РЕШЕНИЕ
№ 2548
гр. София, 30.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание
на втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Г.К.
при участието на секретаря Й.Д.
като разгледа докладваното от Г.К. Административно наказателно дело №
20221110207222 по описа за 2022 година
Производството е по реда чл. 59 и следващите от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Обжалвано е наказателно постановление № 22-4332-007329 от
26.04.2022 г., издадено от заместник-началника на отдел „Пътна полиция” –
СДВР, с което срещу Р. Д. М. е постановено следното:
1. наложена е глоба в размер на 200 лева за нарушение на чл. 25, ал. 1 от
Закона за движение по пътищата (ЗДвП);
2. наложена е глоба в размер на 100 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок 1 месец, за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“ от
ЗДвП.
В жалбата се правят оплаквания за необоснованост и
незаконосъобразност на наказателното постановление, като се иска неговата
отмяна.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, жалбоподателят, чрез
своя процесуален представител поддържа жалбата със същите съображения и
искания.
Административнонаказващият орган (АНО) редовно призован, не се
1
явява, не се представлява и не изразява становище по делото.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства и
съображенията на страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срок от надлежна страна.
На 15.04.2022 г. на жалбоподателя е съставен акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) за това, че на 01.03.2022 г., около 15:45
часа в гр. София, на бул. Ген. Тотлебен срещу МО-2, като водач на лек
автомобил Опел Зафира с рег. № СВ *** МХ, управлява същия и поради
недостатъчен контрол върху МПС, реализира ПТП в лек автомобил Шкода с
рег. № СВ *** РА, при извършване на маневра отклонение на дясно по
пътното платно – нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП.
На жалбоподателя е вменено и нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в“ от
ЗДвП, за това че на същото време и място е напуснал ПТП-то и не е уведомил
органите на МВР, като по този начин при наличие на разногласия относно
обстоятелствата на ПТП го напуска, не уведомява службата за контрол, както
и не изпълнява указанията й.
Въз основа на така съставения акт е било издадено и атакуваното
наказателно постановление, с което при идентичност на описанието на
нарушенията и правната им квалификация, на основание чл. 53 от ЗАНН
срещу жалбоподателката е постановено следното:
1. наложена е глоба в размер на 200 лева за нарушение на чл. 25, ал. 1,
вр. чл. 179, ал. 2, вр. ал. 1, т. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП);
2. наложена е глоба в размер на 100 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок 1 месец, за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“, вр.
чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП.
Съдът намира, за установено от фактическа страна още и това, че след
ПТП между двата автомобила, водачът на автомобила, който е осъществил
ПТП не е спрял за да установи щетите, а е продължил движението си.
Преди да се занимае с анализа на доказателствената съвкупност събрана
по делото, съдът намира за необходимо да подчертае категорично, че
фактическите констатации, до които са достигнали контролните органи, както
в АУАН, така и НП, не се ползват с никаква презумптивна доказателствена
сила. Тези констатации (в АУАН и НП), подлежат на доказване с всички
2
допустими гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени
средства и това следва най-малкото от конституционно установения принцип
на презумпцията за невиновност.
Съдът намира, че приетите в АУАН, респ. НП фактически положения
се установяват от наличната доказателствена съвкупност: гласните и
писмените доказателства по делото. От писмените доказателства на л. 5-9 от
делото, се установява, времето и мястото на процесното ПТП, неговият
механизъм, причинените щети от него, участващите в него автомобили,
както и поведението на водача на автомобила, който е причинил ПТП – че
след причиняване на ПТП-то същият не е спрял и е продължил движението
си. Посочените доказателствени източници, касателно обсъдените
обстоятелства са еднопосочни, непротиворечиви и кореспондиращи помежду
си, поради което съдът ги кредитира като достоверни и ги съобрази при
формиране на вътрешното си убеждение.
С оглед на приетото за установено от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
При съставянето на акта за констатиране на нарушението и при
издаване на наказателното постановление (НП), не са допуснати нарушения
на процесуалните правила, посочени в чл. 36-46 и чл. 52-58 от ЗАНН. АУАН
и НП са издадени в рамките на сроковете, предвидени в чл. 34 от ЗАНН.
