РЕШЕНИЕ
№ 622
гр. Бургас, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Таня Д. Евтимова Въззивно гражданско дело №
20252100500832 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на въззивна проверка е решение № 34/21.03.2025г., постановено от Районен
съд – Царево по гр. д. № 20242180100495. С това решение, съдът осъжда Прокуратурата на
Република България с адрес в гр. София 1000, бул. „Витоша“ № 2, представлявана от
Главния прокурор на Република България да заплати на С. В. В., ЕГН: ********** от ****
сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди,
претърпени в хода на наказателното преследване срещу него по ДП № 108/2017г. по описа
на Специализирано звено „Антикорупция“ при Софийска градска прокуратура, пор. №
699/2017г. по описа на СЗА при СГП по НОХД № 3594/2017г., 2-ри състав на НО на СГС по
ВНОХД № 1055/2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.11.2021г. до
окончателното изплащане на сумата и отхвърля иска на В. за присъждане на имуществени
вреди в размер на 3 000 лева. С решението, съдът осъжда Прокуратурата на Република
България да заплати на С. В. В. съдебни разноски в размер на 1 021,50 лева.
Подадена е въззивна жалба от Прокуратурата на Република България против решение
№ 34/21.03.2025г. в осъдителната част. Жалбоподателят въвежда оплакване, че решението е
неправилно и оспорва извода на районния съд за претърпените от ищеца вреди и да
наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и вредите. Прокуратурата на
Република България излага фактите в хронологичен ред от образуване на досъдебното
производство до постановяване на оправдателната присъда: извършените в двете фази на
наказателното производство процесуално – следствени действия и поведението на страните
и участниците в производството. Въззивната страна описва извършените процесуални
1
действия в съдебната фаза: внасянето на обвинителния акт на 26.07.2017г. в СГС, поради
професионалната правосубектност на един от обвиняемите, който е прокурор и по
обективни причини налага пътуването на подсъдимите лица и свидетелите на място,
отдалечено от местоживеенето им. Въззивникът описва подробно всички искания на
обвиняемите и техните защитници, в т.ч. и на ищеца; тези за отлагане на делото по различни
причини, в т.ч. здравословни, датите на проведените съдебни заседания, процесуалното
поведение на страните, защитниците и свидетелите. Прокуратурата на Република България
описва събираните доказателства, които ищецът ангажира, за да установи, че е пътувал три
пъти до град София в хода на досъдебното производство, 13 пъти в хода на производството
пред СГС и веднъж в производството пред САС. Въззивникът твърди, че делото е започнало
и приключило в рамките на минималните разумни срокове по НПК, включително с
полицейското задържане на В.. Прокуратурата подчертава, че по време на наказателното
производство, В. е имал най - леката мярка за неотклонение „Подписка“, която не е
затруднила житейското и социалното му съществуване и че самият той е станал причина за
отлагане на действията по разследването - заради заболяване, което е резултат от случайно
събитие и не е свързано с преживените от него негативни емоции по време на
разследването. Според въззивника, от датата на инкриминираното деяние – 31.12.2016г. до
датата, но която влиза в сила съдебното решение - 06.01.2020г. са изминали три години, в
които се е развило наказателното производство досъдебната и съдебна фаза и това е
„разумен срок“ по смисъла на чл.6, §1 от ЕКПЧ. Въззивникът анализира понятието „разумен
срок“, употребено в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и подчертава то дава защита на всички страни в
съдебното производство от „прекомерни процесуални забавяния“ и очертава критериите, по
които трябва да се прецени: фактическа и правна сложност на делото - обем, правна
квалификация, брой подсъдими и брой на лицата, които ще бъдат разпитани като свидетели,
необходимостта от изготвяне на сложни експертни заключения, съставът на експертизите,
необходимост от използване на механизмите на международно-правна помощ и поведението
на ищеца. Въз основа на този анализ, въззивникът формира извод, че делото е разгледано в
разумен срок.
Прокуратурата на Република България заявява, че макар срещу ищеца да са
предявени две обвинения, само едното от тях е за тежко престъпление. Подсъдимият е
оправдан, заради недоказаност на обвинението по НК, но е санкциониран по реда на чл.90
от ЗЛОД, което е доказателство за неговата противоправна дейност, във връзка с която
Прокуратурата е инициирала наказателното производство. Въззивникът оспорва извода на
районния съд за претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживян
стрес, унижения, неизмерими душевни болки и страдания, страх от бъдещето и крайно
униние и връзката им с образуваното срещу ищеца наказателно производство. Въззивникът
оспорва и факта на дискредитиране на ищеца сред обкръжението и приятелския му кръг,
чувството на изоставеност и отритнатост от обществото и влошаване на здравословното му
състояние - получаване на хипертония и учестен пулс както и факта, че това е наложило
лечение на ищеца с медикаменти, лишаване от възможността му да упражнява своето хоби -
лов, както и от възможността да ползва личния си телефон, в който съхранявал всички
абонатни номера. Въззивникът коментира твърденията на ищеца за неговото обществено
положение като дългогодишен жител на гр.Приморско, ловец и член на сдружение на
ловците и риболовците „Лебед“ – Бургас и на ловна дружинка в с.Писменово и
притежаваните в тази връзка разрешение за притежаване, носене, съхранение и употреба на
огнестрелно оръжие. Въззивникът коментира и твърденията на ищеца, че като ловец се
2
ползвал с уважение и бил ангажиран с дейности по опазване на дивеча и флората в региона,
не бил наказван за нарушения на Закона, не бил осъждан към датата на инкриминираното
деяние и бил в граждански брак. Въззивникът счита, че ищецът носи доказателствената
тежест да установи в условията на пълно и главно доказване: търпените вреди, техния
размер и връзката им с повдигнатото обвинение, предаването му на съд и провежданото
наказателно производство в неговата съдебна фаза. Въззивникът намира, че в хода на
съдебното производство не са представени каквито и да било доказателства, че
претърпените вреди са пряка и непосредствена последица от воденото наказателно
производство, а не от други обективни и/или субективни фактори. Въззивникът подчертава,
че по делото не са представени медицински документи, които да удостоверят настоящото и
миналото здравословно състояние на ищеца.
Въззивникът излага подробни съображения и по отношение на размера на
обезщетението. Намира го за изключително завишен и несъответен на икономическия
стандарт в България и на съдебната практика по аналогични случаи. Излага съображения
относно критерия за справедливост, дефиниран в чл.52 от ЗЗД, включващ вида и характера
на упражнената процесуална принуда, продължителността и интензитета на претърпените
негативни изживявания и причиненото здравословно увреждане, ако е настъпило такова.
Намира, че изложените обстоятелства в исковата молба не сочат за необичаен характер на
претърпените неудобства от воденото производство, липсват доказателства, че
емоционалните преживявания на ищеца надхвърлят обичайните такива и че същите стоят в
пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство.
Въззивникът подчертава, че наказателното производство в неговата досъдебна фаза е
продължило по-малко от шест месеца, въпреки фактическата сложност на казуса,
значителния обем от доказателства и конструираното юридическо обвинение за извършено
престъпление в съучастие, а наказателното производство /от момента на привличане на
ищеца в качеството му на обвиняем до датата на влизане в сила на оправдателната присъда/
е протекло в разумен срок. Прокуратурата подчертава, че не би могла да влияе върху
продължителността на процеса в съдебната фаза и че спрямо ищеца е взета най-леката мярка
за неотклонение „Подписка“, поради което обичаният му начин на живот и социални
контакти не са засегнати.
Въззивната страна намира за недоказани претърпените реално болки и страдания в
хода на продължилото производство и причинно – следствена връзка с водения наказателен
процес /в двете му фази/. Въззивникът възпроизвежда в изложението си и оспорва изводите
на ЦРС, както и посочената от него съдебна практика, основани на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ,
че поради оправдаване на ищеца по повдигнатото обвинение се дължи едно глобално
обезщетение. Според въззивника тази практика не е приложима към казуса, т.к. ВКС е
акцентирал, че при определяне на размера на дължимото обезщетение винаги ръководното
правило следва да е тезата за справедливост при остойностяване на причинените вреди.
Въззивникът излага възражения и срещу претенцията на ищеца за лихви, тъй като за тази
претенция е приложима кратката тригодишна погасителна давност за задължението,
предвидена в чл. 111, б. „в” от ЗЗД.
Подадена е насрещна въззивна жалба от С. В. В. против решение № 34/21.03.2025г. в
частта, в която е отхвърлен иска му за присъждане на имуществени вреди в размер на 3 000
лева. В. твърди, че решението в осъдителната част е правилно и обосновано и подчертава,
че смъртта на съпругата му Л.Г. В.а, настъпила на 27.11.2023г. е непосредствено свързана с
изживените от него душевни терзания. По отношение на имуществените вреди, В.
3
подчертава, че 17 пъти е пътувал до гр. София с личния си лек автомобил „Тойота Ленд
Круизър“, чийто разход на гориво е висок и това е установено от показанията на свидетеля
Панайотов. Според В. е напълно естествено да не пази касовите бележки за покупка на
гориво, поради което съдът е следвало да определи стойността му чрез съдебна експертиза
или по друг начин.
С. В. В. иска от въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и да
уважи иска за имуществени вреди.
С. В. В. се представлява в съдебно заседание от адвокат Е. Христов, който пледира за
отхвърляне на жалбата, подадена от Прокуратурата на Република България и за уважаване
на насрещната въззивна жалба, подадена от доверителя му. Адвокат Христов претендира
присъждане на съдебни разноски.
Прокуратурата на Република България не се представлява в съдебно заседание.
Като взе предвид твърденията на страните и представените по делото доказателства,
Бургаският окръжен съд намира за установено следното:
ФАКТИ:
С. В. В. е дългогодишен жител на гр. Приморско, област Бургаска, членува в
Сдружение на ловците и риболовците „Лебед“ – гр. Бургас и към 29.01.2017г. е председател
на ловната дружинка в с. Писменово, област Бургаска.
На 29.01.2017г., В. и още четирима ловци излизат на лов в землището на с.
Писменово, местността „Кукерова поляна“. На този ден, ловците са задържани и
санкционирани от служители на Дирекция „Охрана на горите“ към ЮИДП – гр. Сливен, а
впоследствие срещу тях е образувано ДП № 108/2017г. по описа на Специализирано звено
„Антикорупция“ към Софийска градска прокуратура, пор.№ 699/2017г. по описа на СЗА при
СГП.
С обвинителен акт от 26.07.2017г., В. е обвинен в извършването на престъпление по
чл.339, ал.1, предл. ІІ от НК и на престъпление по чл.215, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК
и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“.
Не се спори между страните, че в хода на съдебното производство С. В. се явява 17
пъти в съдебно заседание и пътува от гр. Приморско до гр. София със собствения си лек
автомобил „Тойота Ландкруизер 120“ 3.0 Д 4 х 4 с рег. № А 24 37 МК, чийто среден разходи
на гориво е 8 л./км.
С присъда № 28/04.02.2019г., постановена по НОХД № 3594/2017г., Софийски
градски съд признава В. за невиновен в извършването на престъпление по чл.339, ал.1,
предл. ІІ от НК и престъпление по чл.215, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК и го оправдава.
С решение № 2/06.01.2020г., постановено по ВНОХД № 1055/2019г., Апелативен съд
– София изменя присъдата на В. в частта, в която е признат за невиновен по обвинението за
престъпление по чл.215, ал.1 от НК и за извършеното от него със същото деяние
административно нарушение на чл.90 от ЗЛОД, на основание чл.11 от ЗАНН, вр. чл.20, ал.2
от НК му налага административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. Решението влиза
в сила на 22.01.2020г.
Въз основа на изложените факти, които се установяват от представените по делото
доказателства, съдът достигна до следните
ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Жалбите са подадени в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежни
страни, за всяка от които решението в обжалваната част поражда неблагоприятни правни
последици. Поради това, жалбите са процесуално допустими.
4
Разгледана по същество, жалбата, подадена от Прокуратурата на Република България
е частично основателна.
Разгледана по същество, насрещната въззивна жалба на С. В. В. е основателна.
Предметният обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от
ГПК. Според правилото на цитираната норма, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивната инстанция
констатира, че обжалваното решение е валидно - постановено е от законен състав в
пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма.
Подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената
защита за всяка от страните и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало
предмет на спора.
Решение № 34/21.03.2025г. е неправилно в частта на определено обезщетение по
чл.52 от ЗЗД и в частта, в която е отхвърлен иска на В. за присъждане на имуществени
вреди. Този извод се налага по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано. Анализът на цитираната правна норма обосновава извод, че отговорността на
държавата по този ред е обективна и възниква при наличието на предвидените в нея
предпоставки, без да е необходима вина от съответните длъжностни лица съгласно чл.4 от
ЗОДОВ, а още по-малко тази вина се предполага за разлика от деликтната отговорност по
чл.45, ал.2 от ЗЗД (ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГТК на ВКС). За да се реализира
отговорността на държавата в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е необходимо да са
изпълнени следните предпоставки: 1) повдигнато от Прокуратурата на Република България
обвинение срещу ищеца за извършено от него престъпление; 2) лицето да бъде оправдано
или наказателното производство да бъде прекратено на едно от основанията, посочени в
нормата; 3) вреда и 4) причинна връзка между вредата и наказателното производство.
В конкретния случай от представените по делото писмени доказателства се
установява, че на 29.01.2017г., Софийска градска прокуратура образува ДП № 108/2017г.
против ищеца В., а на 26.07.2017г. внася обвинителен акт в съда против него за извършване
на престъпление по чл.339, ал.1, предл. ІІ от НК и на престъпление по чл.215, ал.1, вр.
чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК. С присъда № 28/04.02.2019г., постановена по НОХД №
3594/2017г., В. е признат за невиновен в извършването на престъпление по чл.339, ал.1,
предл. ІІ от НК и на престъпление по чл.215, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК. С решение
№ 2/06.01.2020г., постановено по ВНОХД № 1055/2019г., присъдата на В. е изменена в
частта, в която е признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл.215, ал.1 от
НК и му е наложено административно наказание за извършеното от него нарушение на
чл.90 от ЗЛОД, При това положение, не съществува съмнение, че са изпълнени първите две
предпоставки от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и е налице основанието за
ангажиране на отговорността на Прокуратурата.
Според чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Принципът за обезщетяване по справедливост изисква от съда да извърши
5
преценка на множество конкретни обстоятелства преди да определи размера на
обезщетението. Този размер трябва да съответства на причинените вреди, да е съобразен с
данните по делото и с обществените представи за справедливост при съпоставянето му с
други случаи по аналогични казуси (ППВС № 4/1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГТК на
ВКС). Справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи за всеки конкретен случай обстоятелства. Критериите,
които съдебната практика е възприела при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди са:
видът и продължителността на мярката за неотклонение; продължителността на
наказателното преследване срещу ищеца, в т.ч. дали тя надхвърля или не разумните срокове
за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца,
приключило с оправдаването му, броят на съдебните инстанции, които са разгледали делото
и други конкретни обстоятелства, които посочват как се е развило и как се отразило на
ищеца незаконно наказателно – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква
степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и
психическо състояние, и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална
реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед
социалния му статус, съдебното му минало и др. Базата за определяне на паричното
изражение на неимуществените вреди трябва са е съобразена с икономическия растеж и със
стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за
неимуществени вреди, причинени от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя
общо, а не според броя на обвиненията и според броя на наказателни производства, водени
срещу ищеца. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в определение №
524/06.11.2017г., постановено по ч. гр. д. № 4157/2017г., IV ГО, решение № 202/20.06.2016г.
постановено по гр. д. № 403/2016 г., IV ГО, решение № 166/08.06.2016г., постановено по гр.
д. № 631/2016г., IV ГО и решение № 132/ 03.05.2016г.о постановено по гр. д. № 5861/2015 г.,
IV ГО.
В конкретния случай, от събраните по делото доказателства се установява, че срещу
ищеца В. са повдигнати две обвинения – за престъпление по чл.339, ал.1, предл.ІІ от НК, за
което се предвижда наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 година до 5 години или
глоба в размер от 5500 до 3000 лева, т.е за престъпление, което не е тежко умишлено по
смисъла на чл.93, т.7 от НК и за престъпление по чл.215, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК,
което също не е тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, тъй като за
него се предвижда наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 година до 5 години. С
решение № 2/06.01.2020г., постановено по ВНОХД № 1055/2019г., Апелативен съд – София
изменя присъдата на В. и му налага административно наказание глоба в размер на 1000 лева
за нарушение на чл.90 ЗЛОД. От доказателствата по делото се установява, че наказателното
производство против ищеца в двете му фази е продължило три години (от 29.01.2017г. до
22.01.2020г.), който срок се квалифицира от съдебната практика като разумен. По време на
наказателното производство, по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за
неотклонение „Подписка“, от което следва извода, че правото му на свободно придвижване
не е накърнено. Ищецът не твърди, че е претърпял вреди в резултат на медийното
отразяване на случая в средствата за масова информация и съответно не е ангажирал
доказателства за този факт. При това положение, настоящият съдебен състав намира, че
справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се
6
в болки и страдания, е в размер на 10 000 лева. Районният съд е определил по-висок размер
на обезщетението като е отчел факта, че случаят е отразен в медийното пространство, но
както бе посочено по-горе, ищецът не е въвел подобен факт и не е претендирал вреди от
осъществяването му в обективната действителност.
