№ 278
гр. С., 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:М. Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Илка Й. Илиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20242200500404 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №259/28.03.2024г. по гр.д.
№4398/2023г. по описа на С. районен съд, с което е признато за незаконно уволнението
на С. И. А. и е отменена Заповед за уволнение №020-231/04.10.2023г. на изп.
директори на „Д.“ АД, гр. С., с която на основание чл.193, ал.1, вр. чл.187, ал.1, т.1 от
КТ и чл.189 и чл.193 и сл. от КТ е наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“;
С. И. А. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Регионален
отговорник“ в ТП Б.; „Д.“ АД, гр. С. е осъдено да заплати на С. И. А. сумата от
13789,06лв., представляваща брутния размер на обезщетението по чл.225, ал.1 и ал.2
от КТ за времето от 12.10.2023г. до 28.03.2024г., ведно със законната лихва считано от
подаване на исковата молба – 13.11.2023г. до окончателното изплащане; отхвърлен е
като неоснователен предявения от „Д.“ АД, гр. С. против С. И. А. осъдителен иск. С
Решението са присъдени разноски на А. и „Д.“ АД, гр. С. е осъдено да заплати по
сметка на съда държавна такса и разноски за вещо лице.
С Решение №535/18.06.2024г. по гр.д. №4398/2023г. СлРС е допълнил Решение
№259/28.03.2024г., като е осъдил „Д.“ АД, гр. С. да заплати на С. И. А. разноски в
размер на 2500лв. – адвокатско възнаграждение по насрещната искова претенция.
1
Въззивната жалба е подадена от „Д.“ АД, гр. С. и с нея се обжалва
първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната си жалба въззивникът - работодател „Д.“ АД, гр.С. чрез
пълномощника си адв. Н. С. от ВАК посочва че обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно, издадено при нарушение на материалния и процесуалния закон
и необосновано. Изводите на съда били в противоречие с материалния закон,
съдебната практика, събраните по делото доказателства и елементарната правна и
житейска логика. Част от мотивите били неразбираеми. Посочва, че спора в случая е
до това, дали преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят е взел
обяснения от служителя. Посочва, че по делото е установено, че до С. А. е изпратена
пощенска пратка и същата е получена от него. Твърдението на служителя, че в плика
нямало покана по чл.193 от КТ било несъстоятелно. Посочва, че той, като носеща
доказателствената тежест страна чрез разпитаните двама преки свидетели Х. и С. е
доказал, че е изпратил с въпросната пощенска пратка именно поканата по чл.193, ал.1
от КТ. Районният съд неправилно ценил техните показания. Показанията на
свидетелките не следвало да се изключват само на основание, че са служители на
дружеството, а следва да се съобразят с останалия доказателствен материал.
Доказването на факта на съдържанието на пощенската пратка било допустимо с
всякакви доказателствени средства. Счита, че мотивите на съда относно показанията
на тези свидетели са несъстоятелни. Прави обстоен анализ на свидетелските
показания. Посочва, че твърденията на А., че в получения плик нямало покана за
даване на обяснения, а само ваучери, които той върнал, са несъстоятелни и в
противоречие с формалната логика. Свидетелите на другата страна само
потвърждавали отказа му да получи пратката, но не и нейното съдържание. На
следващо място посочва, че неправилни и в противоречие със съдебната практика е и
извода на съда, че самата заповед за уволнение не е връчена надлежно. Счита, че
непотърсената пратка, съдържаща заповед за дисциплинарно уволнение е надлежно
връчена. Въззивникът посочва, че наложеното наказание съответства на тежестта на
нарушението, съгласно чл.190, ал.1, т.2 от КТ, като били спазени и сроковете по чл.194
от КТ, както и разпоредбата на чл.189, ал.1 от КТ. Намира за неправилен извода на
съда, че отсъствието на А. не било свързано с трудовата дисциплина. Неправилно било
прието, че подадената молба за ползване на платен отпуск е оправдателна причина за
отсъствието на работника от работа. Посочва, че ползването на отпуска се разрешава
писмено от работодателя, а такова разрешение няма и работника не може да се
позовава на подадени молби и разговори със служители на работодателя. Заповедта за
уволнение била ясна и мотивирана, като било ясно, че в посочения в нея период от
01.09.2023г. до 13.09.2023г. има осем работни дни. Посочения в решението от съда
факт, че на А. оставали само няколко дни до пенсионирането му не бил твърдян, нито
разглеждан, нито пък доведен до знанието на работодателя. Съдът изложил факти,
2
извън предмета на делото. Посочва, че именно поради липса на служителя на
работното му място, искането за обяснения е изпратено по пощата. Въззивникът не
намира правна логика в приетото от съда, че изпратените бланки за отпуск от свид. Х.
