Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 14297/2019 г. по описа на
СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, депозирана от ответника М.В.Д., чрез адв. П., срещу решение от 14.06.2019
г., постановено по гр. д. № 71018/2018г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, в
частта, с която е уважен предявеният от ищцата С.И.С. иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 5600 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на
собствените и 2/12 ид. ч. от съсобствен недвижим имот – апартамент 60, находящ
се в гр. София, ул. **********за периода 25.02.2014 г. до 06.11.2018 г.
В жалбата се излагат
доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, както и
за неговата необоснованост. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че ответникът в отговора на исковата молба и първото по делото открито
съдебно заседание не е твърдял, че изобщо не е ползвал процесния имот, както и
че не е ангажирал доказателства, че е предложил на ищцата да ползва имота и
реално и е осигурил възможност за това. Твърди се, че в точка 1 на ред 7 и 8 от
отговора на исковата молба изрично било посочено, че ответникът по никакъв
начин не ползва каквато и да е част от процесния имот. Сочи се, че това
твърдение на ответника било доказано чрез показанията на разпитаните по делото
свидетелиС.и Б. Д.. Релевирани са доводи, че в тежест на ищцата по делото е да
докаже, че ответникът е ползвал съсобствените и 2/12 ид. ч. от недвижимия имот
през процесния период, но тя не ангажирала такива доказателства. Твърди се, че
поради неправилна оценка на доказателства по делото – показанията на поискания
от ищцата свидетел, жалбата на ищцата до 5 РПУ от 31.01.2014 г. и получена от
ответника на 25.02.2014 г. нотариална покана, съдът погрешно е приел, че ищцата
била поискала от ответника да ползва имота, а той не я е допуснал да ползва
същия. Първоинстанционният съд не обсъдил показанията на свидетелитеС.и Д., че
вещи на ищцата се намирали в процесния апартамент, от което се обуславял извод,
че тя ползва имота заедно с вещния ползвател на същия. От показанията на тези
свидетели се установявало, че ищцата не е посещавала имота през процесния
период единствено по свое желание, поради обтегнатите отношения между нея и
баща и, както и между нея и племенниците и. Сочи се, че неясно и немотивирано
СРС е приел, че дължимото от ответника обезщетение възлиза на ½ от
исковата претенция, като другата ½ следвало да се насочи към вещния
ползвател на имота, при положение, че имотът има трима собственици и един вещен
ползвател със запазено право върху 8/12 идеални части от имота. Неправилно,
незаконосъобразно и необосновано първоинстанционният съд определил, че
ответникът дължи на ищцата 5600 лева обезщетение, която сума съдът приел като
дължима ½ от претендираната сума в нотариалната покана, която сума
според съда била в рамките на средната пазарна цена. Сочи се, че в доклада по
делото изрично било указано, че ищцата не сочи доказателства за размера на
претендираното обезщетение, като такива не са били ангажирани в процеса. Иска
се отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК възззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я
оспорва. Излагат се доводи за неоснователност на твърденията на ответника, че
ищцата не ходи в имота по собствено желание, като именно поради
обстоятелството, че той не я е допускал в процесния имот, тя е подала жалба №
3408 от 31.01.2014 г. до началника на 5-то РПУ. Твърди, че ответникът я е
поставил в невъзможност да ползва както процесния апартамент, така и вещите и,
намиращи се в него. Посочва, че е подала нотариална покана № 1625, т. 1,
акт.46/24.02.2014 г. за обезщетение за ползване на имот за 200 лева на месец за
периода от 25.02.2014 г. до 06.11.2018 г., като М.Д. не е възразил нито за
размера на сумата, нито за това, че ползва имота. Изразява становище, че
неправилно съдът е намалил обезщетението на 100 лв. месечно поради
обстоятелството, че баща ѝ И.Д. също ползва апартамента. Посочва, че тази
сума е определена от нея съобразно средната пазарна цена за квартала. Твърди,
че ответникът не е възразил своевременно против размера на претендираното
обезщетение. Посочва, че нотариалната покана е отправена само към М.Д., който е
собственик и на идеалните части на ползвателя на имотаИ.Д.. Искането към СРС е
да потвърди решението в обжалваната част.
Софийският градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението
и по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което следва да се обсъдят доводите относно неговата
законосъобразност.
