№ 12353
гр. София, 23.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С. Н. В.
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20231110112279 по
описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
„А...“ АД е предявило против С. Д. К. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 2756 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем № ..05.12.2019 г., сключен с „В..“ ООД, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (13.09.2021 г.)до окончателното й изплащане, с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 595, 97 лв., представляваща договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 19.12.2019 г. до 28.01.2024 г., и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 191, 90 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 29.01.2021 г. до
24.08.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 53120/2021 г. по описа на СРС, 151 състав.
Ищецът твърди, че на 05.12.2019 г. между „В..“ ООД и ответника е бил сключен
договор за паричен заем № .., по силата на който на ответника е бил предоставен паричен
заем в размер на 3 000 лв., който е следвало да бъде върнат на 30 двуседмични вноски,
заедно с договорна лихва в размер на 774, 60 лв. Страните се уговорили, че с част от
главницата в размер на 824, 81 лв. ще бъде рефинансиран друг текущ заем на ответницата,
като е било направено изрично изявление за прихващане, а договорът имал силата на
разписка. Ответницата извършила частични плащания по процесния договор в размер на
891, 95 лв., като останала дължима главница в размер на 2756 лв. и възнаградителна лихва в
размер на 595, 97 лв. Падежът на последната вноска настъпил на 28.01.2021 г., като считано
от 29.01.2021 г. ищецът претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата. Твърди, че с Приложение № 1 от 04.01.2021 г. към рамков договор за
цесия от 01.12.2016 г. е придобил процесните вземания в качеството му на цесионер.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез
назначен особен представител. Направено е възражение за изтекла погасителна давност.
Оспорено е действието на цесията спрямо длъжника.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД е да докаже наличието на валидно правоотношение по договор за заем, по който на
ответника е била предоставена претендираната сума за главница, а последният се е задължил
да я върне в посочения срок. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да
установи погасяване на паричното си задължение.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е налице валидна уговорка за заплащане на (договорна) възнаградителна лихва и
нейния размер. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието
на главно задължение и настъпването на падежа за неговото изпълнение. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил главното задължение в срок.
С оглед твърденията на ищеца за извършена цесия в негова тежест е да докаже, че
ответникът е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за паричен заем № .. от 05.12.2019 г., сключен между „В..“
ООД и ответника С. Д. К., съгласно който дружеството предоставя на ответника заемна
сума по потребителски заем в размер на 3000 лв., а ответникът се задължава да я върне в
срок от 60 седмици с 30 двуседмични вноски в размер на по 188, 72 лв. всяка като падежите
на всяка вноска са посочени в договора. Страните са уговорили фиксиран годишен лихвен
процент 40, 32 %, годишен процент на разходите по заема 49, 37 % и в договора е посочено,
че общият размер на всички плащания по договора е 5661, 60 лв. (с вкл. такса за експресно
разглеждане в размер на 1887 лв.) В чл. 2 от договора страните са се договорили да се погаси
изцяло задължение на заемателя по предходен договор за заем от 13.06.2019 г. в размер на
824, 10 лв., Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора с подписването му заемателят удостоверява, че
е получил заемната сума, като договорът има силата на разписка. Съгласно чл. 5 заемателят
се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи
на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител-физическо лице или банкова
гаранция, като при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в посочения
срок заемателят дължи неустойка в размер на 1257, 90 лв., която се заплаща разсрочено
заедно с всяка погасителна вноска като така погасителната вноска се увеличава на 230, 65
лв., а общият размер на задължението по договора става 6919, 50 лв. С чл. 9, ал. 2 от
договора страните са се уговорили, че при забава в плащането на вноска заемателят дължи
законната лихва за забава върху забавената сума за всеки ден забава.
На 01.12.2016 г. "В.." ООД и ищецът "А..." ООД са сключили рамков договор за
прехвърляне на вземания (цесия) като в приложението към договора от 04.01.2021 г. е
описано и вземането по процесния договор срещу ответника, което е било прехвърлено на
ищеца. По делото са приети и потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3
ЗЗД, пълномощно, с което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми всички длъжници
по вземанията съгласно рамковия договор за цесия, както и уведомително писмо от цедента
чрез цесионера до ответника за извършено прехвърляне на процесното вземане, за което
няма данни и не се твърди да е било връчено преди завеждане на настоящото производство.
По делото е прието и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, точно и обективно
изготвено. Съгласно заключението последното плащане по процесния договор за кредит е
било извършено на 26.02.2020 г. в размер на 100 лв., като с него са били погасени 40 лв.
разходи за събиране на просрочени вземания и 60 лв. частично четвърта погасителна вноска.
След тази дата плащания не са били извършвани. Видно от заключението, с направените
2
частични плащания не са били погасявани вземания за неустойка, нито за такса за експресно
разглеждане. Към датата на подаване на исковата молба непогасени по договора са останали
2756 лв. главница, 595, 97 лв. възнаградителна лихва за периода 13.02.2020 г. – 28.01.2021 г.
и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 29.01.2021 г. – 24.08.2021 г.
в размер на 159, 24 лв.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за заем – 05.12.2019 г.,
приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г.
Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно
правоотношение е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя
на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата
валута и размер. С оглед съдържанието на процесния договор - чл. 3, съдът намира, че по
делото установен фактът на предоставяне от страна на "В.." ООД на ответника на заемна
сума в размер на 3000 лв., като в договора изрично е отбелязано, че същият има силата на
разписка, т.е. с подписването му ответникът е удостоверил получаването на главницата по
договора, като страните са уговорили с част от нея да бъде погасено задължение на
ответницата по предходен договор за заем. Следователно, следва да се приеме, че по делото
е доказано наличието на валидно сключен договор за заем между ответника и „В..“ ООД, по
силата на който за ответника е възникнало задължение да върне на заемодателя сума в
размер на 3000 лева. Съгласно заключението на вещото лице ответницата е извършила
няколко частични плащания, както е посочено от ищеца и в исковата молба
По отношение претенцията за заплащане на възнаградителна лихва съдът намира
следното. С чл. 2, т. 6 от договора страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент
по заема в размер на 40, 32 %. Това представлява писмена уговорка за заплащане на
възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира,
че при преценката размера на уговорената възнаградителна лихва следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно посочената законова разпоредба, в сила от
23.07.2014 г., следователно приложима към процесния договор за заем, годишният процент
на разходите ("ГПР") не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски
съвет, като съобразно ал. 5 клаузите, с които е уговорен ГПР над този размер, са нищожни.
Размерът на уговорената възнаградителна лихва се включва при изчисляване на ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно, приложимият закон не поставя ограничение в
размера на уговорената между страните възнаградителна лихва, стига при включването й в
ГПР, размерът на ГПР да е в рамките на законоустановения предел по чл. 19, ал. 4 ЗПК, т.е.
да не надвишава пет пъти размера на законната лихва, който съобразно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. се равнява на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01.01., съответно
01.07., на текущата година плюс 10 процентни пункта, или малко над 50 %. В конкретния
случай ГПР по процесния договор е в рамките на законосутановеното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което съдът намира, че уговорката в процесния договор за заем за
заплащане на възнаградителна лихва е валидна.
Тъй като процесният договор за заем е сключен с потребител, съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи, съответно противоречащи на императивни правни
норми. Ето защо съдът намира за необходимо да посочи, че уговорените в чл. 1, ал. 3 от
договора такса за експресно разглеждане на документи в размер на 1887 лв. и в чл. 5, ал. 2
неустойка при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на
1257, 90 лв. са неравноправни и следователно нищожни по следните съображения. Таксата
за експресно разглеждане на документи противоречи на добрите нрави, тъй като
многократно увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация.
Уговорена по този начин, тази такса противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите („ГПР“) не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а в настоящия
случай само тази такса се равнява на 62, 9 % от главницата по договора за заем.
Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 - клаузи в договор,
3
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
По отношение уговорената неустойка в чл.5, ал. 2 следва да се посочи, че автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят
неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона или на добрите нрави,
което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки -
чл. 288 ТЗ, като за спазването им съдът следи служебно, в т. ч. при искане за присъждане на
неустойка. Аргумент в подкрепа на това са задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК
и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
В разглеждания случай в чл. 5, ал. 2 от договора е предвидена неустойка в размер на
1257, 90 лв. за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по
договора за предоставяне на паричен заем – чл. 4, която се начислява еднократно след
изтичането на три дни от неизпълнението.
Както беше посочено по-горе, по отношение на процесния договор за заем
приложение намира ЗПК, в сила от 2010 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има правно само на обезщетение за забава върху неплатената в срок
сума, което не може да надвишава законната лихва. В разглеждания случай уговорената
между страните неустойка всъщност има за цел да обезпечи изпълнението на главното
задължение на заемателя (потребителя) да върне в срок предоставената му в заем сума,
ведно с възнаградителната лихва и съответно да обезщети кредитора за вредите от забавата.
За длъжника възниква допълнително задължение да учреди обезпечение, а при
неизпълнение на последното за кредитора се поражда вземането за неустойка. Следователно
целта на неустойката е да обезпечи изпълнението на основните задължения на заемателя и
да обезщети вредите от тяхното неизпълнение, т.е. на практика е уговорена неустойка за
забавено изпълнение, като обстоятелството, че същата се дължи еднократно не обуславя
различен извод. Такава уговорка противоречи на императивните разпоредни на чл. 33, ал. 1
и ал. 2 ЗПК по-горе, следователно чл. 5, ал. 2 от договора е нищожен на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, а уговорената в него неустойка не се дължи.
Тук е мястото да се посочи, че констатираната нищожност на посочените
отделни договорни клаузи не се отразява върху дължимостта на претендираните от
ищеца суми за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава, тъй като от
една страна, не се претендират плащания, произтичащи от нищожните клаузи, а от
друга, видно от заключението на вещото лице, с извършените от страна на ответника
частични плащания не са били погасявани задължения, произтичащи от тези клаузи.
Съдът намира следното във връзка с извършената цесия. Като взе предвид
приложените по делото рамков договор за цесия, приложение към него, потвърждение за
цесия, пълномощно, с което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците за
прехвърлянето на вземания, и уведомление до ответника, съдът намира, че ответникът е
уведомен надлежно за извършеното прехвърляне. Разбирането, че няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши уведомяване за цесията, е изразено и в
константната съдебна практика, обективирана в Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016
г., Т. К., І Т. О. на ВКС и Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., Т. К., ІІ
Т. О. на ВКС. В цитираните съдебни решения е посочено, че съгласно чл. 36 ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя
според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 ЗЗД/ и не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията. Затова по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9
ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Също така съгласно константната съдебна практика цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от
цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
4
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Това е така, тъй
като получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, е факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването
на спорното право. Затова той следва да бъде съобразен от съда при решаването на делото, с
оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК - Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., Т. К.,
ІІ Т. О. на ВКС и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T. О. на
ВКС.
Следователно, неоснователно е възражението на ответника за липса на уведомяване
за извършената цесия. Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна давност
предвид датата на сключване на процесния договор – 05.12.2019 г. и датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.09.2021 г., т.е. дори между тези две
дати е изминал период по-малък от 2 години.
В обобщение, съдът намира, че следва да уважи изцяло предявените искове за
главница и възнаградителна лихва, а искът за обезщетение за забава частично – в
установения от вещото лице размер от 159, 24 лв., като той следва да бъде отхвърлен за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 191. 90 лв. По отношение иска за
възнаградителна лихва съдът намира, че същият следва да бъде отхвърлен само по
отношение периода 19.12.2019 г. – 12.02.2020 г., тъй като съгласно заключението на вещото
лице има извършени частични плащания и следователно ответницата не е в забава по
отношение възнаградителната лихва от първата вноска, а от по-късен момент, но това не се
отразява върху размера на претенцията, която по размер е изцяло основателна.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него разноски в
двете производства съобразно размера на уважените претенции, а именно 119, 76 лв. за
заповедното производство (от общо 120, 88 лв., от които 70, 88 лв. платена държавна такса и
50 лв. юрисконсултско възнаграждение) и 1232, 29 лв. разноски за исковото производство
(от общо 1243, 75 лв., от които 139, 36 лв. държавна такса, 350 лв. депозит за експертиза,
654, 39 лв. депозит за особен представител и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение).
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „А...“ АД, ЕИК .., със седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.”П..” № .. ет. 3, установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, че С. Д. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, жк "Л..", бл. ... вх. А, ет. 3, ап. 16, дължи на „А...“ АД, ЕИК .. сумата от
2756 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № ..05.12.2019 г., сключен с
„В..“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2021 г.) до окончателното й
изплащане, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 595, 97 лв.,
представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода 13.02.2020 г. – 28.01.2024 г.,
и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 159, 24 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 29.01.2021
г. – 24.08.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 53120/2021 г. по описа на СРС, 151 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска
за договорна (възнаградителна) лихва за периода 19.12.2019 г. – 12.02.2020 г., както и иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 159, 24 лв. до пълния предявен размер от 191, 90 лв.
5
ОСЪЖДА С. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк "Л..", бл. ... вх. А, ет. 3,
ап. 16, ДА ЗАПЛАТИ на „А...“ АД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”П..” № .. ет. 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното производство в
размер на общо 119, 76 лв. и разноски за исковото производство в размер на общо 1232, 29
лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6