От събраните по делото доказателства се установи по несъмнен начин,
че на посочените в наказателното постановление време и място,
жалбоподателят е извършил, както от обективна, така и от субективна страна,
нарушение на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 179, ал. 2, вр. ал. 1, т. 5 от ЗДвП, като водач
на лек автомобил Опел Зафира с рег. № СВ *** МХ, управлява същия и
поради недостатъчен контрол върху МПС, реализира ПТП в лек автомобил
Шкода с рег. № СВ *** РА, при извършване на маневра отклонение на дясно
по пътното платно.
Нарушението е извършено с форма на вината небрежност – деецът не е
предвиждал общественоопасните последици (настъпването на ПТП), но е
могъл и е бил длъжен да го направи, особено ако беше съобразил поведението
си с възведената като нарушена правна разпоредба.
Съдът намира, за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че това
нарушение е било описано в нарушение на изискванията на ЗАНН. Същото е
3
конкретизирано по време и място, описани са всички негови съставомерни
признаци и по този начин правото на защита на жалбоподателя е било
гарантирано в най-пълна степен, поради което оплакванията за допуснати
съществени процесуални нарушения се явяват неоснователни като такива
следва да бъдат отхвърлени.
Неоснователно се явява и оплакването за недоказаност на механизма на
ПТП. Видно от мястото на увреждането, отразено л. 8 от делото, както и
декларацията дадена от водача на засегнатото МПС, същите кореспондират с
посочения механизъм на ПТП, поради което възражението на жалбоподателя
и неговия защитник се явява опровергано от доказателствата по делото.
От събраните по делото доказателства се установи по несъмнен начин,
че на посочените в наказателното постановление време и място,
жалбоподателят след като е причинил процесното ПТП без да спира е
напуснал мястото на ПТП. Такова фактическо обвинение е било повдигнато
на жалбоподателя, както със съставения АУАН, така и с процесното НП, а
това се установи и от доказателствата по делото. Видно от съдържанието на
АУАН и НП, в същите е посочено от фактическа страна, че водачът след ПТП
„не остава на местопроизшествието“. При това положение АНО, неправилно
е квалифицирал нарушението като такова по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“, вр. чл.
175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП (че ако между участниците в ПТП няма съгласие, те не
го напускат, а уведомяват органите на МВР), а е следвало да квалифицира
нарушението, като такова по чл. 123, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – тъй като водачът е
бил длъжен да спре и да установи вредите от ПТП, нещо което той не е
сторил, а наред с това задължението му по възведената разпоредба възниква,
ако е изпълнил задължението си по чл. 123, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. И като не е
сторил това АНО е приложил неправилно материалния закон, при правилно
установена фактическа обстановка, в какъвто смисъл са оплакванията на
защитата и жалбоподателя. В случая, с оглед на това, че фактическата рамка
на обвинението е останала непроменена, то съдът може и е длъжен да
приложи закон за същото нарушение, като на основание чл. 63, ал. 2, вр. ал. 7,
т. 1 от ЗАНН преквалифицира нарушението от такова по чл. 123, ал. 1, т. 3, б.
„в“ от ЗДвП, в такова по чл. 123, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, тъй като не се изменят
фактическите обстоятелства на обвинението (в посочения смисъл е и ТР №
8/16.09.2021 г. на ОСС на ВАС). Поради това, съдът намери за неоснователно
искането на жалбоподателя и неговият защитник за отмяна на НП в тази му
4
част.
Нарушението е извършено от жалбоподателя с форма на вината пряк
умисъл – същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, и е
целял неговото извършване. С оглед на това, че се касае за „формално”
нарушение (такова „на просто извършване”) не е необходимо наличието на
представи в съзнанието на дееца за общественоопасните последици на
деянието.
При реализацията на административно-наказателната отговорност, по т.
1 от НП, АНО е наложил административно наказание, което е с абсолютно
определен размер, поради което и не може да бъде намалявано от настоящата
инстанция. За нарушението по точка (пункт) 2 от НП, АНО е наложил
минимално наказание лишаване от право да управлява МПС, а глобата е била
определена в близост до минималния размер, но над него. Съдът намира, че
така определените по вид и размер наказания са съответни на установените по
делото смекчващи и отегчаващи отговорността обстоятелства (това че се
касае за две нарушения; че са били засегнати интересите и на други
участници в движението; че жалбоподателят е извършил и други нарушения
на ЗДвП) и биха могли да постигнат целите на наказанието, предвидени в чл.