до А. правят заповедта незаконосъобразна. Намира за несъстоятелен мотива за
въвеждане в заблуждение А., тъй като в нито един момент свид. Х. не му е посочила,
че работодателят му е разрешил ползване на отпуск. С оглед изложеното, дружеството
въззивник моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение и да
постанови ново, с което да уважи неговата искова претенция и да отхвърли
насрещните искови претенции на С. А.. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - С. И. А., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С подадения отговор въззиваемият А. чрез пълномощника си адв. Е. П. оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е
правилно, законосъобразно и обосновано, кореспондиращо със събраните по делото
доказателства. Посочва, че районният съд е направил пълен и задълбочен анализ на
събраните по делото доказателства, довел до правилни фактически констатации и
законосъобразни правни изводи. Посочва, че поканата за даване на обяснения не била
достигнала до него, но дори и да била, то дадения с нея двудневен срок бил твърде
кратък за да ги даде и да пристигнат до работодателя в гр. С.. Посочва, че
многократно е уведомявал работодателя чрез личния състав за желанието си да излезе
в полагащия му се платен годишен отпуск и да премине към процедура по
пенсиониране. Счита, че дружеството е предприело действия по уволнението му след
като е бил уведомен от него за предстоящото му пенсиониране. Посочва във връзка с
процедурата по чл.193 от КТ, че бил в постоянна връзка с представител на
дружеството – личния състав, който твърдял, че е изготвил и изпратил поканата за
даване на обяснения, но не му съобщил за дисциплинарното производство срещу него.
В отправената покана, освен че не достигнала до него, не било посочено ясно и
недвусмислено нарушението на трудовата дисциплина от страна на работника. Това
затруднило правото му да даде подробни писмени обяснения и да посочи съответните
доказателства. Счита, че нарушения няма, тъй като бил в контакт с човешки ресурси и
изпълнявал нейните указания по представени от нея бланки. Въззиваемият намира
уволнението за незаконно, поради липса на правна и фактическа мотивировка на
заповедта за уволнение. Не били описани обстоятелствата относно нарушението,
индивидуализиращи го от обективна и субективна страна, както и правната му
квалификация. Изложените факти не кореспондирали с правните основания за
издаването й. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане
на направените по делото пред настоящата инстанция разноски.
3
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства във въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „Д.“ АД, гр.С., редовно призовано, не се
представлява.
В с.з. въззиваемият С. И. А., редовно призован, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. Е. П., която оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Намира първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно и моли съда да го потвърди. Поддържа изложените в отговора на
жалбата подробни съображения. Посочва, че основното обстоятелство, на което следва
да се обърне внимание е факта, че дори да са изпращани някакви пратки в известията
не е посочено какво е съдържанието на пощенската пратка, поради което е нарушено
правото на доверителя ми да даде обяснения за така наложеното му дисциплинарно
уволнение и само по себе си прави самото уволнение незаконосъобразно. Претендира
присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.
От събраните по делото пред районния съд доказателства /пред въззивната
инстанция не са направени доказателствени искания/ се установява следното от
фактическа страна:
Ищeцът в първоинстанционното производство С. И. А. е работил по трудово
правоотношение в „Д.“ ЕООД въз основа на трудов договор за неопределен срок
№543/01.04.2003г., първоначално на длъжност „координатор“, впоследствие на
длъжностите „регионален мениджър“ и „регионален отговорник“, с място на работа в
гр. Б., пълно работно време.
С Допълнително споразумение №305/05.03.2021г. към трудов договор
№543/01.04.2003г. длъжността на С. А. е изменена на „Регионален отговорник“, място
на работа Регион И. в Дирекция „И.“ и е уговорен срок на предизвестие за
4
прекратяване на трудовите правоотношения от 3 месеца за двете страни.
С Допълнително споразумение №63/10.03.2022г. към трудов договор
№543/01.04.2003г. мястото на работа на А. е уговорено Направление И. в Дирекция
„И.“ – гр. Б..
„Д.“ АД е правоприемник на „Д.“ ЕООД.
На 21.02.2023г. е сключено допълнително споразумение №199 към трудов
договор №543/01.04.2003г. с правоприемника на работодателя – „ДКУ – И.“ ЕАД
относно промяна на БТВ.
С Допълнително споразумение №2023-244/25.07.2023г. към трудов договор
№543/01.04.2003г. е изменена длъжността и мястото на работа на А., както следва:
„Регионален отговорник“, с място на работа „ДКУ – И.“ ЕАД на Териториално
поделение Б. на „Д.“ АД.
В периода от 05.11.2022г. до 31.08.2023г. вкл., без прекъсване С. И. А. е ползвал
отпуск поради временна нетрудоспособност. С решение на ТЕЛК и НЕЛК временната
нетрудоспособност на А. не е продължена.
На 31.08.2023г. С. И. А. е изпратил до „Д.“ АД, гр. С. заявление, с което моли
разрешаване ползването на 14 дни платен годишен отпуск за 2021г. в периода
01.09.2023г. – 21.09.2023г. Заявлението е изпратено чрез куриерска фирма Спиди, но от
представените по делото документи се установява само изпращането на пратката.
Документ, установяващ доставянето й няма представен. Заявлението няма входящ
номер и дата.
По делото няма данни, в т.ч. в личното трудово досие на А., това заявление да е
достигнало до работодателя, да е входирано в неговото деловодство и по него да има
произнасяне на компетентен орган. Няма издадена заповед, с която да се разрешава на
С. А. ползване на отпуск след 31.08.2023г.
По делото е представено заявление от С. И. А. до „Д.“ АД, гр. С. без дата и
входящ номер, без данни за изпращането му, съответно получаването му, с молба за
ползване на платен годишен отпуск от 27 дни в периода 25.09.2023г. до 31.10.2023г.
Данни за разрешаване на този отпуск от работодателя няма ангажирани.
Представено е и заявление, изготвено на 15.09.2023г. от С. И. А. до „Д.“ АД, гр.
С. с молба за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл.327,
ал.1, т.12 от КТ, считано от 01.11.2023г. Заявлението не е входирано в дружеството,
няма данни и за изпращането му.
С Констативни протоколи, съставени от Ръководител ТП Б. Е.Й., подписани от
двама свидетели, съответно от 01.09.2023г., 04.09.2023г., 05.08.2023г., 07.09.2023г.,
08.09.2023г., 11.09.2023г., 12.09.2023г.и 13.09.2023г. е констатирано неявяване на
работното място и неизпълнение на трудовите задължения на С. И. А. на всяка една от
5
датите на констативните протоколи: 01.09.2023г., 04.09.2023г., 05.08.2023г.,
07.09.2023г., 08.09.2023г., 11.09.2023г., 12.09.2023г.и 13.09.2023г.
На 14.09.2023г. Ръководителят на ТП Б. Е.Й. е подала докладна записка до
изпълнителните директори на „Д.“ АД относно установяване на извършено
дисциплинарно нарушение от С. И. А., в която е посочено, че лицето е представило
болничен лист до 31.08.2023г. и следвало да се яви на работа на 01.09.2023г., но не се е
явил на работа и не я е уведомил за причината за отсъствието си. До 14.09.2023г. А. не
се е явил на работното си място в ТП Б.. Предложено е започване на процедура за
дисциплинарно уволнение.
По разпореждане на изп. директори е изготвена покана от тях до С. И. А. с изх.
№20-506-1/14.09.2023г., във връзка с докладната записка на ръководителя на ТП – Б. и
осем констативни протокола, като се уведомява лицето, че протоколите са за
извършени от него нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неявяване на
работа в осем последователни работни дни, а именно на 01.09.2023г., 04.09.2023г.,
05.08.2023г., 07.09.2023г., 08.09.2023г., 11.09.2023г., 12.09.2023г.и 13.09.2023г. Поискани
са обяснения в рамките на два работни дни от получаването чрез отговор на
въпросите: Защо не се е явил на работа в работните дни в периода от 01.09.2023г. до
13.09.2023г. и в случай, че е имал основателна причина за неявяването си защо не е
информирал ръководителя на ТП – Б., който му е пряк ръководител.
Тази покана за обяснения е изпратена на С. А. с пощенска пратка чрез Булпост с
обратна разписка по товарителница №...., получена лично срещу подпис от С. И. А. на
18.09.2023г. в 14,10часа. На същата дата 18.09.2023г. в 14,24 часа А. чрез същия
пощенски оператор е върнал на изпращача „Д.“ АД, гр. С. обратни документи по
товарителница №.....
„Д.“ АД, гр. С. е изпратило отново същата покана за даване на обяснения до А.
с Булпост на 28.09.2023г., но въпреки многократните търсения по телефона от страна
на куриера на 29.09.2023г. и на 02.10.2023г., пратката не била потърсена и е върната на
изпращача като непотърсена.
Със Заповед №020-231/04.10.2023г. на Изпълнителните директори на „Д.“ АД,
на основание чл.188, т.3 КТ, вр. чл.190, ал.1, т.2, вр. чл.187, ал.1, т.1 от КТ е наложено
на С. И. А. дисциплинарно наказание „Уволнение“, считано от датата на връчване на
заповедта, поради неявяване на лицето на работа в продължение на 8 последователни
работни дни за времето от 01.09.2023г. до 13.09.2023г., като не е изпълнил
задължението да се явява на работа и да бъде на разположение на работодателя през
определеното му работно време. В заповедта е посочено, че на лицето са искани
писмени обяснения с писмо, получено от него на 18.09.2023г. Посочено е че и до
момента лицето не е дало обяснения. В Заповедта е посочено дължимост на
обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ от страна на наказаното лице в размер на 7500,57лв.
6
и съответно дължимо на него от работодателя обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск.
Заповед №020-231/04.10.2023г. е изпратена на С. И. А. с пощенския оператор
Бул Пост на 05.10.2023г., но на търсенията по телефона на 06.10.2023г. и на
09.10.2023г. не отговаря и пратката е върната на изпращача, като непотърсена.
От показанията на свид. Е.Й. се установява, че е изготвила докладна за
неявяването на работа на А., след като проверила в системата и разбрала, че през
м.септември 2023г. не му се нанасят повече болнични. Знаела, че има отпуски, но не й
е известно да има подаване молби за ползване. Никога не било разговаряно с нея за
евентуалното пенсиониране на А.. Д.“ АД е работило заедно с „Д.“ от 2008г. Много
колеги на А. били прехвърлени в тяхното дружество. Има адрес и телефон обявени в
интернет, а сградата им в гр. Б. била една – голяма обществена сграда в центъра на
града.
От показанията на свид. Х. Х. и свид. М. С. /работят в офиса на Дружеството в
гр. С./ се установява, че по разпореждане на изпълнителните директори въз основа на
докладната записка на ръководителя на ТП Е.Й., свид. Х. изготвила покана до А. за
даване на обяснения за неявяването си на работа, като нея, заедно с полагаемите му се
ваучери, ведно с лист за подпис за получаването им, ги сложила в плик с адреса на А.
и му го изпратила с Булпост с обратна разписка. Поставянето на поканата в плика
станало пред свид. С.. Свид. Х. при предявяване на поканата изп.№14506/14.09.2023г.
потвърждава, че точно нея е поставила в плика до Алексанадров.
На 08.09.2023г. А. се обадил на свид. Х., за да я попита дали може да си пусне
молба за отпуск, като тя му отговорила, че може, но отпуска го разрешава прекия
ръководител, а не тя. А. пуснал молбата по вайбър, което било неофициално и
съответно нямал и разрешение за ползване на отпуск. Официално в дружеството не е
постъпвала молба за отпуск, нито по имейл. Няма издадена заповед за ползване на
платен годишен отпуск. А. не е питал Х. къде се намира сградата на дружеството в гр.
Б.. На 15.09.2023г. свид. Х. получила по вайбър нова молба за отпуск за 27 дни и
заявление за прекратяване на трудовото правоотношение от 01.11.2023г. Мисли, че към
този момент не го е уведомявала за дисциплинарното производство. На 18.09.2023г.
свид. Х. е провела няколко разговора с А., като той твърдял, че в плика, който получил
имало само ваучери, но нямало покана. Тя твърдяла, че в плика има покана, заедно с
ваучерите. Тогава се уговорила с А. на 20.09.2023г. на път за гр. Б. да мине през гр. С.
и да му даде поканата за даване на обяснения, тъй като той твърдял, че такава няма в
плика. Командировката обаче не се състояла и свид. Х. не много сигурно посочва, че
му изпратила поканата втори път.
Свид. С. посочва, че С. А. не е говорил с нея. Той се обаждал само на Х. Х. и с
нея е говорил за отпуски, но отпуски не са разрешавани. Смята, че при разговорите, Х.
7
го е уведомила за дисциплинарното производство.
На 19.09.2023г. С. А. провел разговор по телефона с жена, която била човешки
ресурси /свид. Х./ в присъствието на свид. И. С., като от разговора /на
високоговорител/ свидетелят разбрал, че става дума за документация, във връзка с
отсъствието от работа на С. А.. Жената щяла да пътува и да дойде до гр. С., за да му
донесе покана за даване на писмени обяснения във връзка с неговото отсъствие.
През м. септември 2023г. свид. Е. И. закарал С. А. до Булпост на ул. „Г.С.“. А.
влязъл сам в офиса. На излизане не носил документи в ръцете си. Не помни какво му е
казал А., но бил изненадан, че не е това, което очаква. След излизането си говорил по
телефона с колежка от централата, която била човешки ресурси. Говорил за документи,
че ги няма, а само ваучер.
От назначената и изслушана пред районния съд съдебно-икономическа
експертиза се установява, че размера на БТВ на А. е 2500,19лв. месечно.
Съдът кредитира свидетелските показания, като взаимно допълващи се и
непротиворечиви, съпоставени с останалия събран по делото доказателствен материал.
Следва да се отбележи, че съдът кредитира показанията на свид. Х. и свид. С.,
въпреки, че са служители в дружеството работодател, но намира същите за
безпротиворечиви, взаимно допълващи се, логични и последователни, необорени от
останалите по делото доказателства.
От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи:
С.ят районен съд е бил сезиран с предявен от работодателя „Д.“ АД, гр. С.
против С. И. А. иск за заплащане на обезщетение при дисциплинарно уволнение в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – три месеца,
възлизащ на сумата от 7500,57лв., с правно основание чл.221, ал.2 от КТ.
С насрещна искова молба от 22.11.2023г. са предявени от С. И. А. против
работодателя „Д.“ АД, гр. С., при условията на обективно кумулативно съединяване,
насрещни искове: иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна,
с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ; иск за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност, с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ и иск за заплащане
на обезщетение за оставане без работа, с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225,
ал.1 от КТ.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които обаче не е формирал обективни и пълни
фактически констатации, като значителна част от установените от събраните пред
районния съд доказателства /писмени и гласни/ въобще не са намерили отражение в
установената от районния съд фактическа обстановка, която е откъслечна, непълна и
8
необективна. По този начин районният съд не е достигнал до законосъобразни правни
изводи. Изложените такива в решението са незаконосъобразни, неподкрепени от
събраните по делото доказателства и необосновани.
Въпреки, че исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ са предявени като насрещни,
то съдът на първо място ще разгледа иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ относно
законността на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“, тъй като той е
обуславящ не само останалите искове, предявени от работника, но и обуславя и
първоначалния иск на работодателя по чл.221, ал.2 от КТ, чиято основателност е
обусловена именно от законосъобразността на дисциплинарното уволнение.
І. По исковете по чл.344, ал.1, т.1-т.3 от КТ:
Искът за признаване уволнението, извършено със Заповед №020-
231/04.10.2023г. на Изпълнителните директори на „Д.“ АД, гр. С. за незаконно и
неговата отмяна, е неоснователен.
Безспорно, по делото се установи, че С. И. А. е работил в „Д.“ АД, гр. С.
/правоприемник на „Д.“ ЕООД/ по трудово правоотношение, като към момента на
издаване на процесната заповед е заемал длъжността „Регионален отговорник“, с
място на работа „ДКУ – И.“ ЕАД на Териториално поделение Б..
Прекратяването на трудовото правоотношение с А. е извършено със Заповед
№020-231/04.10.2023г. на Изпълнителните директори на дружеството, с която му е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.188, т.3, вр. с чл.190,
ал.1, т.2 от КТ, поради неявяване на лицето на работа в продължение на 8
последователни работни дни за времето от 01.09.2023г. до 13.09.2023г. вкл., като за
дните на отсъствието си не е представил извинителна причина пред работодателя.
Дисциплинарните наказания се налагат и дисциплинарната отговорност се
реализира, като се следва едно определено дисциплинарно производство. То обхваща
четири основни въпроса: установяване на факта на нарушението на трудовата
дисциплина; определяне на вида на дисциплинарното наказание; издаване на заповед
за дисциплинарно наказание и връчване на тази заповед на лицето, извършило
нарушението.
Установяването на факта на нарушението се извършва от работодателя –
установява извършването на определено по фактическия си състав нарушение на
трудовата дисциплина, извършено от работника, като е длъжен да събере
необходимите за това доказателства, които го потвърждават. В тази фаза от развитието
на дисциплинарното производство, съгласно разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ,
работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме
писмените му обяснения. Значението на това задължение е работодателят да събере
доказателства относно извършеното нарушение, да си изясни всестранно и пълно
фактическата обстановка, при която е извършено нарушението на трудовата
9
дисциплина, да си изясни отношението на работника към извършеното, да му даде
възможност да се защити. Това задължение на работодателя като орган на
дисциплинарната власт представлява от друга страна право на работника или
служителя да бъде изслушан или да даде писмените си обяснение. То е израз на
неговото конституционно право на защита като гражданин съгл. чл.56 от
Конституцията на РБ.
В тежест на работодателя в процеса е да докаже, че дисциплинарното
производство е проведено съгласно изискванията на закона, в т.ч. и обстоятелството,
че са поискани обяснения от работника.
В конкретния случай, според въззивният състав, работодателят по трудовото
правоотношение е доказал факта на поискване на обяснения от работника за
конкретното дисциплинарно нарушение, за което му е наложено дисциплинарното
наказание “уволнение” с атакуваната Заповед №020-231/04.10.2023г. Изводите на
първоинстанционния съд в обратния смисъл са неправилни, в нарушение на
материалния закон - чл. 193 от КТ и несъобразени с доказателствата по делото.
Съгласно константната съдебна практика, в изпълнение на задължението си по
чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да
даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди
налагане на дисциплинарното наказание. Това искане може да бъде направено от
работодателя устно или писмено. Когато искането е направено устно, то следва да е
било направено по начин, че да бъде възприето от работника или служителя. Когато
искането е писмено, то следва да се връчи на работника или служителя - лично, или
чрез пощенска услуга - на адрес, посочен от работника или служителя. Съгласно
разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, когато работодателят предварително не е
изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, или
изобщо не му е поискал обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да
разглежда спора по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от КТ, разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от
КТ не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били
изслушани или дадени по негова вина. Такова виновно поведение на работника или
служителя, препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него,
несъмнено е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено
или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това
работникът, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви,
за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения.
Виновно поведение на работника по смисъла на чл. 193, ал. 3 от КТ, обаче е налице и
тогава, когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме
или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за
10
даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му се връчва
лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската
пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да е
удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя; промени
или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това и пр. Законовата
разпоредба на чл.193, ал.3 от КТ се прилага и в случаите, когато работодателят е
поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, когато не може да бъде
намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си, не се е явил да получи
препоръчана пратка, съдържаща искане да даде обяснение и т.н.
В настоящия случай, от събраните по делото доказателства, се установява
именно такава обективна невъзможност на работодателя да поиска обяснения от
ищеца, която е приравнена в практиката на отказ за даване на обяснения по смисъла на
чл.193, ал.3 от КТ. Безспорно, работодателят е поискал обяснения от ищеца по
насрещния иск С. А. писмено чрез нарочна покана, изх. №20-506-1/14.09.2023г., която
е изпратена на посочения от служителя на работодателя адрес в гр.С. чрез пощенския
оператор Булпост, с препоръчано писмо с обратна разписка. Видно от приложената
към личното трудово досие на ищеца обратна разписка по товарителница №....,
пратката е получена лично от С. А. на 18.09.2023г. срещу подпис. А. не е оспорил
подписа си на обратната разписка за получаване на пратката.
Възраженията на А. са не за неполучаване на пратката, а за липса в нея на
въпросната покана за даване на обяснения. Тези възражения са неоснователни.
Съгласно съдебната практика, факта на поискване на обяснения от работника може да
се установява в процеса с всички допустими доказателствени средства. В случая, наред
с писменото доказателство – подписана от А. обратна разписка за получаване на
пощенската пратка, са събрани и гласни доказателства от двама преки свидетели на
факта на поставяне именно на въпросната покана за даване на обяснения №20-506-
1/14.09.2023г., в пощенския плик, надписан с името и адреса на ищеца по насрещния
иск и предаването му на Булпост за изпращане. Показанията са категорични,
безпротиворечиви и не са оборени или поне разколебани от останалия, събран по
делото доказателствен материал и настоящата инстанция, както вече би посочено, ги
кредитира. Въз основа на тях се формира несъмнения извод, че А. е поканен да даде
обяснения. Твърдението на ищеца, че в плика е липсвала покана остава изолирано и
опровергано от писмените и гласни доказателства, разглеждани във взаимовръзка. От
показанията на свид. И. не се установява обратното, тъй като той не е влизал в
пощенския офис с А. при получаване на пратката и свидетелства само за казаното му
от С. А. и то е всъщност, че в пратката не е било това, което очаквал, но не му е
споделил какво е очаквал.
Според съда няма логика, ако в пратката са били само ваучери, те да бъдат
11
върнати обратно. А. не е дал обяснение за това си действие. Не е посочил какъв е бил
проблема да получи само ваучерите, ако действително, както твърди, са били само те в
плика. Напротив, именно защото с ваучерите е имало и покана за даване на обяснения,
която е стреснала ищеца, той не е искал да я получи и върнал обратно цялата пратка.
От друга страна, анализирайки показанията на свид. Х. и свид. И. С., съдът
прави извода, че А., към момента на проведения на 18 или на 19 септември 2023г.
телефонен разговор със свид. Х., е знаел много добре, че му е изпратена покана за
даване на обяснения за отсъствието му от работа. Съдът приема, че на 18.09.2023г. той
е получил поканата с пощенската пратка, ведно с ваучери, но след като се е запознал
със съдържанието на пратката, след 14 минути /арг. отразения час на получаване и
връщане на документи по товарителница №..../ я е върнал обратно на работодателя и
като своя защитна теза е започнал да твърди, че не я е получавал. Както бе посочено
обаче, видно от свидетелските показания и на неговите свидетели той от този момент
нататък е знаел за отправена му покана за даване на обяснения, но всячески е отказвал
получаването й, в т.ч. не е отговарял на обаждания от пощенския оператор и е отказал
фактически получаване на нова пратка от работодателя /върната като непотърсена/,
именно с цел да не получи официално въпросната покана, чието съдържание обаче,
според съда вече му е било известно.
Следва да се обърне внимание и на заявеното във въззивната жалба и в устните
състезания пред въззивната инстанция, че „дори да са изпращани някакви пратки“, в
известията не било посочено какво е съдържанието на пощенската пратка, поради
което било нарушено правото на работника да даде обяснения за така наложеното му
дисциплинарно уволнение. Това изявление, само по себе си се явява признание, че
пратка с въпросната покана за обяснения е получена от А.. Само и единствено поради
неописването в известието за доставяне на точното съдържание, не означава, че
поканата не е била в пратката, че не е връчена, а още по-малко, че е нарушено правото
на А. да даде обяснения. Липсата на описание води до необходимост от ангажиране на
други доказателствени средства, както е в настоящия случай, за да се установи по
съдържанието на пратката. Това доказване е допустимо с всички доказателствени
средства по ГПК и е проведено от работодателя.
Поради това съдът приема, че работодателят е спазил процедурата по чл.193 от
КТ, а работникът не е дал обяснение единствено и само по своя вина.
Във връзка с възраженията, че не било ясно за какво нарушение са поискани
обяснения следва да се посочи, че от текста на поканата е абсолютно ясно какво
нарушение е допуснал А. – неявяване на работа в 8 последователни работни дни, като
те са посочени изрично, един по един и му е поискано обяснение за причините за
неявяването, респ. защо не е информирал прекия си ръководител за тях.
