Решение по дело №361/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 2071/20.11.2023 г., постановено по адм. дело № 984/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХХ състав (погрешно докладвано като Решение № 1178/22.11.2023 г. по адм. дело № 1392/2023 г. по описа на ПАС, ХIII състав).

Първата касационна жалба е подадена от ГДИН – гр. София, чрез процесуален представител юриск. Ч., който обжалва решението в неговата осъдителна част. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде отменено.

Ответникът по тази касационна жалба – А. Т. В. не изразява становище.

Втората касационна жалба е подадена от А. Т. В., чрез адв. К., като се твърди, че решението в неговата отхвърлителна част е незаконосъобразно - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго по същество, с което да осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер.

Ответникът по тази касационна жалба - ГДИН – гр. София счита същата за неоснователна.

Представител на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадените касационни жалби.

Административен съд – Пловдив, ХХI състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбите касационни основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени от надлежни по чл. 210 от АПК страни в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което са допустими.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искова молба на А. Т. В., с която се претендират неимуществени вреди срещу ГДИН в размер на 5 000 лева за периода от 01.01.2017 г. до 31.05.2018 г., както и в размер на 10 000 лева за периода от 01.01.2020 г. до датата на предявяване на исковата молба в съда - 12.04.2023 г., както и че с исковата и уточняващата я молби се претендира мораторната лихва в размер на 2 469,74 лева за периода 31.05.2018 г. – 12.04.2023 г., като началния момент, за който се претендира моратората лихва, е датата на твърдяното преустановяване на бездействията - 31.05.2018 г., а крайният момент - датата на предявяване на исковата молба в съда - 12.04.2023 г., а така също и законната лихва от датата на предявяването на исковата молба до съда до окончателното изплащане на задължението. За прецизност е необходимо да се посочи, че в посочения размер на мораторната лихва е налице допусната техническа грешка от съда, доколкото, претендираният в уточнителната молба размер е 2 469,47 лева, а не 2 469,74 лева, както е посочил съдът. Прието е също така, че е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение във връзка с разпоредбата на чл. 38, т. 2 от Закона за адвокатурата. Всички вреди и лихви е посочено, че се претендират вследствие незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията към Затвора Пловдив, подробно описани в исковата молба, както и че неимуществените вреди са определени от ищеца като такива, съставляващи болки и страдания, които се изразяват в здравословни проблеми като главоболие и чести респираторни заболявалия, обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение, внушаване на чувство за малоценност. Нарушенията по чл. 3 от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, е прието, че се изразяват в следното: пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца - под 3 кв. м. нетна жилищна площ; липса на достатъчно вентилация; лошо състояние на тоалетната - неработещи казанчета, липса на прегради, липса на шумоизолация; лошо състояние на банята, като се налагало лишените от свобода да се къпят заедно по 30-40 човека и да преминават мокри по хавлия през „карето“ при зимни условия; липса на достатъчно светлина в стаите, поради малки прозорци, което създавало допълнителен дискомфорт, поради липса на достатъчно свеж въздух; липса на изолация на вътрешните и външните стени, поради което през зимата било много трудно отоплението, както и непредоставяне на достатъчно дебели завивки от страна на затворническата администрация въпреки молбите на ищеца; спалното бельо се сменяло изключително рядко, което създавало предпоставки за развъждане на насекоми, в това число дървеници и бълхи; от страна на затворническата администрация не се раздавали препарати за почистване на тоалетните и спалните помещения; спрямо ищеца не се водила индивидуална и корекционна работа от страна на отговорните лица в затвора и не му се предоставяла възможност да участва в индивидуална и групова работа, което довело до поведенческа и личностна криза; през периода, през който ищецът е бил в затвора, са липсвали достатъчно шкафове, а наличните мебели са били изпочупени.

