РЕШЕНИЕ
град Ловеч, 24.07.2019 година
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав
в публично заседание на дванадесети юли две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при
секретаря ВЕСЕЛИНА
ВАСИЛЕВА като разгледа
докладваното от съдия МИТЕВА въззивно гражданско дело № 195 по описа за 2019
година, за да се произнесе, съобрази:
ПРОИЗВОДСТВО с правно основание чл. 258 и
сл. от ГПК.
Постановено е решение № 17/
11.01.2019 година
на Ловешкия районен съд по гражданско дело № 1299/ 2018 година по описа на същия
съд, с което са отхвърлени
предявените обективно съединени искове от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. *************** представлявано
от Н.Т.С.и М.Д.Д., чрез пълномощника: К.Г.В.-М.,
юрисконсулт на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, със съдебен адрес по
чл. 39 ал. 1 от ГПК: гр. ..................., срещу: С.Д.М., ЕГН **********,***,
относно: ч.гр.д. № 594/
Постъпила е въззивна жалба вх. №
1444/ 05.02.2019 г. (клеймо 04.02.2019г.) от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление
гр. *****************, представлявано от Изпълнителния директор М.Д.Д.,
чрез юрисконсулт А. Б., против:
Решение от 11.01.2019г., постановено по гр.д.№ 1299/2018г. по описа на PC
Ловеч, с което е отхвърлен изцяло иска на „Агенция засъбиране на вземания"
ЕАД срещу С.М., тъй като същото е неправилно и незаконосъобразно, поради
следните съображенията.
Неправилно първоинстанционният съд е
отхвърлил исковата претенция като е приел, че по отношение на вземанията
предмет на исковата претенция не е обявена предсрочна изискуемост. Видно от
представените по делото доказателства, към момента на сключване на процесния
договор за кредит, „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е небанкова финансова
институция и като такава попада в обхвата на чл. 3 от ЗКИ, съгласно който
небанкова финансова институция е лице, различно от кредитна институция /банка/
и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде
отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова
дейност, съставлява основния предмет на дейност на Банките по силата на чл. 2
ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази дейност финансовата институция следва да е
получила лиценз за извършване на банкова дейност от БНБ. Обстоятелството, че
финансовата институция извършва банкова дейност в областта на потребителското
кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният между финансовата
институция и ответниците договор за кредит няма характера на договор за банков
кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. В този
смисъл е налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а
именно Решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК.
Освен липсата на законово или договорно
задължение за кредитора по процесния договор за кредит да уведоми длъжника за
обявената предсрочна изискуемост на задължението, даденото задължително
тълкувание в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също не
намира приложение към настоящия случай, предвид което неправилно
първоинстанционният съд е основал решението си на него. Аргументите в тази
насока са следните: ВКС приема, че договорената предсрочна изискуемост на
вземания на финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за
кредитните институции настъпва по право с изтичане на определения от
съконтрахентите в договора срок за заплащане на вноска и не е необходимо
никакво допълнително волеизявление или уведомление от кредитора до длъжника за
това; разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е специална и не се прилага в общите
облигационни отношения, за които е приложима договорната свобода при определяне
настъпване на предсрочна изискуемост на едно вземане /чл. 20а ЗЗД/. ВКС приема,
че след като самият Закон за кредитните институции разграничава финансовите
институции (като кредитодателя на ответника) от кредитните (банките), след като
разпоредбата на чл. 60 от ЗКИ се намира в глава относно банките, наименувана
„Отношения между банките и между банките и обслужваните от тях лица",
правоприлагането по аналогия е необосновано. Недопустимо е прилагане на
специална разпоредба, свързана с конкретни правни субекти (като банките), към
други правни субекти. По същите съображения е неприложимо към небанковите
финансови институции приетото от ВКС изрично за банките в т.18 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК. В смисъла на
гореизложеното е практиката и на други съдилища по отношение на небанкови
финансови институции, а именно: Решение № 59 от 16.02.2016 г. по в. гр. д. №
1425/2015 г. на ОС- Велико Търново, Определение № 4586 от 14.10.2015 г. по в.
гр. д. № 824/2015 г. на ОС- Благоевград, Решение № 21 от 11.01.2018 г. по гр.д
№ 2711/2017 на PC - Ямбол, Решение от 19.12.2016г. По т.д. № 28/2016г- на ОС
Плевен).
Нещо повече - ВКС приема, че клаузата,
включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост, при
настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за
връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД
и последицата от това е, че длъжникът изгубва преимуществото на срока.
Изискуемостта на задължението в резултат на изгубването на преимуществото на
срока предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение на задължението във
вида и размера, който то би имало, ако срокът не бе изтекъл. Освобождаването на
длъжника от отговорност за лихвите за периода от настъпването на предсрочната
изискуемост поради неизпълнение на разсроченото задължение на падежа би
представлявало предоставяне на преимущество, с което той разполага само при
предсрочно погасяване на задължението. Упражняване на предоставеното от
договора право на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения,
както и не следва да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска
изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при
добросъвестност на длъжника. В смисъла на гореизложеното е Решение № 99 от
01.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 610/2011,1 т.о.
Предвид изложените по-горе аргументи, както
и поради извършеното разграничение между кредитните институции и небанковите
финансови институции и неприложимостта на т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2014 на ОСГТК на ВКС по отношение на последните (небанковите финансови
институции), със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с искова
молба ищецът е претендирал пълния размер на възнаградителната лихва, независимо
от автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане.
Не на последно място, първоинстанционният
съд неправилно не е съобразил факта, че падежът на последната погасителна
вноска е настъпил в хода на исковото производство, предвид обстоятелството, че
съгласно договора падежът на последната погасителна вноска е на дата 20.09.2018г.
Съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК в
съответствие с дадените указания в т. 9 от TP 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; а
именно че съдът следва да вземе под внимание всички падежирали вноски до
приключване на съдебното дирене, настъпването на които падежи се явяват
нововъзникнали факти от значение за спорното право съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 3 от ГПК /в тази насока Решение № 184 от 4.07.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 60361/2016 rv IV г. о., ГК и Решение № 15/09.05.2017 г. по търг. д. №
60034/2016 г. на 1-во гр. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК/.
Неправилно първоинстанционинят съд е приел,
че уговорената от страните в договора за заем възнаградителна лихва противоречи
на добрите нрави. Съдът не е съобразил, че възнаградителната лихва е уговорена
между страните при зачитане на принципа на свободата на договаряне, както и на
редица икономически показатели, като например оценката на финансовия риск,
международните финансови индекси и др., поради което нейният размер и този на
ГПК не противоречат на добрите нрави.
По делото не е постъпил отговор от страна
на ответната страна и разпоредбитена договора касаещи възнаградителната лихва
не са оспорени. Действително константна е практиката на Съда на ЕС, според
която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят служебно за наличието
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Чрез тези разпоредби в
националното ни законодателство са транспонирани правилата на Директива 93/13/
ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Текстът на чл.4 § 2 от директивата обаче изключва от обхвата на
проверката за неравноправност онези договорни клаузи, които изразяват основния
предмет на договора, респ. съответствието на цената и възнаграждението, от една
страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие,
че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. В този смисъл е и
съображение деветнадесето от преамбюла на директивата, според който текст
„...преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи,
които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението
качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги". Съдът на ЕС
вече е имал възможност да разясни, че обхвата на втората категория клаузи,
изключени от проверката за неравноправност съгласно чл.4 § 2 от Директива
93/13/ ЕИО, е ограничен, тъй като се отнася само до съответствието между цената
или предвиденото възнаграждение и доставените стоки или предоставените срещу
това услуги, като това изключване се обяснява с факта, че не съществува никаква
тарифа или правен критерий, които да направляват или ръководят контрола върху
това съответствие. Националният ни закон - чл.145, ал.2 от ЗЗП, чрез която
разпоредба е транспонирана нормата на чл.4 § 2 от Директива 93/13/ ЕИО, също
предвижда, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. При договора за паричен заем задължението на заемателя за
възнаградителната лихва, представляваща цената на ползването на предоставения
капитал, заедно със задължението за връщане на получената в заем сума,
съставляват основната престация, дължима от заемателя - чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. По тази причина и съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП съответствието на размера
на възнаградителната лихва с предоставената в заем сума не се включва в обхвата
на служебната проверка за неравноправност. Предвид изложеното, неправилно
първоинстанционният съд е извършил служебна проверка относно клаузата уреждаща
размера на възнаградителната лихва по договора за заем и е приел, че същата
противоречи на добрите нрави без да е направено възражение от ответната страна.