С
определението по чл. 140 от ГПК от 06.03.2019 г. на пъвоинстанционния съд са
приети за безспорни квотите в съсобствеността въз основа на влязло в сила
решение, постановено в производство за делба, на СРС, 77 състав, по гр. д. №
55300/2016 г.
Тъй
като СРС е обявил за безспорни обстоятелствата кои лица са собственици на
процесния имот и техните квоти в съсобствеността, както и тези изводи на
първоинстанционния съд не се оспорват с въззивната жалба, въззивният съд не
намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тези констатации на
районния съд тях на основание чл. 272 ГПК.
Съдът ще обсъди само доказателствата, относими
към въззивното оспорване.
Според разпоредбата на чл. 31 от ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато
общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
За да е дължимо
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е нужно изпращане на писмена покана, а за да се
освободи от задължението си да заплати обезщетение, ползващият собственик
следва да предложи на неползващия да ползва вещта лично, според правата му и да
му осигури възможността реално да упражнява това свое право.
В случая се установява,
че ответникът М.Д. притежава 9/12 ид. ч. от процесния имот, като 1/12 е
придобил по наследство, а останалата 8/12 – чрез договор за покупко-продажба от
своя дядоИ.В.Д., който си е запазил вещно право на ползване.
По съдържание упражняването на вещното право на
ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота – може
да се упражнява лично или чрез другиго и включва всяка форма на фактическо и
правно използване на имота съобразно неговото предназначение и без да се изменя
субстанцията му – чл.56 ЗС. Ограниченото вещно право на
ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на
всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим
имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по
предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично
е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със
собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на
трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на
семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти
възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва
собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи
сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, които не влизат в противоречие със закона и добрите нрави.
Когато при разпоредителна сделка с идеална част от
имота прехвърлителят си запази правото на ползване за тази идеална част, то
приобретателят по сделката и гол собственик на тази идеална част, не дължи за
нея обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС на друг съсобственик
дори и да живее в имота заедно с носителя на вещното право на ползване, когато
ползването се осъществява по волята на носителя на ограниченото вещно право.
Ако голият собственик притежава и идеална част от имота, която не е обременена
с ограничено вещно право на ползване, той дължи обезщетение при условията
на чл.31, ал.2 ЗС за правата на друг
съсобственик, чиято идеална част също не е обременена с ограничено вещно право
на ползване. Ако ползването е осъществено от съсобственик, притежаващ идеална
част, необременена с ограничено вещно право на ползване и друга идеална част
като гол собственик и от носителя на ограниченото вещно право на ползване, то
обезщетението за лишаване от ползването на правата на друг съсобственик се
дължи от ползващия съсобственик при условията на чл.31, ал.2 ЗС и от носителя на
ограниченото вещно право на ползване върху идеална част от имота при условията
на чл.59 ЗЗД, тъй като и двамата ползват
правата на неползващия съсобственик. Това обстоятелство следва да се отчете при
определяне размера на дължимото от съсобственика-ответник по иска по чл.31, ал.2 ЗС обезщетение.
В случая, ако от
доказтелствата по делото се установи, че е налице ползване от ответника,
притежаващ 1/12 ид. ч., необременена с ограничено вещно право на ползване и 8/12
ид. ч. като гол собственик, по отношение на които е учредено ограниченото вещно
право на ползване в полза наИ.Д., то обезщетение за лишаване от ползването на
правата на ищцата би се дължало от ответника М.Д. при условията на чл. 31 ЗС
съответно на необременената с вещно право на ползване 1/12 идеална част от
имота, като ищцата би могла да претендира обезщетение от носителя на правото на
ползванеИ.Д. за останалите съответни на неговото право 8/12 ид. ч. от имота.
Доколкото в случая
исковата претенция е насочена единствено срещу М.Д., следва да се установи дали той дължи
обезщетение при условията на чл.31, ал.2 ЗС съответно на своята 1/12
идеална част от имота, която не е обременена с ограничено вещно право на
ползване.
От доказателствата по
делото се установява се, че С.С. е подала жалба № 3408 от 31.01.2014 г. до
началника на 5-то РПУ, в която твърди, че М.Д. я е поставил в невъзможност да
ползва процесния апартамент и нейните вещи, намиращи се в него.