За да постанови своето решение, съдът е описал събраните по делото доказателства, цитирал е относимите правни норми и е приел, че следва да се отхвърли, без да се разглеждат по същество изобщо оплакванията на ищеца, като недоказана претенцията му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, касателно частта от исковия период, за която не се установява изобщо същият да е бил настанен в Затвора Пловдив, а именно за времето от 01.01.2017 г. до 01.11.2017 г. вкл. и от 13.12.2017 г. до 31.05.2018 г. вкл., съответно да се разгледат конкретните оплаквания на ищеца за нарушения по чл. 3 от ЕКЗПЧ за времето от 02.11.2017 г. до 12.12.2017 г. вкл., когато реално е пребивавал в Затвора Пловдив. С оглед наведените от ответника възражения за изтекла погасителна давност и като е приел, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия/бездействия на администрацията да поставя ищеца в неблагоприятни условия на лишаване от свобода, а именно от 13.12.2017 г., датата, на която В. е бил преместен в Затвора Пазарджик, първоинстанционният съд е приел, че до датата на предявяване на този иск – 12.04.2023 г., е изтекла петгодишна давност, поради което и вземането, ведно с претендираната мораторна лихва за този исков период, е погасено и искът в тази му част, а именно от 02.11.2017 г. до 12.12.2017 г. вкл. също подлежи на отхвърляне, ведно с мораторната лихва. При така установеното, претенцията в размер на 5 000 лева за периода от 01.01.2017 г. до 31.05.2018 г., когато В. твърди, че е пребивавал в Затвора Пловдив, е отхвърлена, доколкото в периода от 01.01.2017 г. до 01.11.2017 г. вкл. и от 13.12.2017 г. до 31.05.2018 г. вкл. не се установява ищецът да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив, а в периода от 02.11.2017 г. до 13.12.2017 г. вкл. искът е погасен по давност.

По отношение на втория заявен исков период от 01.01.2020 г. до датата на предявяване на исковата молба 12.04.2023 г., през който период се претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, е констатирано, че В. е пребивавал в Затвора Пловдив в периода от 14.08.2020 г. до 12.04.2023 г. вкл., поради което и исковата претенция за периода 01.01.2020 г. до 13.08.2020 г., когато ищецът твърди, че е пребивавал в Затвора Пловдив, е отхвърлена само на това основание като недоказана, доколкото не се установява в този период ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора Пловдив, съответно наведените от ищеца оплаквания за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС са разгледани за периода от 14.08.2020 г. до 12.04.2023 г. вкл.

Прието е на първо място, че от представените становища е видно, че през периода от 14.08.2020 г. до 20.08.2020 г. вкл.; от 10.11.2020 г. до 10.12.2020 г. вкл.; от 18.12.2020 г. до 16.01.2021 г. вкл.; от 22.01.2021 г. до 04.03.2021 г. вкл.; от 05.03.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл.; от 26.03.2021 г. до 14.04.2021 г. вкл.; от 20.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл.; от 29.04.2021 г. до 10.05.2021 г. вкл.; от 21.05.2021 г. до 27.05.2021 г. вкл.; от 28.10.2021 г. до 04.11.2021 г. вкл.; от 12.11.2021 г. до 16.11.2021 г. вкл.; от 14.12.2021 г. до 20.12.2021 г. вкл.; от 23.12.2021 г. до 04.01.2022 г. вкл.; от 22.01.2022 г. до 21.02.2022 г. вкл. и от 08.03.2022 г. до 15.03.2022 г. вкл. стаите, в които е пребивавал ищецът, са с площ по-малка от 4 кв. м. По отношение на останалата част от исковия период, а именно в периода от 21.08.2020 г. до 09.11.2020 г. вкл.; от 11.12.2020 г. до 17.12.2020 г. вкл.; от 17.01.2021 г. до 21.01.2021 г. вкл.; от 19.03.2021 г. до 25.03.2021 г. вкл.; от 15.04.2021 г. до 19.04.2021 г. вкл.; от 27.04.2021 г. до 28.04.2021 г. вкл.; от 11.05.2021 г. до 20.05.2021 г. вкл.; от 28.05.2021 г. до 17.10.2021 г. вкл.; от 18.10.2021 г. до 27.10.2021 г. вкл.; от 05.11.2021 г. до 11.11.2021 г. вкл. и от 17.11.2021 г. до 02.12.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 13.12.2021 г. вкл.; от 21.12.2021 г. до 22.12.2021 г. вкл.; от 05.01.2022 г. до 21.01.2022 г.; от 22.02.2022 г. до 24.02.2022 г. вкл.; от 25.02.2022 г. до 07.03.2022 г. вкл.; от 16.03.2022 г. до 20.03.2023 г. вкл.; от 21.03.23 г. до 23.03.2023 г. вкл. и от 24.03.2023 г. до 12.04.2023 г., в които е установено, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив, от събраните доказателства е установено, че В. е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. За периода от 22.01.2022 г. до 21.02.2022 г. е посочено, че няма данни за броя на настанените л. св. в спално помещение № 61, в което е бил настанен ищецът В., поради което исковата претенция за посочения период, е приета за основателна. Цитирана е разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, като е посочено, че в конкретния случай е установено, че този законово въведен стандарт не е бил спазен изцяло за посочените периоди на престой в стая № 15, спално помещение № 60, спално помещение № 63, спално помещение № 61, спално помещение № 65 и приемното отделение, както и че за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, съществува задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ и в тази насока, пряко приложима по силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването относно пренаселеност в местата, в които е бил настаняван, претенцията на В. е посочено, че е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя настанените в тях лица, че е била налице действителна пренаселеност за част от времето на престоя на В., за който са налице данни за общо 242 дни, през които разполагаемата площ на едно лице е била под 4 кв. м., поради това е мотивирано, че е установено твърдяното бездействие по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на ищеца за общо посочените 242 дни за посочените по-горе периоди в рамките на целия разглеждан период, част от исковия такъв.

