялово разпределение, и сумата от 4,53 лв.- лихва върху главницата за периода
15.09.2015 г. до 20.07.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 51961/2017 г. на
СРС, на основание чл.422, във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл.ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД, като е отхвърлен, като неоснователен иска за разликата над обща сума от
737,10 лв. до пълния предявен размер от обща сума 1667,15 лв. и за период-
01.05.2013 г.- 28.07.2014 г., поради погасяване по давност. С решението на съда
е осъден И.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 99,14 лв., представляващи
сторените пред СРС съдебно деловодни
разноски по настоящото исково производство и по ч.гр.дело № 51961/2017 г. на
СРС, след извършено прихващане на дължимите разноски присъдени на ответника и
съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.
Срещу
решението на СРС, 163 с-в е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“-ЕАД, гр.София,
подадена чрез юрк.М.К.с искане същото да бъде отменено, в частта, в която са
отхвърлени предявените установителни искове за главница и за мораторна лихва за
забава, над уважения до пълния предявен
размер, и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени
предявените искове в обжалваната част. Твърди се, че решението в обжалваната
част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник И.И.Т.,
чрез пълномощника си адв.С.С. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени
в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата
като неоснователна да бъде отхвърлена, като неоснователна, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Третото лице- помагач на страната на
ищеца- „ Т.“-ООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима
- подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно,
в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност
на предявените установителни искове за главница и мораторна лихва за забава, в
частта в която са отхвърлени за разликата над уважения до пълния предявен
размер. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат
с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В
настоящия случай, основния и единствен довод изложен в жалбата, досежно
обстоятелството, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са погасени
по давност всички дължими от ответника суми за доставена топлинна енергия по
фактури за периода от 01.05.2013 г. до 28.07.2014 г., съдът намира за изцяло
неоснователен. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът
приема, че вземанията на ищеца за периода от 01.05.2013 г. до 28.07.2014 г., са
погасени по давност. Изводите на първоинстанционния съд в тази насока, а
именно, че вземанията на ищеца по отношение на ответника за цена на доставена
топлинна енергия, за периода от 01.05.2013 г. до 28.07.2014 г. са погасени по
давност, са обосновани с оглед данните по делото. В настоящия случай не е
допуснато при постановяване на обжалваното решение поддържаното в жалбата
нарушение на материалния закон. Основателно е възражението на ответника по
предявените искове /чл.120 ЗЗД/ за изтекла погасителна давност за част от вземанията
за стойността на претендираната топлинна енергия и за лихви за забава.
Процесното главно вземане /респективно вземания/ следва да се приеме за
периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, в какъвто смисъл е Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен право-пораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Поради горното,
при приложение на
специалния давностен срок, предвиден в чл.111, б.”в” ЗЗД, се
налага приемането на обоснован извод,
че вземанията за главница, станали
изискуеми до 28.07.2017 г. /чл.114, ал.1 ЗЗД вр. чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.116,
б.”б” ЗЗД/, са били погасени по давност. Погасени- съобразно правилото на
чл.119 ЗЗД, са и вземанията за лихви върху погасените по давност главни
вземания. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод е
постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
При това положение, с оглед релевирания в жалбата единствено относим довод,
който е неоснователен, въззивникът- ищец не може да постигне признаването за
дължими на суми в по- голям от определения от СРС размер.
С оглед на така
изложените съображения, предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД в обжалваната
им част се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били
отхвърлени от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна-ответник сумата от 200 лева – уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита
и съдействие от 27.12.2018 год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.10.2018 г., постановено по гр.дело № 25051/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 163 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 200 лв. / двеста лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
в процеса на „ Т.”-ООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД,
***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.