Р
Е Ш Е Н И Е № 183
гр. Хасково, 29.06.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ
ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р.Г., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 354
по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 2 от 02.01.2020г.,
постановено по в.гр.д. № 845 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград е
признато за установено по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 141, ал. 1 вр. чл. 138 от ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД по отношение на Д.А.С.,
ЕГН **********, че дължи на „Първа Инвестиционна банка“ АД сума в размер на
1 798,73 лева - главница по договор за банков кредит № ***г., 749,85 лева
– договорна лихва за периода от 25.04.2014г. до 25.10.2018г., 1 234,26
лева – наказателна лихва за периода от 26.12.2012г. до 19.12.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 20.12.2018г. до изплащане на вземането,
за които е била издадена заповед №1132 от 21.12.2018г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 2038 по описа
за 2018г. на РС-Димитровград и изпълнителен лист № 1500 от 21.12.2018г. Със
същото решение Д.А.С. е осъден да заплати на „Първа Инвестиционна банка“ АД сума
в размер на 125,66 лева, представляващи разноски, направени в заповедното
производство, и сума в размер на 396,30 лева, представляващи разноски,
направени в исковото производство пред първата съдебна инстанция.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба, с която
същото се оспорва. Твърди се, че е образувано тълкувателно дело по обуславящ
правния спор въпрос, а именно тълкувателно дело № 5 по описа за 2019г. на ВКС,
ОСГТК, с което ще се дадат задължителни указания относно началния момент, от
който започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД при уговорено погасяване
на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи.
Въззивникът намира, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал
разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД като е приел, че шестмесечният срок по
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД не започва да тече от датата на падежа на всяка вноска, а
от настъпване на изискуемостта на целия дълг, в следствие, на което е
постановил незаконосъобразен съдебен акт. Посочва се съдебна практика, която
разреша въпросът за началния момент на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по
различен начин от възприетото от първоинстанционния съд. С тези мотиви моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира направените разноски в двете съдебни инстанции. В
съдебно заседание представя списък по чл. 80 от ГПК за направените разноски
пред първата и настоящата инстанция, както и в заповедното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба,
с която се моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Намира за неотносими
изложените съображения във връзка с образуваното тълкувателно дело, доколкото
по същото няма постановено решение, което да е задължително за съдилищата.
Изразено е несъгласие с тезата за неправилност на приложението на материалния
закон, а именно, че шестмесечният срок
по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД не започва да тече от датата на настъпване на
изискуемостта на целия дълг, а от датата на падежа на всяка една вноска. Цитира
се практика на ВКС в подкрепа на разсъжденията на въззиваемия. В отговора се
посочва, че задължението по договор за банков кредит е неделимо, поради което
изискуемостта започва да тече от падежа, а именно датата, уговорена като краен
срок за изпълнение на цялото задължение. Моли обжалваното решение да бъде
потвърдено изцяло, включително в частта за разноските. Претендира направените
такива пред настоящата инстанция. С допълнителна молба представя списък по чл.
80 от ГПК и прави при условията на евентуалност възражение за адвокатското
възнаграждение на насрещната страна във въззивното производство.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Първоинстанционният
съд се е произнесъл по искове за установяване на дължимост на суми въз основа
на договор за поръчителство по банков кредит. За уважаването на иска по чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ вр. чл. 138 от ЗЗД е необходимо наличието на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) отпуснат банков
кредит от ищеца на Е.С. за сумата от 2000 лева; 2)
предаване на сумата от ищеца на посоченото физическо лице: 3) валидно сключен
договор за поръчителство с ответника, по силата на който се е съгласил да
отговаря за изпълнение задължението по договора за банков кредит за връщане на
получената по договора главница, лихви, такси, комисиони и разноски,
произтичащи от отпуснатия банков кредит; 4) размер на претендираните вземания
по договора за поръчителство, а за този по чл. 92, ал. 1 вр. чл. 141, ал. 1 вр.
чл. 138 от ЗЗД – действащо правоотношение между страните, неизпълнение на
договора, вид на неизпълнението, вреди и размер на обезщетението за
неизпълнение.
Безспорно по
делото е установено, че на 14.11.2011г. между „Първа инвестиционна банка“ АД и
Е.С.С. е сключен договор за банков кредит № *** за сума в размер на 2 000
лева. Отпуснатата сума е била усвоена изцяло от кредитополучателите. Крайният
срок за погасяване на задължението бил определен на 25.10.2018г., като кредитът
е следвало да се погаси на 84 равни погасителни вноски от по 41,94 лева в
периода от 14.11.2011г. до 25.09.2018г., съгласно представения погасителен план
към договора за кредит.
Установено е и
не се оспорва от страните, че на 14.11.2011г. между „Първа инвестиционна банка“
АД и Д.А.С. е
сключен договор за поръчителство за обезпечаване на задълженията на Е. С. към
„Първа инвестиционна банка“ АД, като поръчителят се е задължил да отговаря
солидарно с длъжника за изпълнение на цялото задължение спрямо кредитора.
Размерът на
задълженията е установен от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
която не е била оспорена от страните като неправилна или непълна, и в този
смисъл следва да бъде ценена от съда. Съгласно заключението кредитът е бил
изцяло усвоен на 14.11.2011г. по сметка на кредитополучателя Е.С. По кредита са
били извършвани плащания в периода от 18.12.2011г. до 20.06.2014г. в общ размер
на 1059,96 лева, както следва: главница – 201,27 лева, договорна лихва – 772,45
лева и наказателна лихва – 86,24 лева, като вноските по главница са били
изплатени изцяло до 25.11.2012г. включително, а за 25.12.2012г. е останала
неплатена главница в размер на 0,07 лева, а договорната лихва е била изплатена
изцяло до 25.03.2014г. включително, а за 25.04.2014г. е останала неплатена
договорна лихва в размер на 21,87 лева. Останали са непогасени задължения в
размер общо 3782,84 лева, в това число: 1798,73 лева за главница, 749,85 лева
договорна лихва за периода 25.04.2014г. до 25.10.2018г. и 1234,26 лева
наказателна лихва от 26.12.2012г. до 19.12.2018г.
Посочените
обстоятелства, установени от събраните доказателства в хода на
първоинстанционното производство, налагат извод за наличието на валидно
договорно правоотношение между ищеца и Е.С., по което е усвоена паричната сума
като същата не е изплатена на уговорените в договора падежи, както и наличието
на валидно сключен договор за поръчителство между страните, обезпечаващ
изпълнението на договора за банков кредит.
Предвид
процесуалното поведение на страните и доводите, наведени с въззивната жалба и
отговора на същата, спорен остава единствено въпросът, свързан с валидността на
обезпечението – договора за поръчителство, доколкото въззивникът възразява за
неспазване на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл.
147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното
задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.
Срокът определя крайният момент, до който обезпеченият чрез поръчителство
кредитор може да реализира своите права спрямо поръчителя, а именно солидарната
му отговорност за задълженията на длъжника. Според цитираната правна норма
шестмесечният срок започва да тече от падежа на главното задължение, тоест
освобождаването на поръчителя от отговорност, поради бездействие на кредитора,
е обвързано с изискуемостта на задължението. Уговореният между страните падеж е
настъпил на 25.10.2018г. Задължението по договора за кредит е неделимо и макар
да е уговорено плащането му на части, същото става изискуемо с настъпването на
падежа на последната вноска. Следователно срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е
започнал да тече от 26.10.2018г. Заявлението за издаване на незабавна заповед
за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК е подадено на 20.12.2018г. в срока по
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поради което отговорността на поръчителя не е
погасена и законосъобразно е била ангажирана.
В този
смисъл настоящият въззивен състав напълно споделя правните изводи на
първоинстанционния съд по отношение на началния момент на срока по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД, поради което, и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях.
Въззивникът, ответник в
първоинстанционното производство, още с отговора на исковата молба твърди, че
правото на кредитора по акцесорното обезпечително правоотношение (договора за
поръчителство) е погасено, тъй като не е спазен срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. С оглед погасяването на правото на кредитора да търси изпълнение на вземането
си от поръчителя въззивникът е направил едно общо правопогасяващо възражение –
твърди, че всички претендирани вземания на ищеца с исковата молба са погасени
по давност, тъй като към момент на предявяване на иска е изтекъл съответният
давностен за предявяване на вземането срок.