Останалите, наведени от ищеца оплаквания за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, са приети за неоснователни и недоказани, а именно:

Що се касае до оплакването за наличието на предпоставки за развъждане на насекоми – дървеници и бълхи в леглата на лишените от свобода, поради рядката смяна на постелъчното им бельо, то от доказателствата по делото е установено, че са създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това е и на самите лишени от свобода. Мотивирано е, че по делото са приложени договори и протоколи за ДДД за всяка една от годините, предмет на исковата претенция, както и Договор за възлагане на обществена поръчка от 20.01.2021 г. с предмет „Извършване на дезинсекция и дератизация на сградите Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби, т.е. прието е, че в Затвора Пловдив редовно са се провеждали мероприятия по обезпаразитяване и администрацията на ответника е положила дължимата грижа в тази насока. В тази връзка е посочено, че са представените от ответника данни, че при постъпване на всеки лишен от свобода се осигурява комплект спално бельо, които се подменят по желание, а и може да се внася лично спално бельо и одеяла, хигиената на спалното помещение, в това число и на спалното бельо, е задължение на самите лишени от свобода, като прането е по усмотрение на същите и се извършва в пералнята на затвора, за което има график, или ръчно, или чрез изнасяне от близките, поради което за неизвършването на тези дейности няма как да се търси отговорност от затворническата администрация.

На следващо място е констатирано, че помещенията, в които е пребивавал ищецът, са били снабдени с отваряеми прозорци, от които са имали достъп до естествена светлина, както и възможност за проветряване, с оглед на което са останали недоказани и твърденията за липса на достатъчно свеж въздух и липса на вентилация, което би могло да доведе до дихателни проблеми за ищеца. Проветряването на стаята е посочено, че е по желание на лишените от свобода и могат да правят това чрез отваряне па прозорците.

Като неоснователни са приети възраженията на ищеца, че водата не ставала за пиене, доколкото, видно от представената справка на л. 65 по делото, водата в Затвора Пловдив е от обичайната водоснабдителна мрежа за града с качество, от което се ползват всички граждани в условията на свободен живот, като в тази посока са и показанията на разпитания свидетел, който заявява, че водата става за пиене.

За неоснователни са приети възраженията на ищеца и за лошо състояние на тоалетната, в това число лоша хигиена, неработещи казанчета, липса на шумоизолация. Мотивирано е в тази насока, че във всяко едно помещение, в което е пребивавал ищецът, е имало санитарен възел с постоянно течаща студена вода, на лишените от свобода е било разрешено да ползват обща баня два пъти седмично, а ако са работещи - всеки ден. Свидетелят И. също е посочил, че в банята има топла вода, която след като свърши, се сгрява отново, защото е от бойлери.

Противно на твърденията в исковата молба, първоинстанционният съд е приел, че през зимния период помещенията в Затвора Пловдив са били отоплени с централно парно, което изключва възможността вътре да е било много студено. При постъпването в затвора на всички лишени от свобода е посочено, че са предоставяни за ползване дюшек, възглавница и спално бельо, осигурена е възможност лишените от свобода да ползват и лично спално бельо и няма данни за авария през посочения период, нито са доказани твърденията, че през зимата парното не е работило. Посочено е също така, че не са представени и доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че е подавал молби за допълнителни завивки, които да не са били удовлетворявани от администрацията на затвора.

На следващо място от данните по делото е установено, че във всяко едно помещение, в което е пребивавал ищецът, е имало санитарен възел, самостоятелно осветление и възможност за вентилация, с постоянно течаща студена вода, на лишените от свобода е било разрешено да ползват обща баня два пъти седмично, а ако са работещи - всеки ден. Твърденията, че общата баня се намирала на двора и през зимата било неприятно да се премине през двора, е мотивирано, че не могат да обосноват извършване на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, тъй като достъп до баня и респективно до топла вода все пак са осигурени, дори и за сметка на известен дискомфорт у лишените от свобода, докато преминат кратко разстояние за достъп до тях.

Посочено е, че видно от документите по делото, при престоя си в Приемно отделение, л.св. А. В. не е подавал молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван му дискомфорт.

По отношение на твърденията за липсваща мебелировка, е посочено, че въпреки указаната на ищеца доказателствена тежест, от негова страна не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, поради което и същите са приети за недоказани. Освен това, изтъкнатият от ищеца факт, че лишените от свобода били принудени да ползват общи шкафове за бельото и посудата си, дори и да бъде установен, е посочено, че не би могъл да доведе до извод за отношение на администрацията на затвора, което поставя лишения от свобода в унизително положение, като се имат предвид усилията на администрацията да оборудва помещенията с необходимите мебели. Поради това и според съда е прието, че не може да се счете за доказана и причинна връзка между наличието на по-малко мебели, както и на изпочупени такива в помещенията и причиняването на неимуществени вреди на ищеца, като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни доказателства за търпени конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво точно са се изразили те.

Прието е на следващо място, че няма данни за констатирани здравословни проблеми като главоболие и чести респираторни заболявания, както твърди ищецът.

Съдът е счел за неоснователни и твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа с ищеца, като е посочено, че съгласно чл. 36, ал. 1 от НК, едната от целите на наказанието, налагаща корекционната работа с осъдения, е именно неговото поправяне и превъзпитание и именно тук е задължението на затворническата администрация да положи съответните усилия. Прието е, че администрацията на Затвора Пловдив не е имала задължение да извършва с В. индивидуална или групова корекционна работа, а отделно от това е констатирано, че не са и подавани и молби от В. да бъде включен в групово мероприятие. Мотивирано е, че включването в програми за въздействие, съгласно чл. 124 от ППЗИНЗС е на доброволен принцип, поради което и съдът е приел, че в случая не е установено противоправно бездействие на ГДИН, което е елемент от отговорността по чл. 284 от ЗИНЗС, а и от страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било доказателства за реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностна криза при доказателствена тежест за ищеца и в този смисъл не може да се приеме, че ищецът е бил лишен от социални дейности и от възможности за ресоциализация и личностна промяна.

При така установеното, първоинстанционният съд е приел, че се установяват част от твърдените нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както са описани по-горе, при което на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, които не е необходимо да бъдат доказвани при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот, като съгласно чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното, а от ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод. Съдът е определил интензитета на търпените неимуществени вреди като сравнително нисък, като е взел предвид, че в периода, в който се приема, че е живял при условията на пренаселеност, същият е пребивавал на площ с минимално отклонение от нормативно изискуемите стандарти от 4 кв.м. площ. При така установеното е определено обезщетение в размер на 1 936 лева, като е посочено, че същото е съобразено с практиката на ЕСПЧ по идентични дела. Като основателна е приета и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

След като прецени, наведените в касационните жалби доводи и въз основа на служебната проверка за допустимост и съответствие на решението с материалния закон, в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, настоящият касационен състав намира следното:

На първо място се констатира, че правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕКПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл. 3 от ЕКПЧ.

Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, вкл. и от делото „Н. и други срещу България“, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., че не е приложил елементите от фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано. Това е така, защото в производството по чл. 284 от ЗИНЗС, доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от страна на ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно, като тази оборима презумпция се простира и върху причинната връзка между нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат, т.е. негова е тежестта да я обори в каквато насока и с разпореждането за насрочване на делото в о.с.з. на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването (независимо от погрешно посоченото в решението, че „... от страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било доказателства за реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностна криза при доказателствена тежест за ищеца...“). Ето защо, правилно решаващият съд е приел, именно с оглед доказателствената тежест в процеса, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за определени периоди от неговия престой. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. С оглед изложеното, като взе предвид, че решаващият съд е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че съдът е постановил решението си в съответствие с материалния закон.

Тук е мястото да се посочи, че погрешно решаващият съд е определил периода, през който В. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС. Както вече се посочи, прието е с оспореното тук решение, че В. за период от 242 дни, а именно: от 14.08.2020 г. до 20.08.2020 г. вкл.; от 10.11.2020 г. до 10.12.2020 г. вкл.; от 18.12.2020 г. до 16.01.2021 г. вкл.; от 22.01.2021 г. до 04.03.2021 г. вкл.; от 05.03.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл.; от 26.03.2021 г. до 14.04.2021 г. вкл.; от 20.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл.; от 29.04.2021 г. до 10.05.2021 г. вкл.; от 21.05.2021 г. до 27.05.2021 г. вкл.; от 28.10.2021 г. до 04.11.2021 г. вкл.; от 12.11.2021 г. до 16.11.2021 г. вкл.; от 14.12.2021 г. до 20.12.2021 г. вкл.; от 23.12.2021 г. до 04.01.2022 г. вкл.; от 22.01.2022 г. до 21.02.2022 г. вкл. и от 08.03.2022 г. до 15.03.2022 г. вкл. е пребивавал в килии, които са с площ по-малка от 4 кв. м. От приложените по делото справки и становища обаче се установява, че за периода от 22.01.2022 г. до 21.02.2022 г. вкл. В. е бил настанен в спално помещение № 63 на Пети пост, което е с площ от 26,99 кв.м., т.е. с капацитет до 6 л.св. и в него са били настанени 5 л.св. Действително, посочено е в справката на л. 65 и сл. по адм. дело № 984/2023 г. на ПАС, че: „За периода от 22.02.2022 г. до 24.02.2022 г. вкл. лишеният от свобода А. Т. В. е бил настаняван в помещение № 63 на пост V…..От 22.02.2022 г. до 24.02.2022 г. в спално помещение № 63 са били настанени 5 лишени от свобода.“, но доколкото предходният период, за който са дадени сведения, е от 18.01.2022 г. до 21.01.2022 г. вкл., а следващият – от 25.02.2022 г. до 21.03.2023 г. вкл., то следва да се приеме, че е налице допусната техническа грешка в изписването на месеца на началната дата да този период, а именно 22.02.2022 г. вместо правилното 22.01.2022 г. Или, неправилно първоинстанционният съд е приел, че за този период няма данни за броя на настанените лишени от свобода. При тези данни, следва да се приеме, че В. е пребивавал в пренаселени помещения в периодите от 14.08.2020 г. до 20.08.2020 г. вкл.; от 10.11.2020 г. до 10.12.2020 г. вкл.; от 18.12.2020 г. до 16.01.2021 г. вкл.; от 22.01.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл.; от 26.03.2021 г. до 14.04.2021 г. вкл.; от 20.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл.; от 29.04.2021 г. до 10.05.2021 г. вкл.; от 21.05.2021 г. до 27.05.2021 г. вкл.; от 28.10.2021 г. до 04.11.2021 г. вкл.; от 12.11.2021 г. до 16.11.2021 г. вкл.; от 14.12.2021 г. до 20.12.2021 г. вкл.; от 23.12.2021 г. до 04.01.2022 г. вкл. и от 08.03.2022 г. до 15.03.2022 г. вкл., или общо 211 дни (а не както е приел ПАС 242 дни). Така допуснатото нарушение обаче не е съществено, доколкото размерът на присъденото обезщетение от 1 936 лева е правилно определен, макар и на различни основания, като съображенията за това са следните.

