№ 20
гр. София, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500692 по описа за 2021 година
С Решение № 96 от 18.06.2021 г., постановено по гр.дело № 443/2020
г. по описа на Районен съд гр. Елин Пелин, е отхвърлен искът с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявен от „ЧЕЗ е.Б.” АД против ИС.
АНГ. П., за установяване по отношение на ответника, че дължи на „ЧЕЗ е.Б.”
АД сумата 1085,40 лева - главница за използвана и незаплатена електрическа
енергия за периода от 06.10.2019 г. до 06.04.2020г., доставена в
електроснабден имот в с. Д., с ИТН 310244604516, сумата 13,23 лева -
мораторна лихва, считано от 07.12.2019 г. до 08.05.2020г., законна лихва
върху главницата, считано от 21.05.2020г. до окончателното й заплащане,
както и разноски в заповедното производство в размер на 88 лева.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба на „ЧЕЗ е.Б.” АД срещу горното решение.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно.
Цитира възприетото от съдебната практика съдържание на понятието
„потребител на ел. енергия“. Сочи, че отговорността на ползвателя и на
собственика на електроснабдения имот е солидарна. Намира за доказано, че
въззиваемият И.П. е „наследник на процесния имот“, както и наличието на
сключен договор. Позовава се на заключението по ССЕ, съгласно което в
електроснабдения имот действително са доставени правилно осчетоводените
количества електроенергия. Оспорва решаващите изводи на районния съд за
това, че потребител през процесния период било трето лице. Позовава се на
чл. 4, ал. 3, изречение второ от Общите условия, съгласно което, ако
собственикът на имота се е съгласил по надлежния ред, друго лице да е
потребител на електроенергия за определен срок, тези лица са солидарно
отговорни към продавача. Същевременно поддържа, че може да претендира
1
изпълнение само от страната, която е обвързана спрямо него, а именно –
собственика. Намира, че това задължение не може да се пренася върху
външно за правоотношението друго лице. Моли съда да постанови решение, с
което признава за установено, че ответникът дължи изцяло исковите суми,
законна лихва от датата на депозиране на заявлението в съда, както е
направените съдебни разноски в цялост и съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който жалбата се
оспорва. Въззиваемият изразява несъгласие с изложеното в нея и счита
същото за декларативно. Подчертава, че в случая липсва договор между
страните по делото, както и такъв, сключен с наследодателя на въззиваемия.
Солидаризира се с мотивите на районния съд. Счита за недоказано, през
процесния период да е бил собственик или ползвател на процесния
електроснабден обект (без посочен административен адрес) в с. Д., като
подчертава, че такова качество е нямал и неговият наследодател. Намира за
неустановено, кой е бил захранваният обект. Счита за ирелевантен факта, че
фигурира в информационната система на жалбоподателя като краен битов
клиент с клиентски номер 310244604516. Претендира, че поетото от него
задължение по споразумителен протокол от 11.03.2019г. за изплащане на
предхождащи процесния период задължения за същия имот не го прави
потребител на електроенергия, нито собственик на електроснабден имот.
Анализира политиката на Европейския съюз по отношение на потребителите.
Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява и не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила
молба, с която поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Моли за предоставяне на срок за писмени бележки.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
не се явява. Представлява се от адв. Т., който поддържа отговора. Изтъква, че
липсва подписан договор между ЧЕЗ и доверителя му, поради което липсват
клаузи, които да се преценяват за съответствие с общите условия. Счита за
неустановено, И.П. да има качеството „ползвател на ел. енергия“ или
собственик на електроснабдения обект. Изразява становище, че не са налице
условия да се ангажира имуществената му отговорност. Моли съда да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред Елинпелинския районен съд доказателства, е вярно
и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
2
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените в обжалваното решение
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба
доводи, следва да се отбележи, че цитираната от жалбоподателя съдебна
практика относно понятието „потребител на ел. енергия“ е неактуална и
неприложима към настоящия казус. Същата съответства на чл. 4, ал. 2 от
неактуалните общи условия от 2010г. (приложени към исковата молба), и на
т. 42 от ДР към ЗЕ в редакцията й до 17.07.2012 г. (понастоящем – отменена),
съгласно която "потребител на енергия или природен газ за битови нужди" е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си“. След тази дата и настъпила законодателна промяна в
използваната терминология, обаче, съдържанието на това понятие е
променено. През процесния период, както и към настоящия момент, Законът
за енергетиката използва термините „краен клиент“ и „потребител на
енергийни услуги“, като, съгласно § 1, т. 41б, буква „а“ от ДР към ЗЕ,
„потребител на енергийни услуги" е краен клиент, който купува енергия или
природен газ, а съгласно § 1, т. 2а – „краен клиент" е клиент, който купува
електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Именно това е
страната, която, на основание сделка с някое от останалите лица по чл. 92 от
ЗЕ, дължи на последното цената на ползваната електроенергия. В случая –
противно на поддържаното от жалбоподателя – по делото не е доказано
наличието на „сключен договор с твърдяното в исковата молба съдържание“,
доколкото писмен договор в такъв смисъл не е представян като доказателство
по делото. Поради това не може да се приеме, че ответникът е придобил
горното качество на така посоченото основание.
Не съответства на действителното фактическо положение и
твърдението на жалбоподателя, че ответникът е собственик или ползвател на
имот, чийто обект е захранен с електроенергия, поради следните
съображения:
На първо място, самият жалбоподател (ищец в първоинстанционното
производство) не е индивидуализирал имота (обекта), за доставената в
който електроенергия претендира заплащане на процесната сума. Поради
това дискусията относно правото на собственост върху този имот е
изначално лишена от предмет.