Първоинстанционният съд подробно е
разгледал въпроса за началния момент, от който започва да тече срока по чл.
147, ал. 1 от ЗЗД с оглед преценка за спазването му, но липсва произнасяне по
направеното възражение за давност. Доколкото въззивната инстанция е инстанция
по същество това възражение следва да бъде обсъдено пред настоящия съдебен
състав.
Направеното възражение за давност е
частично основателно по следните съображения:
Както беше посочено при обсъждане на
възражението за изтекъл срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД вземането за главница по
договор за банков кредит е едно единно вземане, независимо от това, че
заплащането му е разсрочено във времето – на месечни вноски, включващи главница
и възнаградителна лихва, съгласно погасителен план. Уговарянето между страните,
че изпълнението на задължението може да се извърши на части (на отделни
погасителни вноски) не превръща тези вноски в периодични плащания. Това
представлява предварително дадено съгласие от кредитора да приеме изпълнение на
части по аргумент от чл. 66 от ЗЗД.
Съгласно раздел I, т. 3 от договора за
банков кредит крайният срок за погасяване на кредита е 25.10.2018г. Макар да са
били налице предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост, видно от
раздел II, т. 10, изр. 2 от договора за банков кредит, кредиторът не е упражнил
това свое потестативно право да измени
едностранно договора, поради което следва да се приеме, че процесният договор
за банков кредит е бил прекратен с изтичането на предвидения срок, а именно –
25.10.2018г.
Следователно задължението на длъжника по
договора за кредит е станало изискуемо с изтичането на срока на договора
25.10.2018г., поради което към момента на предявяване на иска (подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК) – 20.12.2018г. петгодишният давностен срок за погасяване на процесните
вземания за главница и възнаградителна лихва не е изтекъл.
По различен начин обаче стои въпроса за
претендираната наказателна лихва, която по своя характер представлява мораторна
неустойка. Съгласно чл. 111, б. „б“ от ЗЗД вземанията за неустойка се погасяват
със специална давност – тригодишна. Според заявеното в исковата молба неустойка
за забава се дължи от 26.12.2012г., а заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение, с което давността е прекъсната, е подадено на
20.12.2018г. Следователно всички вземания за мораторна неустойка преди
20.12.2015г. са погасени по давност, тоест исковата претенция за заплащане на
наказателни лихви следва да се счита за основателна за периода от 20.12.2015г
до 19.12.2018г.
Доколкото искът по чл. 92 от ЗЗД е
основателен, но приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза не отговаря на
въпроса за размера на наказателните лихви за период от 20.12.2015г. до
19.12.2018г., тъй като не е имало поставената такава задача, същият следва да
бъде определен по преценка на съда – съгласно чл. 162 от ГПК. Неустойката за
забава върху главницата в размер на 1798,73 лева от 20.12.2015г. до
19.12.2018г. е в размер на 547,77 лева, съгласно калкулатор за изчисляване на
законна лихва, доколкото уговореният размер на наказателната надбавка е в
размер на законната лихва. До посочения размер искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД следва да бъде уважен, а за разликата до
пълния предявен размер от 1234,26 лева следва да бъде отхвърлен. Следователно
решението на РС-Димитровград следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че „Първа инвестционна банка“ АД има вземане спрямо Д.С.,
представляващо мораторна неустойка в размер над 547,77 лева до пълния предявен
размер от 1234,26 лева.
Предвид крайният изход на правния спор
право на разноски имат и двете страни, тъй като една от исковите претенции е
уважена в непълен размер. Въззиваемият, „Първа инвестиционна банка“ АД, ищец в
първоинстанционното производство, е направил разноски в заповедното
производство в общ размер на 125,66 лева (75,66 лева – държавна такса и 50,00
лева – юрисконсултско възнаграждение), следователно съразмерно с уважената част
от исковете следва да му бъде присъдена сума в размер на 102,86 лева – разноски
в заповедното производство. В първоинстанционното производство, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК, направените от „Първа инвестиционна банка“
АД разноски са в общ размер на 411,30 лева (96,30 лева – държавна такса, 200,00
лева – депозит вещо лице, 15,00 лева- държавна такса частна жалба и 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр.
чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ), следователно съразмерно с уважената част от исковете следва да
му бъде присъдена сума в размер на
336,66 лева. Във въззивното производство се претендира единствено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. Предвид фактическа и правна сложност на
настоящия правен спор и особеностите на въззивното производство (ограничен
въззив), настоящата въззивна инстанция определя 100 лева юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от Закона за
правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Следователно за въззивното производство следва да се присъди в полза на „Първа
инвестиционна банка“ АД сума в размер на 81,85 лева, представляващи дължимото
юрисконсултско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете.
Въззивникът, Д.С., ответник в
първоинстанционното производство, също има право на разноски в производството
съразмерно с отхвърлената част на исковете. В заповедното производство са
направени разноски в размер на 250 лева, представляващи адвокатско
възнагграждение, следователно съразмерно на отхвърлената част от исковете
следва да се присъди в полза на ответника сума в размер на 36,20 лева. В първоинстанционното
производство направените разноски са в размер на 650 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид липсата на възражение за
прекомерност на заявения размер на адвокатско възнаграждение в първата съдебна
инстанция, както и представените доказателства за реалното му заплащане
(договор за правна помощ и съдействие – л. 64), съгласно задължителните
указания, дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г, постановено
по тълк.д. № 6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК, на Д.С. следва да се присъди
сума в размер на 94,12 лева съразмерно на отхвърлената част от исковете. Във
въззивното производство въззиваемият е направил разноски в размер на 85,97
лева, представляващи държавна такса. Следователно за тази съдебна инстанция
следва да се присъди в полза на Д.С. сума в размер на 12,45 лева, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
С оглед цената на предявените искове
въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване –
аргумент чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 2 от 02.01.2020г., постановено по гр.д. № 845 по описа за 2019г. на районен съд – Димитровград в частта, с която по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 вр. чл. 141, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че Д.А.С., ЕГН **********, с адрес *** в качеството му на поръчител по договор за банков кредит № ***г. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, бул. „Драган Цанков“ № 37 сума в размер над 547,77 лева до пълния предявен размер от 1234,26 лева, представляваща наказателна лихва (мораторна неустойка) по договор за банков кредит № ***г. за периода от 26.12.2012г. до 19.12.2015г., както и в частта на разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, бул. „Драган Цанков“ № 37 против Д.А.С., ЕГН **********, с адрес *** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 вр. чл. 141, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че Д.А.С., ЕГН **********, с адрес *** дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, бул. „Драган Цанков“ № 37 сума в размер над 547,77 лева до пълния предявен размер от 1234,26 лева, представляваща наказателна лихва (мораторна неустойка) по договор за банков кредит № ***г. за периода от 26.12.2012г. до 19.12.2015г., за която сума има издадена заповед № 1132 от 21.12.2018г. за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, по ч.гр.д. № 2038 по описа за 2018г. на районен съд – Димитровград и изпълнителен лист № 1500 от 21.12.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2 от 02.01.2020г., постановено по гр.д. № 845 по описа за 2019г. на районен съд – Димитровград в останалата част.
ОСЪЖДА Д.А.С., ЕГН **********, с адрес *** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“,
бул. „Драган Цанков“ № 37 сума в общ размер на 521, 37 лева, представляващи
съдебно деловодни разноски, направени пред първа инстанция (336,66 лева) и
въззивна инстанция (81,85 лева), както и в заповедното производство (102,86
лева).
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев“, бул.
„Драган Цанков“ № 37 на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на Д.А.С.,
ЕГН **********, с адрес *** сума в общ
размер на 142,77 лева, представляващи съдебно деловодни разноски, направени
пред първа инстанция (94,12 лева) и въззивна инстанция (12,45 лева), както и в
заповедното производство (36,20 лева).
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1. 2.