№ 2895
гр. София, 25.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510618 по описа за 2021 година
Производство по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от 16. 06. 2021 год., постановено по гр. д. № 79746/2018 год. на СРС І ГО 40 състав е отхвърлен
предявен от А. ЕООД срещу С.Л. ЕООД положителен установителен иск с правна квалификация чл. 415 вр. чл.
124 ал. 1 ГПК вр. чл. 55 ЗЗД за установяване дължимостта на вземането в размер на 2500 лева – получена сума
без правно основание – платен повторно депозит от наемателя по договор от 01. 11. 2017 год. за наем на
недвижим имот, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
С въззивна жалба ищецът атакува решението в цялост, моли се за неговата отмяна като необосновано и
неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Съдът се е произнесъл по
възражение, въведено от ответника след изтичане на срока за отговор. Оставено е без уважение доказателствено
искане на ищеца по чл. 190 ал. 1 и такова по чл. 176 ал. 1 ГПК. В нарушение на чл. 146 ал. 6 ГПК е приет като
доказателство по делото неотносим и недопустим документ. Позовал се е на показания на свидетел, които са
недопустими – чл. 154 ал. 1 т. 6 ГПК – в нарушение на процесуалния закон. Позовал се е на показания на
свидетел, като счита за недопустими. Позовал се е на неотносими показания на свидетел. Гласувал е доверие на
свидетел, заинтересован от изхода на делото. Извършил е нарушение, като е тълкувал по чл. 20 ЗЗД. Актът е
необоснован. Претендира разноски в хода на цялото производство.
В отговор на жалбата ответникът заявява, че решението е правилно и законосъобразно. Моли същото да бъде
потвърдено и жалбата – оставена без уважение като неоснователна. Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение пред две инстанции.
Съдът е постановил определение по чл. 267 ГПК на 10. 09. 2021 год..
Като предявена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК, от активно легитимирана страна и при наличие на правен интерес,
въззивната жалба на ищеца е допустима, от формална страна е редовна, а разгледана по същество, явява се
неоснователна, тъй като оплакванията, доколкото такива са формулирани, видно от изложението на
съдържанието й, несъстоятелни се явяват.
1
При служебната проверка по отношение на обжалвания съдебен акт на първата съдебна инстанция, настоящият
въззивен съдебен състав установи решението да е валидно, в обжалваната част да е допустимо, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото с жалбата на ищеца, като по аргумент от разпоредбите на чл. 269 и чл. 272
ГПК, при правилно решение, като настоящето, ползва предоставена от законодателя правна възможност и
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като при това, поради съвпадане на изводите на двете
съдебни инстанции, налага се потвърждаване на въззивно атакуваното съдебно решение.
Наред с горното и следните съображения :
Предявен е положителен установителен иск с правно основание по чл. 415 вр. чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 55 ЗЗД от
ищеца против ответника, на изложени в исковата молба от 18. 12. 2018 год. твърдения и обстоятелства. С оглед
пределите на исковата молба искът е установителен, не осъдителен.
С исковата молба се твърди сключване на договор за наем на недвижим имот, посочен, при договора наемна цена
в размер на 1500 лева, като при сключване на договора наемателят е заплатил депозит в размер на 3000 лева,
впоследствие сумата в размер на 2500 лева. Поддържа, че с повторното плащане наемодателят се е обогатил
неоснователно. Наемодателят е бил поканен да върне повторно заплатената сума, но плащане не е последвало.
Поради това е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, като длъжникът е подал възражение по
чл. 415 ал. 1 ГПК и впоследствие ищецът е депозирал исковата си молба в съда.
Действително от материалите по ч. гр. д. е видно, че е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК в
полза на ищцовото дружество, като искът е предявен в указания от заповедния съд срок.
Между страните не е спорно, че е сключен договорът за наем относно недвижим имот къща за месечна договорна
цена в размер на 1500 лева. Наемателят е заплатил сума в размер на две месечни вноски, а именно 3000 лева,
служещи за обезпечение. Впоследствие е заплатена сума в размер на 2500 лева с разходен касов ордер с посочено
основание депозит за имота. Представен е договор за наем на недвижим имот с допълнително споразумение. От
изслушано заключение на ССЕ се установява, че в счетоводството на ответника не е осчетоводена сума в размер
на 2500 лева. Разпитани са свидетели, чиито показания не следва да се преповтарят, с оглед принципа на
процесуална икономия в гражданския процес. Правилно и в съответствие с константната съдебна практика,
задължителна за съдилищата, районният съдия е тълкувал договора за наем съобразно правната норма на чл. 20
ЗЗД.
