РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 26.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО Г.
ЧЛЕНОВЕ: В. ИВАНОВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 179 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на И.А.Г., чрез адв. И.С. и адв. В.Н. против решение
№ 220/31.12.2018 г., постановено по гр. дело № 1468/2017 г. по описа на Районен
съд – Самоков, с което е отхвърлен предявения от въззивника против О.С. положителен установителен
петиторен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на
недвижим имот, представляващ зеленчукова градина, с площ от 700 кв.м., в с. Б.
И., местността „Божкова кория“, при граници и съседи река Бели Искър, В. А. Б.,
Й. А. Р. и път, който имот е с проектен номер 03441.2.713, съгласно помощен
план по чл. 13а, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да заплати на ответника разноски в размер на 300 лева.
С въззивната жалба въззивникът
оспорва първоинстанционното решение като неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. В жалбата се
посочва, че наследодателят на ищеца – Г.Х. Р. е придобил собствеността на процесния имот по давност, което се установява от
разпитаните по делото свидетели. Твърди, че имотът е владян от него и от
неговия баща след смъртта на Г.Х.Р.. Посочва, че имотът не е бил внасян в ТКЗС.
Твърди, че процесният имот с № 03441.2.713 с площ от
700 кв.м. попада в поземлен имот № 03441.2.731 с площ от 1.140 дка.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна О.С. се е възползвала от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Намира за правилни
изводите на първоинстанционният съд, според който по
делото не се установява наследодателят на ищеца да е владял процесния
имот. Твърди, че административната процедура по възстановяване на имота в стари
реални граници не е завършена. Счита доводите на районния съд за правилни и
моли решението му да бъде потвърдено.
В
съдебното заседание пред въззиния съд въззивникът И.Г., редовно призована, не се явява.
Представлява се от адв. Г., която поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи. В съдебното
заседание въззиваемата страна О.С. редовно призована,
се представлява от юрк. Л., който оспорва въззивната жалба.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на И.А.Г., с която е предявен против О.С.
положителен установителен петиторен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено спрямо
ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ зеленчукова
градина, с площ от 700 кв.м., в местността „Божкова кория“, при граници и
съседи река Бели Искър, В. А. Б., Й. А.Р. и път, който имот е с проектен номер
03441.2.713, съгласно помощен план по чл. 13а, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Пред въззивния съд ищецът е уточнил, че процесният
имот с площ от 700 кв.м. се намира в южната част на поземлен имот с идентификатор
№ 03441.2.731, с площ от 1140 кв.м. при граници и съседи от изток – река, от
запад – път, от север – В. Б., от юг – Й.Р..
За да постанови своето решение,
районният съд е приел, че от една страна по делото не се установява на ищеца да
е бил възстановен процесния имот с решение на
поземлената комисия по реда на ЗСПЗЗ, а от друга страна не се установява ищецът
или неговия наследодател да е придобил собствеността на имота на основание давностно владение. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по
съществото на спора, настоящият състав на въззивния
съд намира следното:
Съгласно чл. 124, ал. 1, пр. 2 от ГПК
всеки може да предяви иск за да установи съществуването на едно правно
отношение или на едно право, когато има интерес от това. Чрез предявения петиторен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо ответника, че е придобил
твърдяното право на собственост върху процесния недвижим
имот на придобивно основание – изтекла в полза на
наследодателя му придобивна давност и наследствено правоприемство. Следователно, по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът следва да установи, че неговият наследодател, а впоследствие и
самият той, е упражнявал фактическа власт върху процесния
имот с намерение да го свои през период по-дълъг от 10 години.
От заключението на вещото лице Д. от
25.04.2018 г. по допуснатата от първоинстанционният
съд съдебно-техническа експертиза се установява, че поземлен имот № 03441.2.51
с площ от 4 368 дка, е разделен на три поземлени имота – поземлен имот №
03441.2.729 с площ от 0,901 дка, поземлен имот № 03441.2.730 с площ 2,327 дка и
поземлен имот № 03441.2.731 с площ от 1,140 дка /част от който ищецът твърди,
че е процесният имот № 03441.2.713, представляващ
зеленчукова градина с площ 700 кв.м./. Вещото лице е потвърдило, че процесният имот № 03441.2.713 е идентичен с част от имот №
03441.2.51. Вещото лице е изготвило и скици, на които е отразило имотите и
уличната регулация от 1925 г. и 1979 г. /л. 70 и 71 от първоинст.
дело/. В хода на първоинстанционното производство е
прието и заключение на вещото лице Д. от 23.05.2018 г. по допълнителната
съдебно-техническа експертиза, според което процесният
имот № 03441.2.713 с площ от 700 кв.м., е част от поземлен имот № 03441.2.731 с
площ от 1,140 дка. Вещото лице е изготвило и скица, на която е отразило имотите
/л. 82 от първоинст. дело/.
По
делото са представени акт № 15469 за частна общинска собственост от 03.02.2017
г. и акт № 15470 за частна общинска собственост от 03.02.2017 г. От първия акт
се установява, че на основание чл. 2, ал. 1 и ал. 7 от ЗОС поземлен имот № 03441.2.731,
целият с площ 1 140 кв.м., е е актуван за общинска
собственост. От втория акт се установява, че на основание ч чл. 2, ал. 1 и ал.
7 от ЗОС поземлен имот № 03441.2.730, целият с площ по 2 327 кв.м. е бил
актуван за общинска собственост. По своето естество актът за общинска
собственост е официален документ /чл. 5, ал. 2 от ЗОС/, ако е съставен по
определените в закона ред и форма и е утвърден от посочените в закона
длъжностни лица /т.е. ползва се с материална доказателствена
сила за фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал акта/.
Актът за общинска собственост обаче не притежава конститутивно,
правопораждащо действие /чл. 5, ал. 3 от ЗОС/, а единствено удостоверява, че общината е
носител на право на собственост върху конкретен обект, в случай че са
възникнали предпоставките за приложение на съответния придобивен
способ. Ето защо, съставянето на акт за общинска собственост не обуславя факта
дали е породено съответното придобивно основание. При
спор обаче, актът за общинска собственост може да обоснове правния интерес от
предявяване на иск за собственост от недържавни правни субекти – физически или
юридически лица, заинтересовани да оборят неговата доказателствена
сила като установяват, че са собственици на имота, за който е съставен /какъвто
е и настоящият случай/.
Ищецът твърди, че е придобил
собствеността върху процесния имот по силата на
наследствено правоприемство и давност. По делото е
представено удостоверение за наследници изх. № 92/27.10.2017 г., издадено от с.
Б.И., о.С. от което се установява, че ищецът е един от наследниците на Г.Х.Р.,
починал на 17.02.1978 г.
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение
в продължение на 10 години, но ако то е добросъвестно – в продължение на 5
години /арг. чл. 79, ал. 2 от ЗС/. Според чл. 69, ал.
1 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Следователно владението е
едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент
се изразява в упражняване на фактическата власт върху веща и включва фактически
действия, които запълват съдържанието на правомощията на собственик /в този
смисъл Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС/.
Субективният елемент на владението – намерението за своене
е психическо състояние, за което законодателят е установил законова оборима презумпция в чл. 69 от ЗС. Предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за
другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на
ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. За да се приложи
презумпцията, тези действия трябва да са доказани.
В своите показания свидетелите Г. З., П.
К. и Р. Г. твърдят, че ищецът И.Г. е собственик на зеленчукова градина, която
се намира в с. Б. И., местността „Божкова кория“, с площ около 700-1000 кв.м.
при съседи река Бели Искър, път, Й. Р. и В.Б.. От показанията и на тримата
свидетели се установява още, че имотът е бил обработван от дядото и бащата на
ищеца които са насаждали картофи. Свидетелите посочват, че имотът е ограден с
телена ограда. Съдът кредитира показанията на тези свидетели като
последователни, непротиворечиви и взаимно подкрепящи се. Показанията на тримата
свидетели се подкрепят и от заключението на вещото лице Д. от 13.06.2018 г. по
втората допълнителна експертиза, според което процесният
имот е ограден от към пътя с дървена ограда и след това с телена ограда, като
същият е насаден с картофи. Пред въззивния съд е
разпитан свидетелят Г.Д., който също потвърждава, че семейството на ищеца е
притежавало имот до реката, ползван като зеленчукова градина и са насаждали
картофи. От друга страна в показанията си свидетелят Крум Г. посочва, че ищецът
не притежава процесния имот, тъй като същият е
собственост на общината и е крайречна зона и се води парк. Съдът не кредитира
показанията на този свидетел, тъй като те не се подкрепят от нито едно от
доказателствата по делото, а напротив – напълно се разколебават от показанията
на останалите разпитани свидетели. Отделно от това в своите заключения вещото
лице не е констатирало, че процесният имот е част от
парк.
