Определение по дело №341/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Подадена е въззивна жалба от Е. Л. И. с ЕГН * и с адрес: Б., ул. “Ц. И. Ш.” № 18, . 2, А. 8 против решение № 1418/15.02.2012 г., постановено по гр.д. № 1930 по описа за 2011 г. на Районен съд- Б..

С решението РС е отхвърлил като неоснователни предявените от Е. Л. И. с ЕГН * и с адрес: Б., ул. “Ц. И. Ш.” № 18, . 2, А. 8, срещу “Д. – Й. Ш.” със седалище и адрес на управление: Б., ул. “Ш. П.” № 4. представлявано от Управителя Й. Д. Ш., обективно съединени искове с правно основание чл. чл. 128 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, както следва:

- за сумата от 3 735.42 /три хиляди седемстотин тридесет и пет лева и четиридесет и две стотинки/ лева, представляваща неизплатени месечни възнаграждения за периода 01.06.2008 г. – 01.02.2010 г. и

- за сумата от 897.16 /осемстотин деветдесет и седем лева и шестнадесет стотинки/ лева, представляваща обезщетение за забава, считано от датата на падежа за изплащане на всяко едно месечно трудово възнаграждение, до датата на подаване на исковата молба; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. Предвид констатираната неоснователност на исковата претенция и като последица от това ищеца Е. Л. И. е осъден с атакуваното решение да заплати на “Д. – Й. Ш.” със седалище и адрес на управление: Б., ул. “Ш. П.” № 4. представлявано от Управителя Й. Д. Ш., сумата от 260.00 /двеста и шестдесет/ лева, представляваща сторени от едноличния търговец разноски в първоинстанционното производство.

Твърди се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че доказателствата установяват, че ответното дружество не е заплатило на ищеца всички дължими суми, произтичащи от прекратеното трудово правоотношение. Твърди се и че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото и наведените пред него доводи. Излагат се съображения за основателност на предявената искова претенция. По същество се иска атакуваното решение на РС да бъде отменено и да бъдат уважени предявените искове за заплащне на трудово възнаграждение и мораторна лихва.

В отговор на въззивната жалба, в срока по чл. 263 ГПК ответната страна сочи, че подадената въззивна жалба е неоснователна, изложените съображения в нея не коренспондират с действителното фактическо положение и събраните доказателства по делото, поради което първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от надлежно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в предвидения от закона срок. Същата е неоснователна.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа и правна страна:

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС. В тях след подробен анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела че, между страните не е спорно обстоятелството, че ищецът е работил при ответника по трудово правоотношение за процесния период. Това обстоятелство се установява и от приетите като доказателства трудов договор, заповед, допълнителни споразумения към трудовия договор и трудова книжка на ищеца .

Видно е от писмените доказателства - три броя удостоверения и два броя служебни бележки за брутното трудово възнаграждение, вкл. и платен отпуск за следните периоди: м. август 2004 г. – м. юли 2005 г.; м. август 2005 г. – м. януари 2006 г.; м. август 2005 г. – м. юли 2006 г.; месец август 2006 г. – м. юли 2007 г.; м. август 2007 г. – м. юли 2008 г.; м. март 2008 г. – м. февруари 2009 г., че същият е получавал такова в размер на минималната работна заплата за страната.

По делото, пред първата инстанция е допусната и назначена съдебно-счетоводна експертиза, в заключението от която, прието от съда и неоспорено от страните, вещото лице е направило следните изводи:

- за периода от 01.06.2008 г. до 31.01.2010 г. дължимите суми за работни заплати на ищеца, са 3 678.84 лева /по разчетно-платежни ведомости, изготвени от ответника/, и 3 735.42 лева – с вземане предвид и на предходния трудов стаж на ищеца; обезщетенията за забава, считано от датата на падежа за изплащане на всяко едно месечно трудово възнаграждение, до датата на подаване на исковата молба, са в следните размери: по първия вариант – 883.66 лева и по втория вариант /с вземане предвид и на предходния трудов стаж на ищеца/ - 897.16 лева; за процесния период ищецът е подал годишна данъчна декларация само за 2010 г., в която е декларирал доход от трудови правоотношения, получен от ответника в размер на 1 224.23 лева и представляващ изплатено възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2010 г.