По изложените съображения, решението в частта, в която искът е уважен за разликата
над 10 000 лева е неправилно и трябва да се отмени.
Решението в частта, в която е отхвърлен иска на В. за присъждане на имуществени
вреди също е неправилно. От твърденията на страните и от тяхното процесуално поведение,
е видно, че те не оспорват въведения в исковата молба факт, че ищецът е пътувал 17 пъти от
гр. Приморско до гр. София с личния си автомобил „Тойота Ландкруизер 120“ 3.0 Д 4 х 4 с
рег. № А 24 37 МК. Този факт се установява и от показанията на свидетеля Панайот
Панайотов, събрани пред първоинстанционния съд. Страните не оспорват и факта, въведен
от ишеца, че средният разходи на гориво за този автомобил е 8 л./км. При това фактическо
положение, искът за присъждане на имуществени вреди се явява доказан по основание,
поради което на основание чл.162 от ГПК съдът дължи определяне на неговия размер.
Разстоянието от гр.Приморско до гр.София е 430 км., поради което изминатото
разстояние в двете посоки е 860 км. Средният разход на гориво е 8 литра на 100, или – 68.80
литра. За 17 пътувания общия разход е 1169,60 литра. При средна цена на дизела за периода
от 2,50 лева, общия разход е в размер на 2 924 лева, който трябва да се присъди на ищеца.
По изложените съображения, насрещната въззивна жалба се явява основателна и
трябва да се уважи със следващото от уважаване на иска за имуществени вреди в размер на
2 924 лева.
По делото е направено искане за присъждане на съдебни разноски от двете страни в
процеса. След като се съобрази с разпоредбите на чл.78, вр. чл.81 от ГПК и с изхода на спора
пред настоящата инстанция, съдът намира, че всяка от страните трябва да понесе разноските,
които е направила за водене на делото пред Окръжен съд – Бургас.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд, VI въззивен състав:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 34/21.03.2025г., постановено от Районен съд – Царево по гр. д.
№ 20242180100495 в частта, в която Прокуратурата на Република България с адрес в гр.
София 1000, бул. „Витоша“ № 2, представлявана от Главния прокурор на Република
България е осъдена да заплати на С. В. В., ЕГН: ********** от **** обезщетение за
неимуществени вреди в размер над 10 000 лева, които вреди са претърпени в хода на
наказателното преследване срещу него по ДП № 108/2017г. по описа на Специализирано
звено „Антикорупция“ при Софийска градска прокуратура, пор. № 699/2017г. по описа на
СЗА при СГП по НОХД № 3594/2017г., 2-ри състав на НО на СГС по ВНОХД № 1055/2019г.,
ведно със законната лихва върху разликата от 10 000 лева, считано от 22.01.2020г. до
окончателното изплащане на сумата И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С. В. В., ЕГН: ********** от **** против Прокуратурата на
Република България с адрес в гр. София 1000, бул. „Витоша“ № 2, представлявана от
Главния прокурор на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди в размер над присъдените 10 000 лева, които вреди са претърпени в хода на
наказателното преследване срещу него по ДП № 108/2017г. по описа на Специализирано
звено „Антикорупция“ при Софийска градска прокуратура, пор. № 699/2017г. по описа на
7
СЗА при СГП по НОХД № 3594/2017г., 2-ри състав на НО на СГС по ВНОХД № 1055/2019г.,
ведно със законната лихва върху разликата от 10 000 лева, считано от 22.01.2020г. до
окончателното изплащане на сумата
ОТМЕНЯ решение № 34/21.03.2025г., постановено от Районен съд – Царево по гр. д.
№ 20242180100495 в частта, в която е отхвърлен иска на С. В. В., ЕГН: ********** от ****
против Прокуратурата на Република България с адрес в гр. София 1000, бул. „Витоша“ № 2,
представлявана от Главния прокурор на Република България за присъждане на обезщетение
за имуществени вреди в размер на 2 924 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес в гр. София 1000, бул.
„Витоша“ № 2, представлявана от Главния прокурор на Република България да заплати на С.
В. В., ЕГН: ********** от **** обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на
2 924 лева, които вреди са претърпени в хода на наказателното преследване срещу него по
ДП № 108/2017г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ при Софийска градска
прокуратура, пор. № 699/2017г. по описа на СЗА при СГП по НОХД № 3594/2017г., 2-ри
състав на НО на СГС по ВНОХД № 1055/2019г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 21.01.2020г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/21.03.2025г., постановено от Районен съд – Царево
по гр. д. № 20242180100495 в останалата част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8