Неправилно, според настоящия съдебен състав, решаващият съд е приел за неоснователни твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа с ищеца. Това е така, защото от негова страна са ангажирани конкретни доказателства, а именно, изискано е представянето на план на присъдата и справка за корекционната и индивидуална работа, приложена от отговорните лица спрямо него – участието му в групови и индивидуални програми, като до приключване на съдебното дирене, данни за провеждани с него беседи, консултации и др. под. са представени единствено за периода, в който е пребивавал на Шести пост и който от събраните по делото доказателства се установи, че е от 21.03.2023 г. до 12.04.2023 г. вкл. Налице са и данни, че в периода от 14.08.2020 г. до 21.08.2020 г. вкл., когато е пребивавал в Приемно отделение, ищецът не е подавал молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван му дискомфорт. За останалия престой на ищеца в Затвора Пловдив липсват представени данни. Действително, налице е изявление, че след преместването на В. в Затвора Пазарджик същият е бил съпроводен с наличната документация, но доколкото, тази информация е предоставена със съпроводително писмо на юриск. Ч. – процесуален представител на ответника и доколкото същият в о.с.з., проведено на 06.07.2023 г., е поискал да му бъде предоставена възможност да представи справка за проведена корекционна работа с ищеца, следва, с оглед доказаталествената тежест в процеса и липсата на представени данни от ответника в тази насока (при направено искане от ищеца), да се приеме, че за периода от 22.08.2020 г. до 20.03.2023 г. вкл. с него не е била водена индивидуална и корекционна работа.

Отчитайки, посочените по-горе обстоятелства, периода, през който е безспорно установено, че В. е пребивавал в помещения, в които е разполагал с по-малко от 4 кв.м. жилищна площ, съответно за установеното, макар и с оглед непредставянето на конкретни данни, неосъществено в пълнота водене на индивидуална и корекционна работа с касатора В., характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, икономическият стандарт в страната към момента на увреждането, настоящият съдебен състав намира, че размерът на обезщетението, който най-справедливо, най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от него неимуществени вреди, е именно 1 936 лева, точно, колкото е присъдил и първоинстанционният съд. Последното прави извода на съда верен като краен резултат.

За пълнота на изложеното и с оглед наведените от касатора В. възражения, че от ответната страна не са представени доказателства да са били осигурени условия за вентилация и свеж въздух, е необходимо отново да се посочи, че на ищеца е доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, в каквато насока и от първоинстанционния съд с разпореждането за насрочване на делото в о.с.з. са дадени указания. От негова страна обаче не са ангажирани каквито и да било доказателства в тази връзка – изискана е единствено справка за осветеност. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият не потвърждава твърденията на В., че помещенията, в които е бил настанен, са разполагали само с по един прозорец, поради което и с оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че тези твърдения са недоказани.

Останалите, наведени възражения в касационната жалба, които освен, че носят бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни. Това обосновава и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационните жалби. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, ХХI състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2071/20.11.2023 г., постановено по адм. дело № 984/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХХ състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, да заплати на А. Т. В., [ЕГН], сумата от 1 936 (хиляда деветстотин тридесет и шест) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив в периода от 14.08.2020 г. до 12.04.2023 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.04.2023 г. до окончателното й изплащане и са отхвърлени исковите претенции в останалите им части, както и в частта за разноските.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.