Също така, в случая следва да се има
предвид, че с оглед повишената защита на потребителите законодателят въвежда
ограничение на годишния процент на разходите по договорите за потребителски
кредит с разпоредбата на чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит, в сила
от 23.07.2014г., съгласно която Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Предвид датата на сключване на договора за кредит
цитираната разпоредба намира пряко приложение към процесния договор за кредит.
Видно от договора за кредит уговорения от страните ГПР е в размер на 45,71%,
предвид което не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид изложеното,
неправилно първоинстанционният съд е приел, че клаузите са нищожни, като
противоречащи на добрите нрави.
Моли да бъде постановено
решение, с което да бъде отменено атакуваното решение и да бъде уважена исковата претенция,
като им се присъдят направените
в хода на настоящото производство разноски за държавна такса и юрисконсулско
възнаграждение в размер на 350,00 лв.
В срока по чл. 263 от ГПК не е
постъпил отговор.
С протоколно
определение от 21.05.2019 година исковата молба е оставена без движение на
основание чл. 129, ал.4, вр.ал.2 от ГПК. С молба вх. № 4167/ 13.06.2019 година
(клеймо 12.06.2019 година), в указания срок въззивника е посочил, че ответникът
е извършил плащане в размер на 740.10 лева, с което са погасени главница 269.19
лева и възнаградителна лихва в размер на 360.10 лева или изцяло пет броя
погасителни вноски за периода от 20.10.2016 година (падеж на първа погасителна
вноска) до 20.02.2017 година (падеж н пета погасителна вноска). Размерът на възнаградителната лихва до датат
на настъпване на предсрочата изискуемост е 121.88 лева, който представлява две
вноски по възнаградителната лихва за шеста погасително вноска с падеж
20.03.2017 година и седма погасителна вноска с падеж 20.04.2017 година.
Размерът на вазнаградителната лихва до входиране на исковата молба (06.06.2018
година) е 634.48 лева и обхваща периода от 20.03.2017 година (падеж на шеста
погасителна вноска) до 20.05.2018 година (падеж на двадесета погасителна
вноска). Размерът на обезщетението за забава за периода от 20.04.2017 година
(затата на настъпване на предсрочната изискуемост) до датата на входиране на
исковата молаб е 273.95 лева. Приложена справка в табличен вид в което са
посочени погасителните вноски – главница и договорна лихва.
В съдебно
заседание въззивника
не се представлява представено е писмено становище.
Въззиваемата страна не се явява и не се представлява.
От
събраните по делото доказателства, приложени към гражданско дело № 1299/
На 02.03.2018
година „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК, срещу С.Д.М., ЕГН **********,***, за сумата 2259,09 лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS-13896541/ 14.09.2016 година за периода от 20.03.2017г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска/ до 20.09.2018г. (падеж на последна погасителна
вноска), по отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит е
обявена предсрочна изискуемост считано от дата 20.04.2017г.; 553,29 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 20.03.2017г. (падеж на първа
неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г. (падеж на последна погасителна
вноска), по отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит е
обявена предсрочна изискуемост считано от дата 20.04.2017г. и 197,28 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 21.04.2017г. до датата на подаване на
заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата от датата
на входиране на заявлениетодо окончателното изплащане на задължението, както и
разноски в размер на 60.19 лева вържавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението е
пояснено, че паричното вземане произтича от Договор
за потребителски кредит № PLUS-13896541/ 14.09.2016 година, сключен между „БНБ Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД и С.Д.М., прехвърлено от страна на „БНБ Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД по силата на приложение № 1 от дата 27.07.2017 година към рамково
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 година в полза на
„Агенцията за събиране на вземания ЕАД. Посочва, че за изършената цесия
длъжникът е уведомен с уведомително писмо, пратено с известие за доставяне.
Посочва още, че размерът на отпуснатия кредит
е равен на сбора от двата компонента: кредит за потребителски цели 2 200
лева и кредит за покупка на застраховка 316.80 лева, платима директно на
застрахователния агент, както и такса”ангажимент” в размер на 75 лева, срещу
която кредиторът фиксира лихвения процентза срока на договора. При това
положение общият размер на кредита е 2 591.80 лева, вносим на 24 равни
части, включени в размера на всяка отделна погасителна вноска. Твърдят, че към
погасителните вноски е начислена и възнаградителна лихва в общ размер за целия
период 960.68 лева, при това положение длъжникът де задължил да върне общо
сумата от 3 552.48 лева, на 24 равни месечни вноски до 20.09.2018 година,
всяка от които по 148.02 лева. Длъжникът е погасил общо сумата от 740.10 лева,
от които договорна лихва: 407.39 лева и главница 332.71 лева. Изтъкват, че
длъжникът не е погасявал в срок задълженията си и съгласно чл. 5 от
Условия към договора за кредит при
просрочие на две или повече месечни вноски, считано от датата на падежа на
втората погасителна вноска без да е необходимо изпращане на съобщение на
кредитополучателя настъпва предсрочната изискуемост на кредита счита от
20.04.2017 година – падежа на седмата погасителна вноска. Съгласно условията
към договора, при забава на плащането се дължи обезщетение в размер на
законната вихва върху всяка забвена вноска, която за периода от 21.04.2017
година до датата на подаване на заявлението в съда е 197.28 лева.
Съдът е уважил така
подаденото заявление с разпореждане № 332/ 04.04.2018 година по ч.гр.д. № 594/
2018 година по описа на РС – Ловеч.
С разпореждане № 1556/
30.05.2018 година заповедният съд е указал на заявителя да предяви установителен
иск едномесечен срок от връчване на съобщението, като довнесе дължимата
държавна такса, предвид на това, че съобщението със заповедта за изпълнение до
длъжника е връчено по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК. Съобщението е връчено на 08.06.2018
година, като в указания срок на 05.07.2018 година е предявен установителния иск
по чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК.
От представените по делото писмени
доказателства, е видно, че на 14.09.2016 г. между „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД – София, в качеството на
заемодател, и С.Д.М., в качеството на
заемател, е сключен Договор
за потребителски кредит № PLUS-13896541/ 14.09.2016 година, по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя обща сума в размер от 2 516 лева, формирана от
кредит за потребителски цели 2 200 лева и кредит за покупка на застраховка
„Защита на плащанията”- 316.80 лева. Предвидена била и такса ангажимент от 75 лева. Съгласно
клаузите на договора М. се задължила да върне сума в размер на 3 552.48
лева в срок от 24 месеца, на равни погасителни вноски от 148.02 лева на двадесето
число от месеца, като срокът на договора е 20.09.2018 година. Уговорен бил
фиксиран годишен
лихвен процент по заема - 34.91% и годишен процент на
разходите - 45.71 %. Съгласно чл. 2
от Условия по договор за кредит от сумата по кредита, за погасяване на друго
задължение са удържени 547.19 лева. Договорът съдържа и погасителен план,
вкоято е посочена само общата месечна вноска и оставащият размер главница.
Съгласно чл. 5 от Условия към
договора за кредит, при просрочие на две или повече месечни вноски, считано от
датата на падежа на втората погасителна вноска, без да е необходимо изпращане
на съобщение на кредитополучателя, настъпва предсрочната изискуемост на
кредита.
От
същата дата е сключен и договор за застраховка „Защита на плащанията” и общи
условия към него, както и стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за потребителските кредити.
С
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 година
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД – София е придобило от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД – София вземания, съгласно списък на вземания –
Приложение № 1, от които под № 146 и конкретното вземане. С пълномощно № 3230/
2018 година цедента, упълномощава цесионера да уведоми по реда на чл. 99 от ЗЗД
длъжника за прехвърлянето.
С
уведомително писмо изх. № УПЦ-П-БНП/ PLUS-13896541 на М. е съобщено прехвърляне на вземането
и че дължи към 01.08.2017 година сума в размер на 2 867.89 лева,
включително начислена лихва за просрочие. Писмото е получено на 08.08.2018
година от Анастасия Благовестова–член на домакинството.
Твърди се от ищеца-въззивник, че по догова са платени пет погасителни
вноски, като последното плащане е на 20.02.2017 година, първото просрочие е на
20.03.2017 година и съгласно условията на договора от 20.04.2017 година е
настъпила предсрочната изискуемост на кредита.
При така изложените факти съдът приема, че е сезиран с
установителен иск с правно основание чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.2 от ГПК във вр.
с чл.240 от ЗЗД за вземането, предмет на ч.гр.дело № 594/ 2018 година по описа
на Ловешкия районен съд, предявен от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. София,
Столична община, район Люлин, бул."Д-р Петър Дертлиев" № 25, Офис
сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, представлявано от Изпълнителния директор М.Д.Д.,
чрез юрисконсулт А. Б., против С.Д.М., ЕГН **********,***, с който
да се признае за установено по отношение на ответника С.Д.М., че същата дължи
на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД ЕИК ......., следните суми:
2259,09 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски
кредит № PLUS-13896541/ 14.09.2016 година за периода от 20.03.2017г. (падеж на
първа неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г. (падеж на последна
погасителна вноска), по отношение на които на основание чл. 5 от договора за
кредит е обявена предсрочна изискуемост считано от дата 20.04.2017г.; 553,29 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 20.03.2017г. (падеж на първа
неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г. (падеж на последна погасителна
вноска), по отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит е
обявена предсрочна изискуемост считано от дата 20.04.2017г. и 197,28 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 21.04.2017г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата
от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението, ведно с направените разноски.
Съгласно чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да
установи правния интерес и фактите, на които основава своите искания и
възражения.
В производството по чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.2 от ГПК
във вр. с чл.240 от ЗЗД в тежест на ищеца при пълно главно доказване е да
установи правния интерес и факта от който произтича вземането му и размера на
претенциите.
Правният интерес на ищеца от
предявяване на иска се установява от доказателствата, приложени към служебно
изисканото и прието като доказателство ч.гр.дело № 594/ 2018 година по описа на Ловешкия районен съд, от които е видно, че заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК е връчена при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което на
основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането
си в едномесечен
срок от съобщаването. Ищецът е
предявил иска си в едномесечния срок по чл.415 ал.1 от ГПК и предявеният установителен иск по този ред е допустим.
От приложените по
делото доказателства се установява, че основанието на което се претендират
процесните суми произтичат от договор за потребителски кредит. По отношение на
този вид договори са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит
(ЗПК) и Закона за защита на потребителя (ЗЗП), при действието на чл. 9, ал.3 от ЗПК и § 13, т.1 и т.12 от ЗЗП.
Договорът за
потребителски кредит е формален, поради което, за да е валиден следва да отговаря на изискванията на чл. 10
– чл. 15 от ЗПК, да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора и пр.
В конкретния
случай при представения по делото договор със заверка вярно с оригинала е
нарушена разпоребта на чл. 10, ал.1 и чл. 11, т.1 от ЗПК, а именно: процесният
договор е с шрифт Garamond с
размер 11, а
включеният в него погасителен план не съдържа информация за
размера на всяка
погасителна вноска относно частта, касаеща главницата, т.нар. главница по
договора за застраховка, възнаградителната лихва и таксата ангажимент. В този
смисъл е налице противоречие с императивни норми, което води до нищожност на
договора на основание чл. 26, от ЗЗД, вр. чл. 411, ал.2,т.2 ГПК и чл. 22 от ЗПК, за което съдът следи служебно (т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС).
Нарушения в по чл.
10, ал.1 от ЗПК са налице и при сключения договор за засктраховка „Защита на
плащанията”, който на практика е нечетлив.
Предвид изложеното
съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия казус размерът на
потребителския кредит е 2 200 лева, като крайният срок на договора е
20.09.2018 година, т.е. всички погасителни вноски са с настъпил падеж към
настоящия момент. Следва да бъдат съобразени твърденията на ищеца за заплащане
от страна на длъжника на пет погасителни вноски в общ размер на 740.10 лева и същите
следва да бъдат отнесени към главницата, съответно приспаднати от нейния
размер. При това положение дължимата по договора за потребителски кредит
главница по смисъла на чл. 23 от ЗПК е в размер на 1459.90 (2200 – 740.10)
лева.
Предвид изложените мотиви, атакуваното
решение, следва да бъде отменено, в частта, с която е отхвърлен искът за сумата
в размер от 1459.90 лева, представляваща неизплатена главница по
Договор за потребителски кредит № PLUS-13896541/ 14.09.2016 година за периода
от 20.03.2017г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г.
(падеж на последна погасителна вноска), ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 02.03.2018 година до датата на окончателното плащане,
както и в частта за разноските, като вместо него бъде постановено уважаване на
претенцията в тази част. В останалата част решението като правилно следва да
бъде потвърдено.
При този изход на процеса на
основание чл. 78 от ГПК въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати
направените от въззивника разноски за заповедното и исковото производство
съразмерно уважената част. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл.37 от ЗПП и
чл. 25, ал.1, чл.25а, ал.2 и 26 он Наредбата за заплащане на правната помощ
определя юриск.възнаграждение общо в размер на 200 (100+50+50) лева. С оглед
размера на уважената част С.Д.М. следва
да бъде осъдена да заплати "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК
......., разноски по делото в размер на 240.97 лева.
Воден от гореизложените мотиви, Ловешкият окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 17/ 11.01.2019 г. постановено по гр.д.№ 1299/
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Д.М.,
ЕГН **********,***, на основание чл.415, ал.3,
вр. ал.1, т.2 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД, вземане в полза на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД,
ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. *******, представлявано от
Изпълнителния директор М.Д.Д., чрез юрисконсулт А. Б., в размер на 1459.90 (хиляда четиристотин петдесет и девет 0.90) лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски
кредит № PLUS-13896541/ 14.09.2016 година за периода от 20.03.2017г. (падеж на
първа неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г. (падеж на последна
погасителна вноска), ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 02.03.2018 година, до датата на окончателното плащане, по
издадена заповед № 332/ 04.04.2018 година за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 594/ 2018 година по описа на РС - Ловеч.
ОСЪЖДА С.Д.М., с горните данни, да заплати на основание чл. 78
от ГПК на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК ......., с горните данни, сумата от 240.97 (двеста и четиридесет 0.97) лева, разноски по
делото съръзмерно уважената част по заповедното и исковото производство.
ПОТВЪРЖДАВА
РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.