На следващо място атакуваната Заповед №020-231/04.10.2023г. отговаря на
12
изискванията на чл.195, ал.1 от КТ. Възраженията на ищеца по насрещния иск в тази
насока са неоснователни. Заповедта е надлежно мотивирана, като в нея са посочени
ясно нарушителят, нарушението и кога е извършено – безспорно и очевидно в
посочения период от 01.09.2023г. – 13.09.2023г. са налице 8 работни дни, в нито един
от които А. не е бил на работа, като не е заявил основателни причини за отсъствието
си. Посочени са наказанието и законният текст, въз основа на който наказанието е
наложено. Безспорно, неявяването на работа в течение на два последователни работни
дни, в случая са посочени 8 последователни работни дни, е измежду изрично
посочените основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание
„Уволнение“ – чл.190, ал.1, т.2 от КТ. Безспорно, посоченото нарушение е и такова по
чл.187, ал.1, т.1 от КТ, връзката с която разпоредба също е посочена в процесната
заповед.
Уволнителната заповед е изпратена на работника – ищеца по насрещния иск А. с
препоръчано писмо на неговия, посочен на работодателя адрес, но въпреки
неколкократните търсения, ищеца не се е явил да я получи и същата е върната на
изпращача като непотърсена, но според практиката се приема, че е надлежно връчена.
Възражения относно спазването на давностния срок по чл.358, ал.1, т.2 от КТ, няма
наведени.
Няма спор между страните по въпроса за спазване на предвидения в чл.194 от
КТ преклузивен срок за налагане на дисциплинарното наказание.
По отношение на самото извършено нарушение на трудовата дисциплина и
наложеното за това наказание, съдът намира следното:
Работодателят е констатирал извършено от С. А. дисциплинарно нарушение по
чл.190, ал.1, т.2 от КТ – неявяване на работа, в случая на 8 последователни работни
дни без извинителна причина, представена пред работодателя. Това нарушение е
тежко, изрично предвидено като такова, което може да доведе до налагане на най-
тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“.
Между страните не се спори, че в периода, посочен в атакуваната заповед - 01-
13.09.2023г., С. А. не е бил на работа в ответното по насрещния иск дружество –
работодател. Неговото твърдение, заявено пред съда /няма такова пред работодателя/ е
за подаване на молби за ползване на платен годишен отпуск и убеждението му, че
такъв му е разрешен или ще му бъде разрешен.
Тълкуването на чл. 173, ал. 1 от КТ налага извод, че работникът може да
започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за
разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, до
когато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото
правоотношение. В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява
работника/служителя за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен
13
отпуск. Неявяването на работа на работника/служителя в периода, за който е отправил
до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин,
съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл. 187, т. 1 от КТ, за каквото
може да се наложи и наказание дисциплинарно уволнение с оглед тежестта му,
обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника /чл. 190, ал. 1, т.
2 и ал. 2 от КТ/.
Липсата на писмено разрешение за ползване на отпуск означава, че неявяването
на работа на ищеца представлява дисциплинарно нарушение. В случая такова
нарушение е безспорно установено по делото. Несериозно е да се приеме, че
изпратено по вайбър на служител човешки ресурси заявление за ползване на отпуск
означава право на ищеца да ползва заявения отпуск. Не само, че писмено разрешение
на работодателя /лицата, които по закон го представляват/ няма, но и по делото не се
установи А. да е и подал по официален път въпросните заявления за ползване на
отпуск. Такива не са постъпвали при работодателя по надлежния ред, не са входирани
и не са разглеждани от представителя му по закон, а както бе посочено, още по-малко е
налице издадено изискуемото по закон писмено разрешение за ползването му.
Представените от ищеца заявления не са постъпвали при работодателя. Видно от
показанията на свид. Х., те са изпратени само на нея по вайбър, което обаче е действие
без правно значение. Няма законова възможност за ползване на платен годишен
отпуск без писмено разрешение от работодателя, нито задължение на последния да
уведомява работника или служителя за отказа си да разреши ползването на отпуск за
определен период от време. Представените от ищеца по делото заявления са без
входящи номера и отбелязвания за подаването им до работодателя, а представената
разписка от СпиДи не съдържа удостоверяване на факта на доставяне на първото
заявление на адресата.
С оглед на това, съдът приема, че по делото не е установено, както подаването
по надлежния ред на нарочна молба за ползване на платен годишен отпуск от страна
на работника А. до работодателя, така и надлежно писмено разрешение на
работодателя за ползването на такъв. Поради това е налице допуснато нарушение на
трудовата дисциплина от страна на С. А., което работодателят е преценил за тежко, с
оглед затрудненията от организационно естество в работата на дружеството,
недаването на обяснения, непосочването на причина за неявяването на работа и
продължаване на същото до момента на издаване на уволнителната заповед.
Въззивният съд споделя тези съображения относно тежестта на извършеното
дисциплинарно нарушение.
По отношение въведеното пред съда друго оправдание за неявяване на работа –
незнание на точното местонахождение на новото работно място, съдът намира същото
за неоснователно. Това е несериозно оправдание за неявяването на работа дни наред,
14
още повече, че ищецът не е питал никой от свидетелите, работещи при този
работодател, в т.ч. своята позната Х., за местонахождението на работното място. Това
би било причина за закъснение в първия работен ден, но не и за неотИ.е въобще на
работа в продължение на дни.
