№ 147
гр. Плевен, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20244430104006 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Пред РС-Плевен е депозирана искова молба от “АПС Бета ***” ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул. „***“ №***
представлявано от П.В. и Х.М., чрез *** Е.Л., против Л. А. Б., ЕГН
**********, с адрес в гр. Плевен, жк. „***“ №***, вх.***, с която е предявен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено
спрямо ответника, че дължи на ищеца сума в общ размер от 5728,89 лeва, от
която: главница в размер на 1300 лева; договорна лихва в размер на 472,06
лева за периода от 22.12.2019 г. до 22.06.2021 г., законна лихва за забава върху
главницата в размер на 343,65 лева за период от 22.06.2021 г. до 07.05.2024 г.,
сума от 1021,24 лева- представляваща неплатени дължими такси, дължими
съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити Кеш“ ООД, сума
от 2591,94 лева– представляваща дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от
Договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху
главницата от датата наподаване на заявлението в Съда до окончателно
изплащане на вземанията, за които суми има издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д.№2539/2024г. по описа на
Районен съд-Плевен.
1
Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, е образувано ч.гр.д.№2539/2024г. по описа на Районен съд-
Плевен, по което е издадена заповед за изпълнение. Сочи се, че след подадено
възражение от длъжника, на заявителя са дадени указания с Разпореждане №
6759 от 14.06.2024г. да предяви настоящия иск.
Твърди се, че на 22.12.2019 г. ответникът Л. А. Б., ЕГН: **********, е
сключил Договор за потребителски кредит № *** със „Сити Кеш“ ООД, по
силата на който е получил сумата от 1300 лева, срещу което се съгласил да
върне 18 броя вноски по 248 лева в срок до 22.06.2021 г., когато е падежирала
последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора
за потребителски кредит. Сочи се, че е бил уговорен фиксиран лихвен
процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер
на 48.63 %.
Ищецът излага доводи, че договорът за кредит е действителен и не
противоречи на нормите на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК.
Позовава се на чл. 31, ал. 3 от Общите условия, че страните се
съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Позовава се на чл. 33, ал. 2 от Общите условия по Договора за
потребителски кредит, съгласно който „Сити Кеш“ ООД следвало да
уведомява Длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи,
които ще се считат за получени от Кредитора, ако бъдат изпратени на e-mail
адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от
него при подписването на договора за кредит.
Сочи, че договорът е сключен като част от системата за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от
отправяне на предложението до сключване на договора страните са
използвали средства за комуникация от разстояние, съгласно Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Твърди, че при
сключването на процесния договор, на ответника е предоставена цялата
информация, изискуема по закон.
Твърди се, че ответникът Л. А. Б. не е изпълнила в срок задълженията си
по Договора за кредит.
2
Твърди се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/
от 13.01.2022г. „Сити Кеш“ ООД като цедент е прехвърлило своите вземания
към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на *** „АПС
БЕТА ***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София,
п.к. ***, бул. „***“ № ***, ап. *** Сочи се, че вземането срещу длъжника по
настоящото производство е индидуализирано в Приложение № 1 към
договора за цесия.
Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него
настоящ адрес на дата 21.03.2022 г., както и със СМС на посочения от него
телефонен номер.
Твърди се, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по
Договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за
погасяване на кредита.
В случай, че Съдът приеме, че уведомяването не е извършено надлежно,
ищецът моли да бъде прието за надлежно връчването на уведомлението,
извършено с исковата молба.
Твърди се, че ответникът Л. А. Б. не е изпълнил в срок задълженията си
по Договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита
и към настоящия момент задължението все още не е погасено.
Към исковата молба са приложени писмени доказателства по опис.
Претендират се и направените разноски в исковото и заповедното
производство.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез адв.
В. П. от АК-Плевен.
Ответникът счита, че исковата молба е нередовна.
Твърди, че не са изложени всички факти обстоятелства, на които се
основат предявените искове, които обстоятелства подлежат на доказване от
ищеца. Твърди, че изобщо не се съдържат твърдения и не е посочен способът,
по който е сключен от разстояние процесният договор за потребителски
кредит с ответника, съгласно чл.6 от ЗПК, т.е. дали това е станало по
електронен път от интернет сайт на кредитодателя, по телефон или друг
способ за комуникация от разстояние.
Твърди, че не са изложени факти и обстоятелства, от които да стане
3
ясно, как е получено заявлението за заем от ответника; способът, по който му
е предоставена преддоговорната информация съгласно чл.8 от ЗПФУР и чл. 5,
ал.13 от ЗПК, нито с какъв способ е получено съгласието на потребителя с
условията на заема. Също така за ответника не е ясно предоставени ли са на
хартиен носител екземпляри от договора за кредит, Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация и Общите условия, и по какъв
начин, тъй като представените по делото копия не били подписани от
ответника.
Твърди се, че в исковата молба не са изложени твърдения относно това
кога и по какъв начин е усвоена от ответника предоставената сума,
представляваща главница и лихви.
Твърди се, че в приложението към исковата молба са посочени писмени
доказателства, които липсват, а именно: приложението към Договора за цесия,
в което са посочени цедираните на ищеца суми по конкретните потребителски
договори; „уведомление за цесия до длъжника“, съответно доказателство по
какъв начин и кога му е връчено; „уведомление за предсрочна изискуемост”
до длъжника, съответно доказателство по какъв начин и кога му е връчено;
Посочва се, че исковата молба е изпратена в РС-Плевен по електронен
път, като не били изпратени копия от представените с нея доказателства,
упоменати по горе.
Поради това, ответникът счита, че не е възможно да се индивидуализира
съдържанието на твърдяното от ищеца субективно право или
правоотношение, чиято защита претендира.
Твърди се, че сочената нередовност в исковата молба, препятства
възможността на ответника да получи достатъчно информация и да може да
изрази становището си по иска и да направи съответни възражения, като не е в
състояние да упражни в пълнота правото си на защита в процеса.
Изразено е становище в отговора на исковата молба, че искът е
допустим, но неоснователен.
Ответникът оспорва Договор за потребителски кредит № *** на
22.12.2019 г. от разстояние да е сключен и подписан при условията на ЗПФУР,
съответно да е породил действието си между страните. Оспорва истинността
на представеното към исковата молба копие от договор за потребителски
4
кредит, приложен по заповедното производство, заверен единствено за
вярност от ищеца.
Ответникът твърди, че процесният договор за потребителски кредит не
съдържа каквито и да било данни, че представлява документ подписан чрез
електронна платформа, нито видът, в който е представен, установява
съвпаднали насрещни волеизявления на страните за сключването му, нито за
осъществено електронно потвърждаване за встъпване в облигационна връзка
при посочените в него параметри.
Ответникът твърди, че процесният договор за потребителски кредит не е
подписан от ответника, нито са подписани Стандартния европейски формуляр
/СЕФ/ и Общите условия. Ответникът счита, че не може да се направи
обоснован извод, че потребителят е бил запознат с всички условия по
паричния заем, преди приключване на сделката, нито че такава сделка реално
е била сключена между посочените страни.
Ако Съдът приеме, че страните са били обвързани от процесния договор,
то ответникът излага доводи, че договорът има съществени пороци, водещи до
неговата нищожност.
Посочва, че в представеното по делото копие от договора за
потребителски кредит Договор за потребителски кредит № *** на 22.12.2019
г. от разстояние в т.8, липсва задължителното съдържание, съгласно чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК относно годишния процент на разходите /ГПР/, който е посочен
само цифрово. Ответникът сочи, че не е посочена формулата, по която е
изчислен ГПР.
Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение
ГПР е различен и надвишава посочения в договора размер от 50%, с което
ответникът счита, че като потребител е бил въведен в заблуждение, довело до
неравноправност и следователно- нищожност на тази уговорка.
Ответникът сочи, че в чл.4 от процесния Договор е изложено, че
усвояването на сумата, предмет на кредита, зависи от предоставяне на
обезпечение банкова гаранция, съгласно Общите условия, в срок до 10 дни от
подаване на заявлението или сключване договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от „Сити Кеш“ юридическо лице /Поръчител/ в срок
48 часа от подаване на Заявлението. В резултат на тази клауза посочва, че в
исковата молба се твърди, че ответникът е сключил Договор за предоставяне
5
на поръчителство срещу уговорено възнаграждение. Ответникът излага
доводи, че това възнаграждение на дружеството-поръчител е разход по
кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, с което
е нарушен чл.19, ал. 1 и ал.2 от ЗПК.
Ответникът излага съображения, че прилагането на различен размер на
ГПР представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д,
ал.1 и ал.2 от ЗЗП, защото на ответника не му е било разяснено по ясен и
разбираем начин какви са всички разходи, които следва да направи и какъв е
техният размер.
Ответникът счита, че това влече нищожност на цялата кредитна сделка,
тъй като липсва задължителен реквизит в съдържанието на договора по чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Твърди се, че в представения по делото Стандартен европейски
формуляр не е посочено задължение на ответника да обезпечи заема, нито че
следва да заплаща такса възнаграждение на поръчителя в изрично посочен
размер. Твърди се, че такъв размер не е посочен и в Договора за кредит.
Изложени са доводи, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен и съгласно чл.26 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, чрез
включване в съдържанието му задължителна клауза за предоставяне на
обезпечение чрез възмездно поръчителство.
Ответникът сочи, че от клаузите на чл.4, ал.1-3 от договора за кредит е
видно, че ако потребителят е заявил кредит без обезпечение, заявлението му
се разглежда в 14 дневен срок от подаването му. Ответникът излага доводи, че
с оглед обстоятелството, че се касае за „бърз кредит“, при който потребителят
разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две
седмици в срока за одобрение, както и възможността да не получи одобрение,
на практика превръщат сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаване на заема. Счита, че това
по същността си е неравноправно третиране на потребителите, с оглед срока
от 24 часа за разглеждане заявлението в полза на тези, посочили че ще
обезпечат вземането с поръчителство от ЮЛ, одобрено от кредитора. Счита,
че клаузата на чл.4 от договора влиза в противоречие с предвиденото в чл.16
ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя.
6
Ответникът излага доводи, че договорът за поръчителство е нищожен на
самостоятелно основание. Сочи, че страни по договора за поръчителство са
кредиторът и поръчителя - свързани дружества с общ принципал, като
длъжникът се явява трето за това правоотношение лице/ арг. от чл. 138 ЗЗД/.
Счита, че волята на длъжника не е правопораждащ елемент от фактическия
състав за валидно възникване на поръчителството. Сочи, че клаузата,
задължаваща длъжника да заплаща възнаграждение на поръчителя, вместо
кредитора, противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП. Твърди се, че в
случая длъжникът по този договор не получава насрещна престация, поради
което е изпълнен общият фактически състав на чл.143 ЗЗП. Счита тази
уговорка за неравноправна и непораждаща правни последици за ответника -
потребител. Изложени са доводи, че кредиторът е длъжен преди сключването
на договора да направи оценка на кредитоспособността на заявителя.
Позовава се на разпоредбата на чл.16 ЗПК, и счита, че финансовата
институция не следва да кредитира по безотговорен начин и да прехвърля
риска от неизпълнение на това си задължение върху самия длъжник, чрез
увеличаване размера на задължението му.
Ответникът оспорва твърдението, че дружеството- поръчител е
заплатило задълженията на ответника по процесния договор за кредит и е
встъпило в правата на кредитора. Счита, че липсват валидни доказателства
относно това обстоятелство. Счита, че с оглед свързаността на двете
дружества - кредитор и поръчител, съществува възможност отношенията по
погасяване дълга на ответника да се уреждат само документално, без да е
осъществено реално плащане. Сочи, че това обстоятелство отново поставя
потребителя в неравностойна позиция спрямо търговеца. Твърди, че по делото
не са представени и не са връчени заверени копия от документи,
удостоверяващи изплащането на дълга и уведомяването на длъжника за това
от поръчителя на основание чл.143, ал. 1 и чл.144 ЗЗД.
Излага доводи, че поради нищожност на процесния договор за кредит
на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 26 ЗЗД, и договорът за
поръчителство не е породил действие. Изложени са доводи, че ищецът не е
придобил претендираните вземания срещу ответника по силата на договора за
цесия от 02.03.2021г., поради което предявените искове са неоснователни.
7
В условията на евентуалност, ответникът прави възражение за изтекла
погасителна давност. Посочва, че на основание чл.111, б. “в“ от ЗЗД, към
датата на подаване на исковата молба претендираните от ищеца суми за
договорни лихви в размер на 472, 06 лв. са погасени по давност още през
месец 2022 г.
В заключение, е отправено искане да бъдат отхвърлени като
неоснователни предявените от ищеца установителни искове.
Съдът, след като се съобрази със становищата на страните и събраните
по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК
вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по отношение на
ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в
съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест
ищеца следва да докаже учредено по негова инициатива заповедно
производство по реда на чл.410 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за
изпълнение; спазване на срока по чл.415, ал. 1 от ГПК; факта на съществуване
на облигационни заемни отношения, въз основа на сключен действителен
Договор за потребителски кредит; факта на получаване на сумата по заема от
страна на ответника- заемател; качеството си на кредитор спрямо ответника-
по силата на валидни договори за цесия, с предмет вземането по процесния
договор за заем, както и факта на изпълнението на задължението по договора
за заем от страна на поръчителя и встъпването му в правата на
удовлетворения кредитор; изискуемост и размерът на претенциите -главница
и лихви; вкл. че носи доказателствена тежест да установи, при заявените от
ответника оспорвания, че процесния договор съдържа изискуемите реквизити
съгласно ЗПК; че на ответника са били предоставени общите условия, тарифа
и подписани от нея; че процесните клаузи и договорът са валидни, както и
всички свои възражения. Съдът е указал на страните доказателствената тежест
в производството с определението по чл.140 от ГПК.
От приложеното ч.гр.д. №2539/2024 г. по описа на РС-Плевен се
установява, че същото е образувано на 09.05.2024г. въз основа на депозирано
от ищеца срещу ответника заявление на основание чл.410 от ГПК. Издадена е
заповед за изпълнение за главница в размер на 1300 лева; договорна лихва в
8
размер на 472,06 лева за периода от 22.12.2019 г. до 22.06.2021 г., законна
лихва за забава върху главницата в размер на 343,65 лева за период от
22.06.2021 г. до 07.05.2024 г., сума от 1021,24 лева- представляваща неплатени
дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани
от „Сити Кеш“ ООД, сума от 2591,94 лева– представляваща дължима
неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху главницата от датата наподаване на заявлението в Съда
до окончателно изплащане на вземанията, както и 114,58 лева за деловодни
разноски за държавна такса и 50 лева за ***ско възнаграждение. След
подадено възражение от Л. Б., по реда на чл. 414 ГПК, на заявителя са дадени
указания по чл.415, ал.1 от ГПК да предяви иск.
От представения с исковата молба Договор за паричен заем кредирект
№***/22.02.2019 г. се установява, че страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 1300 лева, при размер на месечна вноска 4х43,39 лева и
14х117,75 лева, при месечна вноска, ГПР - 48,08%; брой вноски 18, фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,05%; при общо дължима сума в
размер на кредита 1822,06 лева.
В погасителния план към договора са посочени падежите на отделните
вноски и техния общ размер, както и размерите на главницата и договорната
лихва. В чл.6.1 от договора е уговорено задължение на потребителя да
представи обезпечение в тридневен срок, като съгласно чл. 6.2. при
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 2641,94
лева. В чл.4 от Договора е посочен и погасителен план с начислена неустойка
по чл.6 от договора.
От представеното копие от разписка от Изипей се установява, че на
22.12.2019 г. от ищеца на ответника е преведена сума в размер на 1300 лева.
Вземането е цедирано на 13.01.2022г., видно от приложеното копие на
договор за продажба и прехвърляне на вземания.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което Съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, по Договор паричен заем
№***/22.02.2019 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Л. Б., има усвоена
главница в размер на 1300 лева, която е изплатена на Л. Б. по Изипей на
22.12.2019г. Дадено е заключение, че към датата на цедиране, няма направени
9
плащания по кредита. ГПР е в размер на 48,08%, без прибавено задължение за
неустойка. Посочено е, че в ГПР е включена главница, лихва от 40,05%,
разпределена на 18 месечни вноски, и не е включена неустойка. Вноската с
неустойка се договаря в размер на 248 лева месечно, с изключение на първата
вноска, която е била договорена в размер на 198 лева, поради използване на
отстъпка от 50 лева. Вещото сочи, че отстъпката е приложена към неустойката
и същата се намалява до 2591,94 лева. Вещото посочва, че при проверката
установява, че няма извършено нито едно плащане по сметка на „Сити Кеш“
от ответника към цедиране на дълга. Дадено е заключение, че към датата на
цедиране на дълга са налице следните задължения: непогасена главница от
1300 лева; непогасена договорна лихва от 522,06 лева; неустойка от 2591,94
лева / 2641,94 лева-50 лева отстъпка от първата вноска/; начислена лихва за
забава към датата на цесията 1021,24 лева. Вещото лице сочи, че след
сключване на договора за цесия, на 30.11.2023г. е постъпило едно погасяване
на сума от 50 лева, по сметка на „АПС Бета ***“ЕООД, от страна на Л. Б., с
която сума е погасена част от договорната лихва, която остава в размер на
472,06 лева. Вещото лице дава заключение, че при включване на неустойка от
2641,94 лева при непредставяне на обезпечение, ГПР ще възлезе на 614%.
Вещото лице дава заключение, че при включване на лихва за забава от
1021,24 лева, ГПР ще възлезе на 199%. Вещото лице дава заключение, че към
момента на извършване на проверката от нейна страна, задължението по
процесния договор е в размер на 1300 лева главница; 472,06 лева договорна
лихва; 2591,94 лева /2641,94 лева-50 лева отстъпка от първата вноска/; 1021,
24 лева лихва за забава.
При така установеното от фактическа страна, Съдът прави следните
правни изводи:
Уважаването на исковете е обусловено от наличието на следните
предпоставки: факта на съществуване на облигационни заемни отношения,
въз основа на сключен действителен Договор за потребителски кредит; факта
на получаване на сумата по заема от страна на ответника- заемател;
качеството си на кредитор спрямо ответника- по силата на валидни договори
за цесия, с предмет вземането по процесния договор за заем, както и факта на
изпълнението на задължението по договора за заем от страна на поръчителя и
встъпването му в правата на удовлетворения кредитор; изискуемост и
размерът на претенциите -главница и лихви; вкл. че носи доказателствена
10
тежест да установи, при заявените от ответника оспорвания, че процесния
договор съдържа изискуемите реквизити съгласно ЗПК; че на ответника са
били предоставени общите условия, тарифа и подписани от нея; че
процесните клаузи и договорът са валидни, както и всички свои възражения.
Въз основа на събраните писмени доказателства, включително
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, Съдът приема за доказани
твърденията на ищеца, че между „Сити Кеш“ ООД и ответника е налице
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях договор за
предоставяне на кредит №*** от 22.12.2019 г., по силата на който на
ответника, като потребител, е предоставен кредит в размер на 1300 лева, със
срок на кредита - 18 месечни погасителни вноски, с краен срок на погасяване
– 22.06.2021 г. В тази връзка от приетото заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, и от представената разписка от Изипей, настоящият съд намира за
установен по делото и факта, че кредитът е усвоен.
Ирелевантно за предмета на спора е обстоятелството дали
уведомлението за извършената цесия на вземането е било връчено на
ответницата. Длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от последния лице, но настоящият случай не е такъв. Тук е мястото
да се отбележи, че няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде
направено и чрез връчване на препис от искова молба, към която е приложено
уведомлението от стария кредитор. Тъй като този факт е от значение за
спорното право, той следва да се съобрази като факт, настъпил в хода на
процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Длъжникът се счита за уведомен и
когато цесията е съобщена на особения му представител, назначен по реда на
чл. 47 ал. 6 от ГПК, в потвърждение на което са и разясненията, дадени в
решение № 198- 2019- I т. о.: връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Следва да бъде отбелязано също така, че съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, след сключване на договора за цесия, на
30.11.2023г. е постъпило едно погасяване на сума от 50 лева, по сметка на
„АПС Бета ***“ЕООД, от страна на Л. Б., с която сума е погасена част от
договорната лихва, която остава в размер на 472,06 лева.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение, предоставяне на заемната сума в размер на 1300 лева, следва
да се прецени дали този договор е действителен както с оглед направените
възражения на процесуалния представител на ответника, така и в изпълнение
11
на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или
клаузи от него/, сключен с потребител.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2,
и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 от ЗПК - недействителност на договора за
потребителски кредит, като последиците са уредени в чл.23 от ЗПК -
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече
нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия
ответник чрез особения представител е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, Съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответникът има качеството потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност.
В случая, с отпускането на кредит в размер на 1300 лева в полза на
ответника като физическо лице, му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които Съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
Решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
12
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори Съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, Съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания:
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1
към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т. е. какво се
13
включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава,
Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в
договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива
2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на
този процент. В процесния договор ГПР е определен в размер на 48,44% като
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като изрично е посочено, че
единствения показател, включен при формиране на ГПР е възнаградителната
лихва по т.3 от договора. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри. Поради липсата
на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
14
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за
потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че съгласно заключението на вещото лице,
при определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита 1300 лева и освен
възнаградителната лихва се включи и неустойката /която неминуемо е било
предварително ясно, че ще бъде начислена, с оглед въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му, които създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства/, се получава ГПР от 614%, а в договора е посочен
ГПР 48,08%.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
15
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин - което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Както се
посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като
абсолютна стойност в проценти - 48,08%, без да сочи допусканията,
използвани за неговото изчисляване. Съдържанието на тарифа за такси и
разходи, /съдържащо различни видове положения и допускания, включително
и такива, неприложими към процесния кредит/, не е равнозначно и не
съставлява в случая посочване на допусканията по смисъла на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Следователно тази императивна досежно съдържанието на договора
правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е
нарушена и императивната норма на чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно
всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за
недействителност. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е
формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния
такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в
посочения размер.
Отделно от дотук изложеното, Съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор неустойка е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
отделно от главницата - като допълнителен разход - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
16
Следователно се налага извода, че неустойката е следвало да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от
обстоятелството, че в случая неустойката представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност общото задължение на ответника е
съответно на вписаното в погасителния план - неразделна част от договора за
кредит, сборно плащане, в което се включва и задължението за плащане на
неустойка в общ размер на 2641,94 лева. Плащането на неустойката обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 48,08%
въпреки, че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от
ЗПК. При отчитането този несъмнен разход, не към главницата,
действителният ГПР би бил значително завишен - 614% /повече от 50%,
което означава, че процесният договор е в противоречие и с разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК. Според същата, която предвижда, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република ***, т. е. повече от 50
17
%, а според чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4 размери, се считат за нищожни/, съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което Съдът
възприема като пълно и обективно. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съдебен състав счита,
че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по
чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т.10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК /така определение
№531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г./.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от Съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС - вж. решение
18
№ 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., IV г. о. по правния
въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли е
предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 от
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване
на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение №60186/28,11,2022 г. на ВКС по т.д. №1023/2020 г., I
т.о., както и в решение №50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр.д. №3620/2021 г., III
г.о.
С оглед всичко гореизложено, Съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
19
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница по договора.
Следователно ответникът дължи на ищеца сумата от 1300 лева главница.
При това положение настоящият съдебен състав намира, че предявения
установителен иск следва да бъде уважен, но само до размера от 1300 лева
главница, а останалата част от претенцията- за договорна лихва, неустойка,
такси и обезщетение за забава, следва да бъдат отхвърлена като
неоснователна.
По разноските:
Ищецът „АПС Бета ***” ЕООД е направил разноски в исковото
производство за държавна такса в размер на 164,58 лева /114,58 лева + 50
лева/, юрк.възнаграждение в размер на 100 лева, депозит за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 400 лева, от които ответникът Л. Б. следва
да бъде осъден да му заплати на осн. чл. 78, ал.1 ГПК разноски в общ размер
на 150,80 лева, съразмерно с частта от вземането, която се установи, че
съществува.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18,06,2014 г. по
тълкувателно дело №4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, Съдът, който
разглежда иска по чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора, ответникът Л. Б. дължи на
ищеца „АПС Бета ***” ЕООД, на основание чл.78, ал.1 от ГП разноски за
заповедното производство по ч.гр.д. №2539/2024г. по описа на РС-Плевен в
размер на общо 164,58 лева.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът
„АПС Бета ***” ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ответника Л. Б.
направените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско
възнаграждение в размер на 773,07 лева, съразмерно с частта от вземането,
която се установи, че съществува. Видно от договор за правна защита и
съдействие на л. 105 от делото, сумата е изплатена изцяло и в брой.
20
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.
чл. 240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че Л. А. Б., ЕГН
**********, с адрес в гр. Плевен, жк. „***“ №***, вх.***, ДЪЛЖИ на „АПС
Бета ***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София,
бул. „***“ №*** представлявано от П.В. и Х.М., сумата 1300 лева главница
по Договор за потребителски кредит № ***/22.12.2019г., сключен със „Сити
Кеш“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в Съда – 09.05.2024 г., до
окончателното изплащане на сумата, която представлява част от сумата, за
която е издадена Заповед за изпълнение № 1475/10.05.2024г. по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д.№2539/2024 г. по описа на РС-Плевен, като за претендираните:
договорна лихва в размер на 472,06 лева за периода от 22.12.2019 г. до
22.06.2021 г., законна лихва за забава върху главницата в размер на 343,65 лева
за период от 22.06.2021 г. до 07.05.2024 г., сума от 1021,24 лева-
представляваща неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за
таксите и разходите, събирани от „Сити Кеш“ ООД, сума от 2591,94 лева–
представляваща неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски
кредит, ОТХВЪРЛЯ иска КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Л. А. Б., ЕГН **********,
с адрес в гр. Плевен, жк. „***“ №***, вх.***, ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета
***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул.
„***“ №*** представлявано от П.В. и Х.М., направените в исковото
производство съдебни разноски в общ размер на 150,80 лева, съразмерно с
частта от вземането, която се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Л. А. Б., ЕГН **********,
с адрес в гр. Плевен, жк. „***“ №***, вх.***, ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета
***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул.
„***“ №*** представлявано от П.В. и Х.М., направените в заповедното
производство по ч.гр.д. №2539/2024г. по описа на РС-Плевен разноски в общ
размер на 164,58 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 от ГПК, „АПС Бета ***” ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул. „***“ №***
представлявано от П.В. и Х.М., ДА ЗАПЛАТИ на Л. А. Б., ЕГН **********, с
адрес в гр. Плевен, жк. „***“ №***, вх.***, направените разноски за
адвокатско възнаграждение размер на 773,07 лева, съразмерно с частта от
21
вземането, която се установи, че съществува.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Плевен в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
22