От приложената по делото
нотариална покана № 1625, т. 1, акт.46/24.02.2014 г. се установява, че С.С. е
отправила писмена покана до М.Д. за
обезщетение за ползване на имота в размер на по 200 лева на месец за периода от
25.02.2014 г. до 06.11.2018 г.
В показанията си св.С.посочва, че от около
2014 г., когато М.Д. е забранил на съпругата му С.С. да ходи в апартамента, тя
не е стъпвала в процесния имот и апартаментът се ползва от ответника М.Д..
Сочи, че е присъствал на сцена, на която М. е изгонил леля си от апартамента,
заявил е, че ще го ползва той и тя няма работа там. При преценката на
показанията на свидетеля съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК с оглед всички
други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост,
настоящият състав не кредитира показанията на този свидетел, тъй като те не
намират опора в нито едно от доказателствата по делото. Твърдения в насока,
подкрепяща показанията му, се съдържат единствено в жалбата, изхождаща от
ищцата по делото, с която е сезирала органите на МВР, но с оглед разпоредбата
на чл. 180 от ГПК тя съставлява доказателство единствено за това, че
изявлението, което се съдържа в нея, е направено от С.С..
Според показанията на
св. Б. Д., той е видял леля си – С.С., когато е разбрала за прехвърлянето в
полза на въззивника М.Д. на идеални части от апартамента, което от
доказателствата по делото се установява, че се е случило през 2010 г., тоест в
момент, предхождащ исковия период. Свидетелят посочва, че в процесния
апартамент е имало вещи на С.С. и че не е ставал свидетел на случаи, в които тя
не е била допускана в жилището.
При преценка на
събраните по делото доказателства настоящият състав намира, че ищцата С.С., в
чиято доказателствена тежест е да установи, че процесният имот се използва от
ответника, не успява да докаже това обстоятелство.
От изложеното се обуславя извод, че от доказателствата по
делото не се установява наличието на всички елементи от фактичекия състав на
чл. 31, ал. 2 от ЗС. Ето защо настоящият състав намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната му част,в която е уважен предявеният от
ищцата С.И.С. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 5600 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване на собствените и 2/12 ид. ч. от съсобствен
недвижим имот – апартамент 60, находящ се в гр. София, ул. **********за периода
25.02.2014 г. до 06.11.2018 г. и вместо
него да бъде постановено решение, с което предявеният иск за обезщетение в
посочения размер да бъде отхвърлен.
В останалата необжалвана
част, в която искът е отхвърлен за същия период над основателния му размер от
5600 лева до пълния предявен размер от 11200 лв., решението е влязло в сила.
По разноските пред СРС:
С оглед изхода на делото
право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има ответникът. Поради
изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за
разноските, като вместо това в полза на ответника М.В.Д. следва да бъдат
присъдени доказаните направени от него разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 1068 лв.
По
разноските пред СГС: С оглед
изхода от спора, право на разноски има ответникът на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което в негова полза следва да бъде присъдена сумата от 112 лв.,
представляваща сторени от него разноски за въззивното производство.
Така мотивиран съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 14.06.2019
г., постановено по гр. д. № 71018/2018г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, в
частта, с която е уважен предявеният от ищцата С.И.С. иск с правно основание чл.
31, ал. 2 ЗС за сумата от 5600 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на
собствените ѝ 2/12 ид. ч. от съсобствен недвижим имот – апартамент 60,
находящ се в гр. София, ул. **********за периода 25.02.2014 г. до 06.11.2018 г., както и в
частта за разноските и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от ищцата С.И.С. против М.В.Д.
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 5600 лв. – обезщетение за
лишаване от ползване на собствените ѝ 2/12 ид. ч. от съсобствен недвижим
имот – апартамент 60, находящ се в гр. София, ул. **********за периода
25.02.2014 г. до 06.11.2018 г.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила
в останалата необжалвана част, в която искът е
отхвърлен за същия период над основателния му размер от 5600 лева до пълния
предявен размер от 11200 лв.
ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на М.В.Д., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 1068 лв., представляваща сторени от него разноски пред СРС, както и
сумата от 112 лв., представляваща направени от него
разноски за въззивното производство пред СГС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването на сраните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.