На второ място, не са ангажирани доказателства, че ответникът е
3
собственик на какъвто и да е имот. Единствено самият ответник е
изразил предположение, че е възможно да става въпрос за жилището на
покойния му баща (като доказателства за това обстоятелство също не са
представени), но изрично е заявил, че не обитава това жилище и не е
поемал ангажимент за заплащане на цената на електроенергията в него.
В тази връзка, съдът намира за несъответстващо на действителното
фактическо положение (а и за юридически некоректно формулирано)
твърдението на жалбоподателя, че в обжалвания съдебен акт било
прието за доказано, че И.П. е „наследник на процесния имот“.
На трето място, дори да са доказани собственически права на ответника
върху някакъв имот (вкл. в който е било доставено процесното
количество електроенергия), този факт би бил само индиция, но не и
пряко доказателство, за възможно съществуване на сделка между
страните по делото, по силата на която за ответника е възникнало
задължение да заплаща на ищеца потребеното количество
електроенергия.
Неоснователно жалбоподателят се позовава на заключението по ССЕ.
Изводът за редовно водено счетоводство на ищеца (т. 1 от заключението) не е
достатъчно доказателство за дължимост на процесните суми, тъй като,
съгласно чл. 182 от ГПК, вписванията в счетоводни книги могат да служат
като доказателство на лицето или организацията, които са водили книгите, но
се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите
обстоятелства по делото (Решение № 47 от 7.07.2020 г. на ВКС по гр. д. №
398/2019 г., II г. о., ГК, и Решение № 143 от 17.02.2020 г. на ВКС по т. д. №
2703/2017 г., I т. о., ТК). В случая, както се посочи по- горе, не е доказано
качеството „клиент“ на ответника, а и в отговора на исковата молба той
изрично е оспорил счетоводните записвания, като е посочил, че поисканата от
ищеца експертиза е негодна да докаже такова качество.
Не обосновава обратен извод и т. 3 от заключението. Наистина, има
данни за предходни плащания по съответната партида, но вещото лице не
посочва, кое лице се е легитимирало като страна по сделката и е извършвало
плащанията. Поради това, само фактът на извършвани в миналото плащания
по тази партида е недостатъчен да докаже правнорелевантна връзка между
ищеца и ответника. Дори това лице да е бил ответникът, не може да се
изключи възможността, той да е погасил чуждо задължение по реда на чл. 73
от ЗЗД. Още повече, че, съгласно удостоверението на л. 46 от
първоинстанционното дело, ответникът е променил настоящия си адрес на
22.03.2019г., т.е. около половин година преди началото на процесния период.
Следователно, дори в предходен период П. да е бил клиент на ищеца (за което
по делото няма доказателства), след горната дата той е престанал да
потребява електроенергия в обекта, във връзка с който е имал такова
качество.
Неоснователно от клаузата на чл. 4, ал. 3 от неактуалните (както се
4
посочи по- горе) общи условия от 2010г. жалбоподателят прави извод, че
отговорността на потребителя и на собственика на електроснабдения имот е
солидарна. Такава солидарност не е предвидена нито в закон, нито в сега
действащите общи условия, а, както се посочи по- горе, по делото не е
представен договор, в който – евентуално – да е уговорена. Поради това не е
налице нито една от възможните хипотези по смисъла на чл. 121 от ЗЗД за
нейното възникване. Отделно от това, не е доказано, ответникът да има
качеството „собственик“ на електроснабдения имот или качеството
„ползвател“ на електроенергия, т.е. да е част от лицата, между които може да
възникне претендираната солидарност.
Други доводи във въззивната жалба не са наведени, поради което и на
основание чл. 269 от ГПК съдът не е длъжен служебно да формулира и
обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените искове от „ЧЕЗ
е.Б.” АД против ИС. АНГ. П. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като този извод съответства направения от районния съд, обжалваното
решение е правилно следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените от нея разноски във
въззивното производство. Такива се установяват в размер на 500 лв., съгласно
завереното копие от договора за правна защита и съдействие. Основателно е,
обаче, възражението на жалбоподателя за прекомерност на така
претендираното адвокатско възнаграждение. В случая цената на иска е
1098,63лв., като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ, съответстващото
минимално адвокатско възнаграждение е в размер на 306,90 лв. При това,
следва да се има предвид, че всяка страна има право да избере такъв адвокат,
за когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й, като не
може да се очаква, той задължително да оценява труда си по минималните
цени от НМРАВ. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на
услугата, адвокатът да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в
известни граници. Според настоящия съдебен състав, с оглед актуалния
стандарт на живот в страната и определените минимални възнаграждения,
такава граница е 50% над размера, определен с цитираната по- горе Наредба,
доколкото не става въпрос за строго специфични казуси, респ. за уникална
квалификация на адвоката. В случая тази граница е 1,5*306,90=460,36лв.,
поради което присъденото възнаграждение следва да бъде редуцирано до така
посочения размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96 от 18.06.2021 г., постановено по
гр.дело № 443/2020 г. по описа на Районен съд гр. Елин Пелин.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ е.Б.” АД с ЕИК *** да заплати на ИС. АНГ. П. с ЕГН
********** сумата 460,36 лв. – разноски във въззивното производство.
5
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6