Като доказателство по делото е приета и Справка за пътуванията на И. зад граница, издадена от ОД на МВР – Б., от която е видно, че той е напускал многократно страната през исковия период. Приети са и справки за социално осигуряване на ищеца за периода от 2004 г. до 2010 г. /вкл./, както и представените от ответника 6 броя пътни книжки за лек автомобил марка “Д. Л.”, с рег. № Е 2257 ВР, издадени от ответника Свидетелство за регистрация и договор за наем на същия автомобил, сключен между ищеца и собственика на автомобила, Разрешение № 163/2009 г. за извършване на таксиметров превоз на пътници на територията на РБългария, Списък към Удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз № 06231/29.03.2005 г., в който под № 55 е записан лекия автомобил марка “Д. Л.”. Представена и приета е и подписаната от И. длъжностна характеристика на длъжността “Шофьор”.

Не спори между страните в процеса, че със заповед № 28/01.02.2010 г. трудовото правоотношение между тях е прекратено на основание чл. 325, т. 1 КТ.

От показанията на разпитаните двама свидетели, доведени от страна на ответника и работещи при него се установява, че практиката на работодателя във връзка със заплащането на месечното трудово възнаграждение се изразявала в това, че възнагражденията на работещите във фирмата се изплащали в брой, в пликове от Управителя и когато се подала Декларация обр. 6 за начислени и заплатени заплати, се давали и заплатите на служителите срещу подпис. Случвало се ищеца да е молен да се подписва, но той не го е правил, като така постъпвали и други шофьори. Възнагражденията се изплащали, след като се подаде Декларация обр. 6 и нямало оплаквания от работниците относно сумите в пликовете им. За периода от 2004 г. до 2010 г. нямало постъпило оплакване от ищеца или искане от същия за заплащане на трудовото му възнаграждение.

С оглед горното РС обосновано е счел за недоказани предпоставките от фактическият състав на предявения иск по чл. 128 от КТ, отхвърляйки заявеното вземане на ищеца представляващо неизплатени месечни възнаграждения за периода 01.06.2008 г. – 01.02.2010 г. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло.

Освен това в настоящия случай въззивната инстанция намира, че действително съгласно чл. 270 ал. 3 от КТ, плащането се извършва по три начина: 1/ лично по ведомост или срещу разписка, 2/ по писмено искане на работника – на негови близки или 3/ по банков път - на влог в посочена от работника банка. Вярно е и, че основно задължение на работодателя по трудовото правоотношение съгласно чл. 128 от КТ е заплащането в установените срокове на уговореното трудово възнаграждение за извършената от работника работа именно по някой от трите посочени по-горе способа. Независимо от горепосоченото обаче за процесния период работодателят е декларирал със справки-декларации пред органите на НАП данни за дължимите вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ /Декларация-образец 6, код 3 – за изплатени трудови възнаграждения/.Налице за годни доказателства, видно от които ответника-работодател е манифестирал пред НОИ факта, че на служителите му за изплащани дължимите трудови възнаграждения, като са посочвани и датите на изплащането им. Също така по делото са налице и няколко броя служебни бележки за периода 2004г. до 2009г., които са издавани на ищеца от ответника “Д. – Й. Ш.” и които са именно във връзка с получаваното от ищеца месечно възнаграждение. От тези бележки е видно освен че лицето е получавало месечното си трудово възнаграждение, но и това че последното се е възползвало от тази информация, приемайки я за достоверна и е декларирало пред държавен орган, конкретно пред Агенция Социално подпомагане Б., че е налице получавано месечно възнаграждение в съответен размер.От друго приобщено по делото доказателство – служебна бележка от 2010г. за декларирана от ищеца сума в размер на 1 224.23 лева се установява, че тази сума представлява изплатено възнаграждение за м. октомври, ноември и декември 2009г. За получаваното от ищеца трудово възнаграждение пред РС са събрани и гласни доказателства, които са именно в тази насока.

В този смисъл настоящия съдебен състав намира, че визираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни и недоказани. В контекста на изложеното атакуваният акт се явява правилен и законосъобразен, поради което и на осн.чл.271, ал.1 ГПК ще следва да се потвърди, като по силата на чл. 272 ГПК настоящия състав препраща към мотивите на първоинстанционният съд.

Независимо от изхода на спора пред настоящата инстанция, разноски на въззиваемата страна не се дължат доколкото липсват доказателства за сторени такива пред въззивната инстанция, липсва и списък за разноски по см. на чл. 80 ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Окръжният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1418/15.02.2012 г., постановено по гр.д. № 1930 по описа за 2011 г. на Районен съд- Б..

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: