Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 13.04.2022
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б с-в, в публично съдебно заседание на двадесет и втори
февруари през две
хиляди двадесет
и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар
Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№5279 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 12.02.2021 год.,
постановено по гр.дело №45249/2020 год. по описа на СРС, ГО, 160 с-в, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Б.Л.“
ООД срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 20
лв. – удържана без правно основание такса за закриване на банкова сметка *** ***, открита в „Ю.Б.“ АД,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.03.2017 год. до
окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №16598/2017 год. по описа на СРС, ГО, 160 с-в, като
ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на ищеца „Б.Л.“ ООД на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 325 лв.,
както и направените разноски в заповедното производство в размер на 24.08 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Ю.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е
недопустимо и следва да бъде обезсилено, поради това, че липсвал пълен
идентитет и съответствие в предмета, съдържанието и основанието, на което било
предявено искането в заповедното производство, обективирано в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и това в исковата молба. В
тази връзка следвало да се имат предвид дадените разяснения по т.
9 и т. 11 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013
год., ОСГТК. В разглеждания случай в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК било посочено, че претенцията е за евентуално
получени/удържани без правно основание парични суми от ответното дружество в
размер на 62.30 лв. Тази сума била квалифицирана от заявителя като внесена от
него по разплащателната сметка, на която бил титуляр и която сума банката не му
била възстановила при закриване на сметката, като задържайки я се била
обогатило неоснователно. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
било посочено, че претендираната сума е сбор от неоснователно събрана му такса
за закриване на сметката и главница на внесени от заявителя парични средства,
която не му е възстановена. За разлика от съдържанието на заявлението, в
исковата молба се претендирало установяване съществуването на вземане в размер
на 20 лв., произтичащо от незаконосъобразно удържана такса за закриване на
банкова сметка. ***.е. това били правопораждащият факт и правното основание на
евентуално подлежащата на връщане като евентуално получена без основание сума,
каквото основание и правопораждащи юридически факти, изобщо не били релевирани
в заповедното производство. В исковата молба ищецът не бил заявил изрично, че
предявява иска си като частичен и не бил направил изменение на иска по смисъла
на чл. 214, ал. 1 ГПК, поради което постановеното от първоинстанционния съд
определение за частично обезсилване на издадената Заповед за изпълнение, също
се явявало недопустимо, доколкото представлявало произнасяне свръх петитум, без
да е налице изрично сезиране на съда от страна на ищеца със съответно искане за
частично предявяване или изменение на иска. На следващо място сочи, че
решението на СРС е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, на
клаузите на договора за откриване, водене и закриване на разплащателна банкова
сметка, ***, които съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД имали силата на закон между
страните. По делото било установено наличието
до 16.11.2016 год. на валидно и обвързващо двете страни облигационно отношение
по силата на сключен от ищцовото дружество с „Алфа Банка – клон България“ КЧТ /чийто
частен правоприемник бил ответникът/ договор за банково обслужване чрез бизнес
пакет от 19.12.2014 год. /договор за разплащателна сметка/. С оглед настъпилото
правоприемство това облигационно правоотношение било претърпяло своите
съдържателни промени, като спрямо дружеството-титуляр на откритата
разплащателна сметка станали приложими Общите условия на банката – приобретател
/ответника/ - обстоятелство, което ищецът не оспорвал. Потестативното право на
банката, като доставчик на платежни услуги, едностранно да закрива банкови
сметки, било изрично уредено в чл. 1.2 от раздел VI на Общите условия, като това
право в полза на доставчика /първоначалния/ на платежни услуги било предвидено
и в чл. 7.4 от раздел II на Рамковия договор, който бил и реално подписан от
законния представител на ищцовото дружество, т.е. последното било запознато и
съгласно с това право още към момента на сключване на първоначалния договор за
откриване на сметка през 2014 год., като не било направило възражения в тази
насока. А и принципната възможност за закриване на платежна сметка била общо
уредена в закона. Следователно в частност банката, като доставчик на платежни
услуги, била разполагала и надлежно
упражнила свое законоустановено и предвидено в договора си с клиента,
потребител на платежни услуги, преобразуващо
право на едностранно закриване на платежна сметка, което било станало правомерно и при съблюдаване на всички необходими и нормативно
изисквани условия и предпоставки, както всъщност бил приел и СРС. Въпреки това
първоинстанционният съд бил счел, че извършените от банковите служители действия по неговото реално осъществяване по естеството си не представляват банкова услуга, за която да е било предвидено да се дължи съответна такса, макар че такава била изрично разписана в т. 12 от раздел
I.A на Тарифа за таксите и комисионите,
които „Ю.Б.“ АД прилага по извършвани услуги на клиенти – юридически лица,
еднолични търговци, дружества по ЗЗД, бюджетни предприятия и чуждестранни
търговски представителства, в сила от 01.11.2016 год. В този смисъл неправилен
бил изводът, че процесната такса за закриване на банкова сметка ***отезата на поискано от титуляря закриване на
сметката. В тази връзка следвало да бъдат съобразени чл. 49, ал. 1 и 2 ЗПУПС
/отм./. Процесната такса за закриване на
сметка не попадала в обхвата на
забраните на цитирания текст, т.е. тя била законово допустима и предвид нейното изрично предвиждане и
договаряне между двете страни съгласно подписания между тях договор за разплащателна сметка и
приложимите като неразделна част от
същия Общи условия и Тарифа за
начисляваните такси. В нормата на чл.
44, ал. 3 ЗПУПС /отм./ било изрично предвидено правото на банката да начислява и събира от ползвателя на
платежни услуги такса за закриване на
сметка, без да прави разграничение на
хипотезите дали това се прави по инициатива
на ползвателя или служебно от доставчика на платежни услуги, като единственото условие било нейният размер да е
съобразен с действителните разходи на последния, каквито доводи, обаче, не били
релевирани в исковата молба и в хода на делото от страна на ищеца. Формулировката на текста на т. 12 от раздел I.A
на Тарифата на банката била пределно
ясна, като в клаузата нямало разграничение на отделните хипотези на закриване на
платежна сметка. Следователно тази такса се начислявала и била дължима всеки случай на закриване, независимо дали
това се прави по инициатива на титуляря
или служебно от банката. Т.е. принципът бил, че таксите се дължат за услуги, представляващи реално извършвани от банковите
служители действия. Начисляването
и събирането на тази такса на практика възмездявало
осъществяването на самата допълнителна
услуга по закриване на сметка, състояща се в труда и действията на банковите служители, свързани с изготвяне
на необходимата документация и
извършване на съответните счетоводни
операции и записвания в банковата информационно-счетоводна система,
които не можело да бъдат пренебрегвани и омаловажавани. В частност начисляването и събирането на тази такса било още по-обосновано и се извършвало на още по-силно основание, доколкото при липса на съдействие за закриване на сметката от страна на титуляря, банковите служители
били извършили допълнителни
действия и операции по изготвяне
на два други документа, обособяване на аналитична партида на
титуляря в особената разчетна сметка на банката и прехвърляне на паричните средства,
останали от разплащателната сметка
в особената такава. В този
смисъл следвало да се приеме, че закриването
на сметка във всички случаи било възмездна
банкова услуга. Предвидената такса компенсирала действията на банковите служители по осъществяване на
тази счетоводна операция, като същата се
начислявала във всички случаи на поискано
или служебно закриване и била съобразена
с изискванията на глава VI от действащия ЗПУПС и глава VI от Наредба № 3 на БНБ от 18.04.2018 год. по отношение нейната пропорционалност, обоснованост, яснота,
прозрачност и съпоставимост. От събраните по делото доказателства се
установявало, че тази услуга била извършена, за което всъщност липсвал и спор между страните, поради
което несъмнено таксата била дължима.
Без значение за основанието и дължимостта на тази такса било и
обстоятелството дали служебното закриване е предизвикано от неправомерно или друго поведение от страна на ползвателя
на платежни услуги, което да би
могло да му се вмени във вина, тъй като нито законът, нито договорът предвиждали подобно изискване, още повече, че в процесната
хипотеза на служебно закриване на сметка, банката не дължала посочването на мотиви за това, въпреки неправилно становище на СРС, изразено в мотивите
към обжалваното решение. Не на последно място следвало да се има предвид, че в
Тарифата на банката съществували и
други подобни банкови такси, които обезпечавали извършването на различни
банкови услуги без последните да са
поискани от титуляря, като например таксата за обслужване на запор по т. 7 от раздел XIV на Тарифата.
