Р Е Ш Е Н И Е №
260407
гр.Пловдив, 18.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и първа година,
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева , като разгледа докладваното от съдия Румяна
Андреева гр.дело № 3/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба от ГД “Изпълнение на наказанията“- гр.София против решение №
261251 от 11.11.2020 г. по гр.д.№ 18787/2019 г. на ПРС, ХV
гр.с-в, с което е осъден да заплати на Т.Г.И. с ЕГН **********
сумата от 7265,03 лв., представляваща обезщетение в
брутен размер за компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск, но
неизползван до прекратяване на служебното правоотношение между страните,
положен извънреден труд в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011 г., в размер
над 50 часа за всеки отчетен тримесечен период, а именно - допълнителен платен
отпуск от 106 дни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на иска -18.11.2019г. до окончателното и изплащане.
С жалбата се излагат оплаквания, че решението на районния съд е
неправилно и незаконосъобразно, а основните възражения се свеждат до
това, че при прекратяване на служебното правоотношение с ищеца същият е бил
компенсиран с парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
текущата година и за този, отложен по реда на чл. 176 от КТ.
Въззиваемият Т.Г.И. оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Пловдисският окръжен съд, Х граждански
състав, за да се произнесе и като се запозна с материалите по делото,
намира следното:
Предявени са обективно съединени искове с
правно основание чл.229, ал.1, т.9 във връзка с чл.212, ал.5, т.2, предл. 2 от ЗМВР /отм./, чл.212, ал.1, т.3 във връзка с чл.211, ал.5, т.2, предл. 2 от ЗМВР
/отм./ и чл.224, ал.1 от КТ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ицецът Т.Г.И. е основал иска си на
твърденията, че е работил като държавен служител от надзорно-охранителния
състав при ГД “Изпълнение на наказанията“, с местоизпълнение на служебните му
задължения Затвора в гр. Пловдив, последно на длъжност „***“. Твърди, че е
изпълнявал служебните си задължения на 8, 12 и 24 часови смени по утвърден от
Началника на Затвора месечен график, като работното му време се изчислявало
сумарно за тримесечен отчетен период. Съгласно относимите разпоредби в ЗМВР,
през периода от 25.02.2003 г. – 31.12.2011 г. е следвало да бъде компенсиран с
допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа в отчетен
период и с допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа
на тримесечие. Нормата работно време варирала от 480 часа при месец с 19
работни дни до 520 часа при месец с 23 работни дни. Работодателят обаче –
ответната ГД“Изпълнение на наказанията“ не включвала в изработените часове
времето за инструктаж, приемане, сдаване, развод и освобождаване от дежурство,
които представлявали „действия при изпълнение на служебните задължения“ по
смисъла на §1, т.6 от ДР на ЗМВР. По заповед на съответния началник
въззиваемият бил длъжен да пристига на работа 30 мин. преди началото на смята и
да остава още 30 мин. след края на смяната. През процесния период не били
отчитани като част от работното време извършваните претърсвания и обиски и
т.нар. служебни занятия. Не бил отчитан и полагания нощен труд, като същият не
бил приравняван на дневен чрез приложението на съответен коефициент. Като част
от работното време не било включвано времето за почивка и за хранене, което
време, съгласно чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС, се квалифицирало именно
като работно време. Ищецът твърди, че през процесния период е положил
извънреден труд, за който му се полагали по 12 дни допълнителен платен отпуска
годишно, които не му били платени. За тях той претендира сумата от
7265,03 лв., представляваща обезщетение за неизползван по 12 дни годишно
труд в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011 г. допълнителен платен
годишен отпуск, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска до
окончателното изплащане.
С отговора на исковата молба
ответникът признава, че през процесния период въззиваемият е работил на
длъжността „****“ в Затвора - гр.Пловдив на смени, така, както е посочено в
исковата молба. Твърди се, че при прекратява на служебното му правоотношение му
е било изплатено дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
текущата година и за този, отложен по реда на чл.176 от КТ, правото за който не
било погасено по давност.
Безспорно между страните е по делото, а и
от приетите по първоинстанционното дело писмени доказателства се установява,
че ищецът е работил като *** на ответната Дирекция, с местоизпълнение на
служебните му задължения Затвора в гр. Пловдив, последно на длъжност „*****“.
Със Заповед № ЧР- 03- 37 от 06.02.2019г. на Министъра на правосъдието,
служебното правоотношение на ищеца е прекратено едностранно от работодателя,
считано от 14.02.2019 г.
През процесния период са действали ЗМВР от
1997г. / Обн., ДВ, бр. 122 от 19.12.1997г., отменен 01.05.2006г./ и ЗМВР от
2006г. / Обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006г., отм.
2014г./. Съгласно чл. 212, ал. 5, т.2, вр. чл.229, ал.1, т.9 от ЗМВР от 1997г.
и съответно чл. 211, ал.5, т. 2, вр. чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г.;
работата извън редовното работно време до 50 часа през тримесечен отчетен
период е следвало да се компенсира с допълнително възнаграждение, а за
извънреден труд над 50 часа служителят е имал право на допълнителен отпуск до
12 дни годишно.
Установява от събраните по делото писмени
доказателства, показанията на разпитания по делото пред ПРС свидетел Д. И. и от
заключението на вещото лице З. М. по назначената от ПРС ССЕ, че през процесния
период ищецът е полагал извънреден труд, като часовете извънреден труд, за
които се полага допълнителен платен годишен отпуск, са 2008 часа. За тях се
полагат общо 106 дни допъллнителен отпуск, както следва: 10 дни за 2003г. и по
12 дни за годините от 2004г. до 2011г. вкл. Дължимото се за тези дни
обезщетение за неползват платен годишен отпуск е в размер от 7265,03 лв.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя за погасяване на правото на ищеца по давност. Съгласно действала
разпоредбата на чл.234, ал.8 от ЗМВР в редакцията и към прекратяване на
служебното правотношение на ищеца, при прекратяване на служебното
правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неизползвания
отпуск по чл. 189, ал. 1, т.1- 3. Платеният годишен отпуск по т.3 на чл.189,
ал.1 е допълнителният платен годишен отпуск по чл.187, ал.6, т.1 - до 12
работни дни, напълно идентичен с допълнителния платен годишен отпуск по чл.
212, ал. 5, т.2, вр. чл.229, ал.1, т.9 от ЗМВР от 1997г. и съответно чл.211,
ал.5, т.2, вр. чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г.. С разпоредбата на чл.234,
ал.8 от ЗМВР не се предвижда ограничение за заплащане на обезщетението за
неползвания платен годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение
само за текущата календарна година и на този, отложен по реда на чл.176 от КТ.
Следва да се приеме, че се дължи заплащане на целия натрупан допълнителен
платен годишен отпуск. Този извод се подкрепя и от разпоредбата на §9, ал.1 и
ал.2 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на
вътрешните работи /Д.в., бр. 85 от 2020г., в сила от 1.01.2021г./, съгласно
който неизползваният от служителите допълнителен платен годишен отпуск по
отменения чл.189, ал.1, т.3, придобит до влизането в сила на този закон, се
запазва и при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители
той се изплаща без ограничения в зависимост от времето на натрупването му. Ето
защо и предвид обстоятелството, че правото да бъде получено заплащане на
неползвания отпуск възниква при прекратяване на служебното правоотношение,
неоснователен се явява доводът на жалбоподателя за погасяване на правата на
ищеца по давност.
При тези съображения съдът приема,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова същото ще се
потвърди.
Предвид неоснователността сна въззивната
жалба, в тежест на жалбоподателя и в полза на въззиваемата страна ще се
поставят сторените от последния разноски за въззивното производство, които се
констатираха на 1200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261251
от 11.11.2020 г. по гр.д.№ 18787/2019 г. на ПРС, ХV гр.с-в.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията” при Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, да заплати на Т.Г.И. с ЕГН ********** ***
сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: