Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,……...
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски Градски съд – Наказателно отделение, 1-ви въззивен състав в открито съдебно заседание, проведено на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при участието на секретаря Атанасова, разгледа докладваното от съдия Николов в.н.ч.х дело №5747 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 25.06.2018г. по НЧХД № 20161/2016г. Софийски районен съд –НО, 115 състав е признал подсъдимия А.Л.З. за невиновна в извършване на престъпление по чл.148, ал.1,т.2 от НК вр. с чл.146,ал.1 от НК.
От така постановената присъда е останал недоволен частния тъжител Е.Д.М., който е депозирал въззивна жалба. В жалбата се излагат доводи за необоснованост и неправилност на съдебния акт. Посочва се, че от доказателствата по делото се установявало, че подсъдимата била отговорен редактор и всичко в инкриминираната статия било написано от нея. Излагат се доводи, че СРС не е предоставил на тъжителя правна помощ по делото. Моли се обжалвания съдебен акт да бъде отменен, като подс. А.Л.З. бъде признат за виновна в извършване на престъплението, за което е предадена на съд с частната тъжба.
В разпоредително заседание на 19.12.2018г. въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, свидетели или вещи лица.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция повереникът на частния тъжител – адв. К. поддържа жалбата и излага аргументи в нейна подкрепа. Посочва, че атакувания съдебен акт е неправилен и незаконосъобразнен, като моли за неговата отмяна. Излага съображения, че в хода на въззивното производство били представени доказателства, установяващи по несъмнен съпричастността на подсъдимата към инкриминираната деятелност, за която е предадена на съд. Твърди, че обстоятелството, че към датата 04.11.2015 г. подсъдимата е била в отпуск не е оправдание за нея, тъй като секцията, за която тя отговаря, е публикувала клеветническия материал по отношение на тъжителя. Защитникът излага и съображения, че на тъжителката следва да се ангажира наказателна отговорност, поради това, че същата носила пълната отговорност за всички свои подчинени, независимо от това дали тя е в полагаем отпуск. Моли да се отмени първоинстанционната оправдателна присъда и вместо нея да се постанови нова, с която подсъдимата А.З. да бъде призната за виновна.
Частният тъжител Е.Д.М. поддържа заявеното от неговия повереник, като добавя, че първоинстанционния съд му е нарушил правата да участва пълноценно в първоинстанционното съдебно производство, като не му е предоставил правна помощ. Инвокира твърдения, че подсъдимата го е наричала с нелицеприятни имена в медиите. Посочва също, че е възмутен от първостепенния съд да оправдае с фалшиви и незаконни мотиви подсъдимата, като е приел, че последната не е била на инкриминираната дата на работа, тъй като последната била отговорно лице във вестник „Труд“. Прави искане подсъдимата да бъде осъдена или да се върне делото на СРС за ново разглеждане.
Адв. Г.-упълномощен защитник на подсъдимата А.Л.З., моли жалбата на тъжителя да бъде оставена без уважение. Счита, че първоинстанционният акт е правилен, законосъобразен и добре мотивиран. Излага и съображения, че първоинстанционният съд подробно е аргументирал отказа си да назначи повереник на тъжителя в първоинстанционното производство. Моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата‚ както и тези, изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл.314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за нейното отменяване или изменяване:
На първо място въззивният съд намира за необходимо да обсъди наведените от частния тъжител доводи за допуснато процесуално нарушение в първата инстанция, изразяващо се в отказ на съда да му предостави правна помощ по делото.
Въззивният съд, с оглед конкретната казуистика, не намира отказа на първата инстанция да назначи повереник на тъжителя за съществено процесуално нарушение.
Наистина, процесуалният закон предвижда възможност частния тъжител да бъде подкрепен в наказателното производство от професионален адвокат, но това следва да стане при спазване изискванията на закона и конкретно на нормата на чл. 100, ал. 2 от НПК. Съгласно цитираната разпоредба, когато частният тъжител представи доказателства, че не е в съС.ие да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има повереник и интересите на правосъдието изискват това, съдът, който разглежда делото като първа инстанция, му назначава повереник.
Видно от протоколите от проведените пред първата инстанция съдебни заседания, тъжителят изрично е направил искане за назначаване на служебен повереник, който да му окаже професионална правна помощ в процеса. Това искане покрива едно от изискванията на чл.100,ал.2 от НПК, предвиждащи изрично желание на тъжителя да има повереник.
Обстоятелството, установяващо се по несъмнен начин по делото, че Е.Д.М. е бил задържан и се е намирал в Затвора гр. София по време на първоинстанционното производство, може да обоснове извод, че при същият са липсвали средства да заплати адвокатско възнаграждение, което покрива следващото изискване на чл.100,ал.2 от НПК за назначаване на служебен повереник.
Независимо от това, както правилно е приел първоинстанционният съд, по отношение на тъжителя не е съществувала третата предпоставка, при наличие на която би могъл да получи служебен повереник- "интереси на правосъдието да изискват това".
Съществуват редица решения на Европейския съд по правата на човека, от които могат да се извлекат няколко критерия обосноваващи изискването -"интереси на правосъдието да изискват това", а именно тежестта на престъплението и на предвиденото наказание; сложността на делото и личността на този, който претендира адвокатско представителство по назначение.
Въззивният съд счита, че в хода на първостепенното съдебно следствие не е бил налице нито един от тези критерии. На първо място контролната инстанция констатира, че престъплението за което е образувано наказателното производство не е тежко по смисъла на чл.93,т.7 от НК, като за същото не се предвижда наказание „лишаване от свобода“, а и е възможно при евентуална осъдителна присъда деецът да се освободи от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК. Самото дело не представлява фактическа или правна сложност, тъй като се касае за клевета разпространена чрез едно печатно издание, като за това престъпление е привлечено към наказателна отговорност само едно лице, както и че за разкриване на обективната истина по делото не са нужни професионалните умения на адвокат. На следващо място, видно от извършените в хода на първоинстанционното производство действия, същите не могат да се определят като такива, които да са затруднили участието на тъжителя в процеса и дейността му по ангажиране на доказателства във връзка с доказването на обвинението. Не на последно място въззивният съд с оглед преценката за наличието на посочените критерии, следва да отчете и обстоятелството, че тъжителят не е заплашен в настоящото производство от някаква санкция, тъй като неговата процесуална функция е да повдига и поддържа частното обвинение. Различно щеше да бъде ако положението му в процеса бе на подсъдим и същият бе заплашен от наказателна репресия.
Поради изложеното въззивният съдебен състав приема, че с отказът си първоинстанционният съд да назначи повереник на частния тъжител не е допуснал съществено процесуално нарушение. Но и да беше налице такова нарушение, то отново нямаше да бъде съществено, тъй като въззивният съд е назначил служебен повереник на тъжителя, като въззивното производство се явява втора първа инстанция по същество, т.е е инстанция както по правото, така и по фактите и съдът има правомощия да събира доказателства и да установява нови фактически положения.
По въпросът касаещ делото по същество, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните по делото доказателства, доказателствени средства и способи за събирането им, обсъдени в мотивите на присъдата.
От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:
На 02.02.2015г., подсъдимата А.Л.З. била назначена на длъжност „отговорен редактор“ в „Т.М.“ ЕООД, издател на вестник „Труд“ и сайтът „trud.bg”, която длъжност същата заемала и към месец ноември 2015г.
В периода от 30.10.2015г. до 06.11.2015г. включително, подс. З. ползвала платен годишен отпуск.
На 04.11.2015г. във вестник “Труд ”, на страница 11 била публикувана статия със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“. Статията била със следното съдържание: „Соченият за легендарен грабител Е.М.-К. излиза от килията след двугодишен престой там, реши спецсъдът. К. е в ареста от ноември 2013 г., когато бе задържан след 4-годишно издирване. Оттогава е опитвал над 35 пъти да излезе на свобода. К. има 4 обвинения. Първото е за престрелката на магистрала „Тракия“ през 2009 г. Тогава ченгета стреляха по трима грабители, преоблечени като полицаи. Преди това бандитите отвлекли турски гастарбайтер, от когото прибрали 5000 евро. При стрелбата загина Д.М.-*Б.. К. е обвинен и за грабежа на 1370 лв. от бензиностанция в Бухово, 136 072 лв. от банков служител в София и 5440 лв. от столична бензиностанция ОМВ. „Спрямо клиента ми се оказва груба и безкомпромисна дискриминация от прокуратурата“, оплака се вчера адвокат С.Б.пред „Труд“. Всъщност, въпреки че е пуснат под домашен арест К. остава в килията до произнасянето на втората инстанция.“
От съдържанието на вестникът, както от това на статията, не се установява авторът на последната.
Така направените от въззивният съдебен състав фактически констатации, са следствие от пълен, обективен и всестранен анализ на събрания по делото доказателствен материал.
Въззивният съдебен състав намира за изцяло неоснователни релевираните в въззивната жалба доводи за неправилност и необоснованост на присъдата на районния съд.
Основният въпрос, на който въззивната инстанция следва да отговори, е дали подсъдимата е автор на инкриминираната статия.
Настоящият съдебен състав счита за правилен извода на първостепенния съд, че събраната доказателствена маса е недостатъчна да се приеме от фактическа страна, че подсъдимата А.З. е автор на публикуваната във вестник “Труд ” от 04.11.2015г., на страница 11 статия, със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“.
В хода на първоинстанционното съдебно следствие са разпитани свидетелите М.П.и С. Д. .
Свидетелят М.П.в показанията си твърди, че знае за статия на подс. З., в която същата пишела откровени лъжи, че статията била подписана от последната, както и че в статията се описвал престъпния начин на живот на М., като е използвано не неговото име, а прякорът „К.“. Свидетелят твърди също, че в медиите са определили прякора на тъжителя „К.“. В показанията си св. П. не конкретизира за коя статия говори, в кой вестник същата е публикувана и от коя дата.
От анализа на показанията на свидетеля С. Д., въззивният съд отново не открива фактически дадености установяващи, че А.З. е автор на инкриминираната в тъжбата статия. Наистина свидетелят Д. в показанията си твърди, че имало много статии, включително и във вестник „Галерия“, в които М. е бил наричан с прякора „К.“, както и че знаел, че тъжителя водил много дела срещу лицата, които го наричали с този прякор, но в процесните гласни доказателствени средства отсъстват твърдения, че З. е автор на статията със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“.
Релевантното за предмета на делото обстоятелство, че З. е автор на инкриминираната статия, не се установява и от приложения в кориците на делото вестник „Труд“ от 04.11.2015г. Видно от съдържанието на същия, в него липсва посочване на автор на публикуваната на страница 11 статия със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“.
Напротив, от приложените и приети по реда на чл.283 от НПК писмени документи /служебна бележка от „Т.М.“ ЕООД, справка за отпуските на А.Л.З. и молба за отпуск от А.Л.З./, приложени в кориците на първоинстанционното съдебно дело, се изяснява обстоятелството, че в периода от 30.10.2015г. до 06.11.2015г. включително, подс. З. е ползвала платен годишен отпуск и не е била на работа, което още повече разколебава факта, че тя е вероятен автор на инкриминираната статия. В подкрепа на извода на съдът, че тази статия не е съставена от подсъдимата, е отразеното в нея изявление на адвокат С.Б.пред „Труд“, направено ден преди публикуването на статията, т.е. на 03.11.2015г., на която дата от писмените доказателства-служебна бележка от „Т.М.“ ЕООД, справка за отпуските на А.Л.З. и молба за отпуск от А.Л.З., по категоричен начин се установява, че подсъдимата не е била на работа.
Обстоятелството, че А.Л.З. към момента на публикуването на статията е заемала длъжността „отговорен редактор“ в „Т.М.“ ЕООД, не е достатъчно за въззивният съд да приеме, че подсъдимата е автор на инкриминираната статия.
За обосноваване на този фактически извод според въззивният съд не са достатъчни и ангажираните пред въззивната инстанция от частното обвинение писмени доказателства-статия публикувана на 12.05.2005г. на страница 13 на вестник „Труд“, със заглавие „Крокодилите мотористи“, чийто автор се посочва в статията, че е подсъдимата, както и извадка от статия върху хартиен носител на адвокат В.К. със загласие „Правосъдие в името на влечугите“ от 21.03.2019 година, в края на която е посочено, че коментарът е препечатан от вестник „Труд“.
Дори да се приеме, че на двете статии автор е подсъдимата, това не е достатъчно на въззивният съд да направи, с оглед необходимата доказателствена обезпеченост, извод, че З. е автор на инкриминираната статия.
В подкрепа на изложеното въззивният състав следва да посочи, че съгласно константната съдебна практика, наличието на сходни факти, като например използването на съществителното нарицателно име „крокодил/крокодили“ или „влечуго/влечуги“ в други статии, или т.н. сходството между две престъпления, едното от които - с известен, а другото с неизвестен автор, е достатъчно само за предположение, че авторът на двете престъпления е възможно да е един и същ, но на база такива сходни факти е доказателствено необосновано да се прави категоричен и несъмнен извод за конкретния автор на престъплението /виж Реш. № 1122 от 31.03.2006 г. по н. д. № 581/2005 г., I Н. О. на ВКС/.
Въззивният съдебен състав намира, че на базата на установените фактически дадености, след анализ на събраните по делото доказателства и изследване на фактите и обстоятелствата релевантни за предмета на делото, правилно първоинстанционният съд е заключил, че подсъдимата А.Л.З. не е консумирала от обективна страна престъпния състав на престъплението по чл.148, ал.1,т.2 от НК вр. с чл.146,ал.1 от НК.
Непосредствен обект на обидата са обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на личното чувство за достойнство, самооценката на човека, положителната оценка, която всеки има за собствената си личностна и обществена ценност.
На първо място, изпълнителното деяние на обидата, възведено в диспозицията на чл.146 от НК, се изразява в действие казване или извършване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Т.е. деецът изразява своя негативна личностова оценка чрез обидни епитети, квалификации, сравнения, псувни и др. или чрез конклудентни действия – напр.шамар. За да бъде осъществен квалифицирания състав на чл.148, ал.1, т.2 вр.чл.146 ал.1 пр.1 от НК законодателят изисква, освен горепосочените обективни признаци на изпълнителното деяние, да бъдат осъществени допълнителни такива, а именно обидата да е нанесена чрез печатно произведение.
В тъжбата, тъжителят е направил фактическо описание на деятелност, която според него е засегнала честа и достойнство му, изразяваща се в публикувана на 04.11.2015г., във вестник “Труд ”, на страница 11 статия със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“ на обидни изрази.
Първостепенният съд при казуистичния анализ, от правна страна е приел, че липсват категорични и неоспорими доказателствени източници, възпроизвеждащи в процеса доказателствени факти, установяващи по несъмнен начин, че подсъдимата е автор на инкриминираната статия, в която се твърди че се съдържат обидни изрази за тъжителя.
Въззивният съд също приема, че по делото не се събрани категорични, годни и неоспорими доказателства и доказателствени средства, позволяващи му да направи несъмнения извод, че подсъдимата А.Л.З. е автор на статия със заглавие „К. заменя килията с домашен арест“, публикувана на 04.11.2015г. във вестник “Труд”.
С оглед на гореизложеното въззивният съдебен състав намира, че законосъобразно първостепенния съд е приел, че подсъдимата от обективна страна не е извършила твърдяното в тъжбата деяние, осъществяващо състава на престъплението по чл.148, ал.1, т.2 вр.чл.146 ал.1 пр.1 от НК, поради което правилно е оправдал А.Л.З. на основание чл.304 от НПК по повдигнатото й с тъжбата обвинение.
При цялостната служебна проверка на обжалваната присъда, въззивният съд не констатира неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на процесуални правила или непълнота на доказателствата, които да налагат отмяната или изменението на присъдата, поради което същата следва да бъде потвърдена.
По изложените съображения и на основание чл.338 от НПК, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 25.06.2018г., постановена по НОХД №20161/2016г. по описа на Софийски Районен съд – НО, 115 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.