От заключението на вещото лице се установява, че депозитът е заплатен по договора за наем, сключен между
физически лица, а не е получен и осчетоводен от ответника, поради което не е налице обогатяване на ответното
дружество за сметка на ищеца, както и че плащането е извършено на валидно правно основание. Искът се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен, който извод на районния съдия е правилен, обоснован, след преценка
на всички събрани по делото доказателства, при липса на нарушения на материален закон и съдопроизводствани
правила, с който въззивният съд се солидаризира.
Възраженията с въззивната жалба са несъстоятелни, поради което и жалбата е неоснователна. Процесното
възражение, твърдяно с жалбата, е направено още с отговора на исковата молба, поради което оплакването на
въззивника е неоснователно, нито е преклудирано. Налице е единствено допусната техническа грешка, която
ответникът е установил, съответно отстранил своевременно. Оплакването с жалбата, че не е представен договор
не е състоятелно, тъй като ответникът е представил договор и допълнително споразумение. Съдът не установи и
нарушение на чл. 176 ал. 1 ГПК,доколкото ответникът не е претендира задържане на процесната сума, след като
такава не е получавал никога. Свидетелските показания са обсъдени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК,
наедно с писмените документи, които са приети като писмени доказателства, без оспорване от страните по
надлежния за това процесуален по ГПК ред, както и със заключението на ССЕ, на свой ред неоспорено по реда на
чл. 200 ГПК, поради което нито са неотносими, нито недопустими. Решението е обосновано.
Пред въззивен съд не са ангажирани други доказателства, които да мотивират тази съдебна инстанция за направа
на противоположен на изведения от страна на районния съдия извод, на база несъмнено установените данни и
събраните по делото неоспорени доказателства.
За да бъде уважена претенция по чл. 415 вр. чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 55 ЗЗД, следва да се установи
кумулативното наличие на предпоставките плащане от едно лице на друго и отсъствие на основание за
2
получаване на това плащане.
В тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а на ответника – наличие на основание за получаване на
плащането, по аргумент от ППВС № 1/1979 год.
В случая проведено доказване от страна на ищеца при условия на пълно и главно такова няма по конкретното
дело.
тази част решението на районния съдия, като необжалвано, е влязло в законна сила.
Що се касае до оплакването с жалбата на дружеството ищец и в частта на решението за разноските, то акцесорно
консекутивно следва съдбата на главното вземане, разноските не се следват на ищеца съобразно отхвърлените
като неоснователни претенции. А и никакви конкретни доводи по размера на разноските, както и досежно начина
на формиране, в жалбата не са релевирани.
Изложените доводи с жалбата, след наложен анализ и преценка, поради необходимост от конкретика при
тълкуването им, явяват се произволни, несъстоятелни, неподкрепени от събраните и кредитираните по делото
доказателства пред районния съдия, като стана реч вече в настоящите, че пред въззивния съд други от въззивника
не са наведени, нито са ангажирани в подкрепа на тезата му, доколкото същата би могла да се изведе от така
формулираното изложение, имащо претенция да съставлява съдържание на въззивната жалба, на което съдът
дължи разглеждане и разрешаване по смисъла на чл. 2 ГПК с оглед принципа за дължимост на защита и
съдействие, при съблюдаване на диспозитивното начало, с оглед чл. 6 ал. 2 ГПК – като предметът на делото и
обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, при ограничителния коректив, в
императивния регламент на чл. 269 изр. 2 ГПК – по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
При този изход на делото на въззивника разноски не се следват и не се присъждат – жалбата – като неоснователна
– следва да бъде отхвърлена от въззивната съдебна инстанция.
С отговора на въззивната жалба се претендират разноски пред въззивен съд, като адвокатско възнаграждение, без
да е посочен размер, без да са представени доказателства за реално сторване и без да е ангажиран по делото
списък по чл. 80 ГПК, поради което искането следва да се остави без уважение.
Настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, предвид предвиденото в чл. 280 ал. 2 ГПК, изм. ДВ,
бр. 100/21. 12. 2010 год., ограничение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16. 06. 2021 год., постановено по гр. д. № 79746/2018 год. на СРС І ГО 40 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, поради предвиденото в чл. 280 ал. 2 ГПК, изм. ДВ, бр.
100/21. 12. 2010 год.,
ограничение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3