От показанията на свидетелите се
установява, че праводателите на ищеца – неговият баща
и неговият дядо, а впоследствие и ищецът, упражняват трайно, явно,
необезпокоявано и непрекъснато владение върху процесния
имот. Действително от показанията на свидетелите не се установява началния
момент от който дядото на ищеца е започнал да владее процесния
имот, но от момента на смъртта му през 1978 г. до настоящия момент е изминал
период, по дълъг от изискуемата 10-годишна давност.
В настоящия случай обаче за да се
прецени дали наследодателят на ищеца, а впоследствие и самият ищец, е могъл да
придобие собствеността върху процесния имот на
основание давностно владение, следва да се отчете
дали имотът е бил причислен към държавния поземлен фонд и дали е бил включен в
ТКЗС, тъй като според чл. 86, ал. 1 от ЗС /ред. преди изм. ДВ, бр. 31 от 1990
г./ не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост.
Подобно ограничение се съдържа и в разпоредбата на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ
според която не могат да се ползват от придобивна
давност приобретателите по сделки със земеделски
земи, собствеността върху които се възстановява на собствениците, притежавали
ги преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни
земеделски стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански
организации.
От доказателствата по делото не се
установява, че процесния имот е бил одържавен,
респективно, че е подлежал на възстановяване по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1
ЗСПЗЗ в стари реални граници. По делото не са представени данни за извършени отчуждителни процедури. Не се установява по делото и, че
имотът е бил внесен в ТКЗС или друга образувана въз основа на него
селскостопанска организация. Не се установи имотът да е бил отнеман по реда на
чл. 12 от ЗСГ. Напротив по делото е представено удостоверение изх. №
ВС-31-701/1067 от 16.12.2016 г. на Общинска служба по земеделие – Самоков, с което се удостоверява, че имот в с. Б.И.,
местността „Божкова кория“ не е възстановен по преписка с вх. № 1500/12.02.1992
г. на наследниците на Г.Х.Р.. От заключението на вещото лице П. от 21.10.2019
г. по допуснатата от въззивния съд съдебно-техническа
експертиза се установява, че в землището на село Б.И. е било образувано ТКЗС
през 1958 г., но местността, в която се намира имотът не е попаднала в
стопанството и имотът не е бил включен в ТКЗС. Ето защо по отношение на процесния имот не следва да се прилагат правилата на чл.
10, ал. 13 от ЗСПЗЗ. Имотът не е бил приобщен към земите на ТКЗС, ДЗС или
образувана въз основа на тях селскостопанска организация. Същевременно имотът
не подлежи на възстановяване, нито ищецът противопоставя осъщественото давностно владение спрямо собственик, от когото земята е
била отнета, предвид което въведената с чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ забрана за
придобиване по давност е неприложима.
Следва да бъде отчетено, че в чл. 29 от
ЗСГ /отм./ също са въведени ограничения за придобиването на недвижими имоти
чрез давностно владение и по отношение на земи, които
не са били включени в ТКЗС. Въведената в ЗСГ забрана за придобиване по давност
обаче не е абсолютна и не може да бъде прилагана без да се изследва доколко
спорният имот е попадал в обхвата на чл. 29, ал. 1 от Закона. Така, съгласно
чл. 29, ал. 1 от ЗСГ, по давност могат да се придобиват недвижими имоти,
намиращи се в селата, за които МС е изключил приложението на глава втора ЗСГ, а
в останалите населени места придобиването е възможно ако владението не е
основано на предварителен договор сключен след 30.03.1973 година. Забраната по
чл. 29, ал.1 от ЗСГ няма действие и спрямо имоти, за които не се е прилагал
Законът за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти /в този
смисъл Решение № 942/09 по гр.д. № 2967/2008 г. по описа на ВКС, 4-то ГО/.
Според чл. 1 от ЗРПВПВННИ, той се прилага за правни сделки за прехвърляне право
на собственост, както и за учредяване или прехвърляне на други вещни права
върху незастроени или застроени с малоценни постройки имоти в границите на
градоустройствения план на населените места.
Съгласно заключението на вещото лице П.