12 от ЗАНН, като допълнителното намаляване наложеното наказание глоба,
би било прекалено снизходително и би довело до усещане за безнаказаност у
нарушителя, което пък сериозно би компрометирало преследваните цели на
наказанието.
В случая не са налице предпоставките за приложение на чл. 28 от
ЗАНН. Изхождайки от тежестта на нарушенията (в резултат на едното от
нарушенията е било увредено чуждо имущество) и на нарушителя (за същия
не се установени, нито многобройни, нито е налице изключително
смекчаващо отговорността обстоятелство, което да сочи на нетипично ниска
обществена опасност; а освен това следва да се отбележи, че се касае за две
нарушения; че жалбоподателят е извършил и други нарушения на ЗДвП),
както и от другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства,
процесният случай не разкрива по-ниска степен на обществена опасност, в
сравнение с други такива нарушения, т.е. не е налице маловажен случай.
С оглед изложеното, настоящият състав прие, че наказателното
постановление, в неговия пункт първи е правилно - законосъобразно и
5
обосновано, и като такова следва да бъде потвърдено, а в пункт втори –
следва да бъде изменено, на основание чл. 63, ал. 2, вр. ал. 7, т. 1 от ЗАНН,
като се преквалифицира нарушението, съобразно изложеното по-горе.
При този изход на делото разноски за страните не следва да бъдат
присъждани, като разноските следва да останат за сметка на страните, така
както са направени.
Допълнително следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.
63д, ал. 1 от ЗАНН, разноските по делата, като настоящото се присъждат по
реда на АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, когато съдът
отхвърли оспорването или когато подателят на жалбата оттегли жалбата,
страната, за която административният акт е неблагоприятен, има право на
разноски. Без съмнение наказателното постановление не е класически
административен акт, но по силата на изричната препращаща разпоредба на
чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, по отношение на разноските, законодателят го е
приравнил на класически административен акт, що се отнася до начина на
присъждане на разноските. Именно поради това съдът следва да се ръководи
от разпоредбите и достиженията на съдебната практика в класическото
административно право, в това число и разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК,
при решаване на въпроса за разноските. Както вече се посочи по-горе, съдът е
изменил обжалваното наказателно постановление, а в друга от обжалваните
му части го е потвърдил. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК,
когато съдът отхвърли оспорването или когато подателят на жалбата оттегли
жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право
на разноски. От анализа на цитираната разпоредба следва, че относимо е не
резултата от въззивното обжалване, а крайният резултат, а именно дали
административният акт, респ. наказателното постановление е благоприятно
или не за страната по делото. В случая не може да се приеме, че крайният
резултат от спора е благоприятен за жалбоподателя, защото в една част
наказателното постановление е било отменено, но в друга негова част същото
е било потвърдено, поради което и разноски не следва да се присъждат (така и
Определение № 12679/27.09.2018 г., по адм. дело № 8590/2018 г. на 1-во
отделение на ВАС– in fine; където е прието, че при частична отмяна на
административния акт разноски не се присъждат за жалбоподателя). Също
така НП не е изцяло благоприятно и за АНО, защото в отменената му част
наказателното постановление е било незаконосъобразно. При това положение
6
предизвиканият правен спор е бил частично неоснователен за всяка от
страните, респ. на никоя от тях не се дължат разноски и същите следва да
останат за сметка на всяка от тях, така както са били направени.
Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 2 от ЗАНН, Софийски
районен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА наказателно постановление № 22-4332-007329 от
26.04.2022 г., издадено от заместник-началника на отдел „Пътна полиция” –
СДВР, В ЧАСТТА МУ , с която на Р. Д. М. е наложена глоба в размер на 100
лева и лишаване от право да управлява МПС за срок 1 месец, за нарушение на
чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“ от ЗДвП като ПРЕКВАЛИФИЦИРА нарушението
от такова по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“ от ЗДвП, в такова по чл. 123, ал. 1, т. 1
от ЗДвП.
ПОТВЪРЖДАВА наказателното постановление в останалата му част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателя за
присъждане на разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-
град в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7