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Б.Л.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че по делото било установено, че е имал банкова сметка ***, като
последният едностранно бил закрил тази
сметка, прекратил договора, като усвоил наличните суми по сметката, за
които била признала в процеса, че са собственост на ищеца с изключение на 20 лв., които му се
дължали за „услугата закриване на
сметка”. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице законово
основание за начисляване на процесната сума. Основните задължения на банката по
рамковия договор, сключен с ищеца, били да се изпълняват нарежданията на клиента, титуляр по
платежната сметка. След като ищецът не бил искал услугата „закриване на банкова сметка“, ***. Съгласно Тарифата
на ответника, за извършване на услугата
закриване на банкова сметка ***. При тълкуване на посочената договорна
клауза следвал извод, че същата касаела извършването
на услуга от страна на банката по искане на клиент на банката /същата била
част от Тарифата за таксите и комисионите, които банката прилага по извършвани
услуги на клиенти/, а не при
едностранно прекратяване на договора от страна на банката, при която
хипотеза при всяко положение следвало да се закрие и банковата сметка, открита
по силата на договора, какъвто бил и процесният случай. Със заявление с
вх.№5300/1000 от 14.03.2017 год. ищецът поканил ответника да му възстанови
незабавно всички парични средства, които били налични по едностранно закритата
банкова сметка, ***и за връщане на недължимо присвоената сума – видно било от
подаденото възражение по чл. 414 ГПК, че изрично отказвал да го направи. Дори и
да се приемело, че длъжникът бил изпълнил
част от задължението си чрез прилагането на заместващия способ по чл. 97 ЗЗД, то сумата от 20 лв. не била върната. Следователно с оглед нормата на чл.
66 ЗЗД пак било налице изпълнение на
задължението на банката – не било налице изпълнение по отношение на цялата сума,
а същевременно частичното изпълнение било
приравнено от закона на пълно
неизпълнение. В този смисъл само на това основание предявеният иск
следвало да бъде уважен изцяло. Да се приемело противното означавало, че не е необходимо да се осигури възможност кредиторът
да получи дължимото без да е необходимо съдействие от длъжника,
като единственият начин да получи собствените си средства щяло да е в зависимост от благоволението на банката. А и
така щяла да бъде създадена бизнес възможност за банките да откриват сметки /и да събират такси за откриване/, а после
едностранно да ги закриват /и пак да събират такса за закриване/.
Претендира и направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
СГС
намира, че дадената правна квалификация на предявения иск, противно на приетото
от първоинстанционния съд, не е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а по чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, тъй като според изложеното в исковата молба съществуващото между
страните облигационно правоотношение по договор за банково обслужване чрез
бизнес пакет е било едностранно прекратено от ответника, но последният не е
върнал наличните по банковата сметка средства. Т.е. твърди се неизпълнение на
договорно задължение, като се претендира реалното му изпълнение. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били
прецени от първоинстанционния съд, т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес /по тези съображения настоящият съдебен състав не поддържа
становището си относно правната квалификация на иска по в.гр.дело №10904/2018
год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, по което е заявен напълно идентичен
източник на претендираното вземане/.
Неоснователно
е възражението на ответника за недопустимост на решението на СРС, поради
следните съображения:
Предмет
на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415,
ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта
за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение,
непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва
да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /като няма пречка
заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това,
за което е получил заповед за изпълнение/ – виж задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 год., ОСГТК.
Основателността
на предявения иск е обусловена от наличието на следните кумулативни
предпоставки: наличието на твърдяното облигационно правоотношение между
страните, неговото прекратяване и наличие на процесната сума в банковата сметка
към момента на прекратяване на договора.
В
тежест на ответника е да установи наличието на основание за задържането на
процесната сума – 20 лв., т.е. съществуването на вземане за такса за закриване
на банковата сметка.
Безспорно
е във въззивното производство, че от 19.12.2014 год. между страните е
съществувало правоотношение по договор за банково обслужване чрез бизнес пакет,
сключен при условията на Рамковия договор за платежни услуги, по силата на
който ищецът възложил, а банката приела да открие на негово име разплащателна
сметка, като ищецът извършвал платежни операции, посочени в Тарифата на
банката, чрез активиране на основен пакет за банково обслужване – разплащателна
сметка в лева, интернет банкиране и се задължил да заплаща такси, съгласно
раздел 17 от Тарифата на банката. Ответникът е встъпил в правоотношението на
мястото на „Алфа Банк – клон България“ по силата на придобиване на търговското
му предприятие – чл. 131, ал. 5 ЗКИ вр. с чл. 15 ТЗ, след което ищецът е бил
уведомен, че от 25.05.2016 год. към договора са приложими Общите условия за
откриване, водене и закриване на банкови сметки на юридически лица в „Ю.Б.“ АД.
Към м.ноември 2016 год. в банковата сметка на ищеца имало наличност от 62.30
лв., като същата била закрита едностранно от ответника на 16.11.2016 год. на
основание клаузата на чл. VІ.1.2 от Общите условия, предвиждаща правото на
банката да прекрати договора и да закрие банковата сметка след изтичането на 30
дни от уведомяването на титуляра /ищецът е получил уведомлението на ответника/,
без да е длъжна да мотивира искането си за закриване на сметката. От посочената
сума ответникът удържал 20 лв. – такса за закриване на сметка по т.І.А.12 от
Тарифата за таксите и комисионните, които „Ю.Б.“ АД прилага по извършени услуги
на клиенти – юридически лица.