от 21.10.2019 г. за територията на село Б.И. е одобрен план от 1925 г.,
съгласно който процесният имот попада в квартал 3 с
предвиждане за разширение на населеното място. С последващ
план от 1934 г., който е действал към образуването на ТКЗС през 1958 г., процесният имот попада в квартал 3б, за който има улична
регулация, но няма дворищна регулация и затова имотът попада към урбанизираната
територия на село Б.И.. Следващият план е от 1959 г., но той не е обхващал процесната територия.
В случая дори да се приеме, че за процесния имот намира приложение ограничението в чл. 29,
ал. 1, т. 1 от Закона за собствеността на гражданите, вр.
чл. 1 от Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти,
то това ограничение е отпаднало след отмяната на глава първа и глава втора от
закона през 1990 г. и в периода след това собствеността върху имота е могла да
бъде придобита от ищеца, доколкото по делото се установи, че той и неговите наследодатели
са владеели имота до настоящия момент. Придобиването на имота по давност не е
изключено и по чл. 86, ал. 1 от ЗС /ред. ДВ, бр. 31 от 1990 г./, тъй като имотът
не съставлява частна общинска собственост, нито би могъл да се трансформира в
такава по реда на 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, тъй като не е обобществена в ТКЗС земя,
останала след възстановяване правата на собствениците. Ищецът е придобил процесния недвижим имот на оригинерно
основание - изтекла в негова полза десетгодишнагодишна
придобивна давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС.
Доколкото
изводите на двете съдебни инстанции несъвпадат, то първоинстанционното
решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго,
с което предявеният петиторен установителен
иск да бъде уважен.
По разноските пред въззивния
съд:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, на въззивника се дължат разноски в пълен
размер. Той е заплатил 25 лева за държавна такса за въззивно
обжалване и 250 лева за депозит за вещо лице по допуснатата от съда
допълнителна съдебно техническа експертиза. Бил е представляван от двама
адвокати и е заплатил 1000 лева адвокатско възнаграждение, което се установява
от представения по делото договор за правна защита и съдействие. Насрещната
страна е направила възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, което
настоящият състав намира за основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство, защита и съдействие по дело с интерес до 1000
лева минималното възнаграждение е 300 лева. Настоящият състав на въззивния съд, като прецени материалния интерес по делото и
извършените от процесуалните представители на въззивника
процесуални действия, изразяващи се в депозиране на въззивна
жалба и явяване в пет открити съдебни заседания, счита, че дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде намалено на 400 лева. Ето защо сумата от 675 лева
следва да бъде заплатена от въззиваемия на въззивника.
С оглед изхода
на делото на въззиваемата страна не се дължат
разноски.
По разноските пред първата
инстанция:
При този изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, на ищеца се дължат разноски в пълен размер. Той е заплатил 50 лева за
държавна такса, както и 400 лева за депозит за вещо лице по допуснатите от съда
експертизи. Бил е представляван от двама адвокати и е заплатил 1000 лева
адвокатско възнаграждение, което се установява от представения по делото
договор за правна защита и съдействие. Насрещната страна е направила възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар, което настоящият състав намира за
основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство,
защита и съдействие по дело с интерес до 1000 лева минималното възнаграждение е
300 лева. Настоящият състав на въззивния съд, като
прецени материалния интерес по делото и извършените от процесуалните
представители на ищеца процесуални действия, изразяващи се в депозиране на искова
молба и явяване в три открити съдебни заседания, счита, че дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде намалено на 400 лева. Ето защо сумата от 850
следва да бъде заплатена от ответника на ищеца.
С оглед изхода
на делото на ответната страна не се дължат разноски.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 220/31.12.2018 г., постановено по гр.
дело № 1468/2017 г. по описа на Районен съд – Самоков, като ВМЕСТО ТОВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на О.С. с
адрес ***, че И.А.Г., ЕГН: **********, с адрес ***, е собственик на недвижим
имот, представляващ зеленчукова градина, с площ от 700 кв.м., находящ се в с. Б.И., местността „Божкова кория“, при
граници и съседи река Бели Искър, В. А. Б., Й.А. Р.и път, който имот е с
проектен номер 03441.2.713 и е част от
поземлен имот № 03441.2.731 с площ от 1,140 дка по кадастралната карта,
одобрена със заповед № РД-18-55 от 01.04.2008 г. на ИД на АГКК.
ОСЪЖДА О.С. с адрес *** да заплати на И.А.Г., ЕГН: **********,
с адрес ***,
на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 675 лева – разноски за въззивното производство и
сумата от 850 лева – разноски за първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщението с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.