Процесният
договор е сключен при действието на Закона за платежните услуги и платежните
системи – ЗПУПС /отм./ и Наредба № 3 от 16.07.2009 год. за условията и реда за
изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Дефиниция
на понятието „платежна сметка“ се съдържа в § 1, т. 18 от ДР на ЗПУПС и чл. 2,
ал. 1 от наредбата – това е сметка, водена на името на един или повече
ползватели на платежни услуги, използвана за изпълнението на платежни операции.
Когато тя служи за съхранение на пари, платими на виждане без срок за
предизвестие от титуляра до банката, то тя е разплащателна сметка – чл. 6, ал.
3, т. 1 от наредбата.
Договорът
за разплащателна сметка съдържа в себе си елементите на два договора – на
паричен влог и на поръчка, като същият е формален, двустранен и възмезден. Основните
задължения на банката по него са да изпълнява нарежданията на титуляра на
платежната сметка за извършване на платежни операции и да върне паричните
средства по платежната сметка при поискване и/или след прекратяване на договора
/чл. 44 ЗПУПС /отм./, чл. 7, ал. 2 от горепосочената наредба; виж и чл. 250 и
сл. ЗЗД/. Основно задължение на титуляра на платежната сметка е да заплаща
възнаграждение на банката, както и да възмездява направените от нея разноски по
извършените операции. Следователно във всеки един момент съществуват насрещни
парични задължения на страните по договора, които са годни за компенсиране,
като според клаузата на т. V.6 от Общите условия на ответника, титулярът /ищецът/
е дал изричното си съгласие банката да събира от средствата по сметката дължими
от него на банката суми, в т.ч. такси и комисионни, дължими по договора за
банкова сметка /***. 5.2 от Рамковия договор за платежни услуги, предоставени
от Алфа Банка – клон България“/.
Несъмнено
е, че след прекратяване на процесния договор ответникът е дължал връщането на
наличната в банковата сметка на ищеца сума.
Същевременно
според приложимите към момента на прекратяването на договора разпоредби на чл.
73т и 73ф ЗПУПС /отм./ и чл. 7а от горепосочената наредба, платежната сметка за
основни операции е платежна система, водена в български левове, по която на потребителя
се предоставят конкретни услуги, в т.ч. закриване на платежна сметка. Тези
услуги, изброени в приложение №1 към наредбата, се предоставят безплатно или
срещу приемливи такси независимо от броя платежни операции, извършвани по
сметката. Приемливите такси следва да бъдат съобразени с нивото на доходите в
Република България, като бъдат по-ниски от следния размер на таксите, събирани
от банките за съответните услуги по платежни сметки на потребители, различни от
платежни сметки по чл. 73т, и от размера на таксите, които банката прилага по
тарифа за съответните услуги по платежни сметки на потребители, различни от
платежни сметки по чл. 73т.
В
разглеждания случай е видно от приетата като доказателство по делото Тарифа за
таксите и комисионните, които „Ю.Б.“ АД прилага за извършени услуги на клиенти,
че за закриването на разплащателна сметка е предвидена такса в размер на 20 лв.
Тази такса е дължима в частност с оглед приложеното основание за прекратяване
договора между страните, респ. закриването на банковата сметка, доколкото нещо
различно не следва от разпоредбите на ЗПУПС, както и от уговореното между
страните. Необходимо е да се посочи също така, че закриването на банковата
сметка е свързано с използването на ресурси от банката, в т.ч. труд на нейните
служители, като в частност е несъмнено, че ответникът е съхранил средствата на
ищеца и е направил разходи, за да му съобщи за извършеното едностранно
прекратяване на процесния договор, чийто размер съответства на таксата.
В този
смисъл настоящият съдебен състав приема, че таксата за закриването на
платежната сметка в размер на 20 лв. не подлежи на връщане, поради което и
релевираната претенция се явява неоснователна.
Изводите
на въззивния съд не съвпадат с тези на СРС. Ето защо обжалваното решение следва
да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
По отношение на разноските:
При този
изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 12.02.2021 год., постановено по гр.дело
№45249/2020 год. по описа на СРС, ГО, 160 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Б.Л.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /при дадена от
СРС квалификация на спорното право по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД/ за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 20 лв. – удържана без правно основание такса за закриване на банкова
сметка *** ***, открита в „Ю.Б.“ АД,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.03.2017 год. до
окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №16598/2017 год. по описа на СРС, ГО, 160 с-в.
ОСЪЖДА „Б.Л.“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/