С оглед тезата на ищеца, изложена в исковата молба и сподЕ. от районния съд за
предприемане действия за дисциплинарно уволнение поради предстоящото
пенсиониране на ищеца, следва да се отбележи, че този извод е произволен,
неподкрепен от събраните по делото доказателства. По делото така и е останало
недоказано твърдението на ищеца, че е подал до работодателя нарочна молба, ведно
със съответните към нея документи, съдържаща искане за прекратяване на трудовото
правоотношение поради пенсиониране. Представената от ищеца няма отбелязване да е
надлежно подадена в ответното дружество. Налице е само заявяване от свид. Х., че
такава й е изпратена на нея по вайбър, но неофициално, тъй като тя не е надлежно
оправомощено лице и този начин на кореспонденция е неофициален. Ищецът не е
представил надлежен документ, удостоверяващ подаването на такава молба по
надлежния ред до работодателя.
С оглед изложеното, предявеният иск за признаване на уволнението за
незаконно и отменяването му е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Решението на СлРС по отношение на него е неправилно и незаконосъобразно и като
такова следва да се отмени в тази част.
Неоснователността на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ обуславя и
неоснователността на акцесорния иск за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност, както и на иска за заплащане на обезщетение за оставане на
работа поради уволнението. Абсолютна предпоставка за основателност на тези два
иска е признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, което в случая не е
налице – съдът установи законосъобразност на уволнението, поради което тези
насрещни искове /по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ, вр. с чл.225, ал.1 от КТ/ се явяват
неоснователен и не са налице условията на закона за уважаването им.
С оглед изложеното, насрещните искови претенции на С. И. А. се явяват
изцяло неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.
ІІ. По отношение на иска, предявен от работодателя „Д.“ АД, гр. С. за
заплащане на обезщетение при дисциплинарно уволнение па чл.221, ал.2 от КТ:
Този иск е основателен и доказан в пълния претендиран размер.
По предявения иск с посоченото правно основание в тежест на ищеца –
работодателя е да установи: прекратяване на трудовото правоотношение между
страните на основание дисциплинарно уволнение на работника; размера на брутното
трудово възнаграждение и срока на предизвестието при безсрочно трудово
правоотношение, каквото е съществувалото между страните.
15
Предназначението на обезщетението е да компенсира вредите понесени от
работодателя, поради виновното поведение на работника или служителя, последица от
което е налагането на дисциплинарно наказание “уволнение”.
В случая е установено, че прекратяването на трудовото правоотношение със С.
И. А. е станало на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ – дисциплинарно уволнение. Във
връзка с предявения насрещен иск, по изложените по-горе мотиви, се установи, че
заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „Уволнение“ е законосъобразна.
Размерът на обезщетението е обвързан със срока на договора - в случая
безсрочен, като обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение на
работника за срока на предизвестието. Съгласно Допълнително споразумение
№305/05.03.2021г., срокът на предизвестието за прекратяване на трудовите
правоотношения е три месеца за двете страни по договора. Следователно размерът на
обезщетението, което С. А. дължи на работодателя, поради дисциплинарното
уволнение, което е законосъобразно е три брутни трудови възнаграждения и възлиза
на сумата от 7500,57лв.
С оглед изложеното, предявеният от работодателя иск по чл.221, ал.2 от КТ е
основателен и доказан и следва да се уважи в пълния претендиран размер.
Претенция за присъждане законната лихва за забава върху сумата не е заявена,
поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.
Като е достигнал до достигнал до други правни изводи по всички предявени
искове, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което
следва да се отмени изцяло и вместо него следва да се постанови ново, с което
насрещните искови претенции на работника да се отхвърлят, като неоснователни, а
първоначалният иск на работодателя по чл.221, ал.2 от КТ да се уважи изцяло като
основателен и доказан.
По отношение на разноските в първоинстанционното производство:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на работодателя –
ищец по първоначалния и уважен от съда иск се дължат разноски в пълния доказан
размер от 1350,03лв. /1050лв. адвокатско възнаграждение и 300,03лв. държавна такса/,
които следва да се възложат в тежест на ответника по този иск – С. А., който следва да
понесе и своите разноски за защита по този иск. Следва да се посочи, че направеното
пред първата инстанция възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
е неоснователно. Размерът е в минимума, определен по чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ.
Следва да се посочи, че съдът няма да присъди, като разноски на „Д.“ АД, гр. С.
внесената държавна такса за допускане на обезпечение в размер на 40лв., тъй като при
обезпечение на предявен иск държавна такса не се дължи. 40лв. е таксата за
обезпечение на бъдещ иск. Поради това дружеството може да поиска връщане на този
16
сума от СлРС като недължимо платена.
С оглед неоснователността на насрещните искови претенции, то ищеца по тях –
С. А. следва да поне своите разноски, така, както ги е сторил и да заплати на
ответника по тях сторените от него разноски в размер на 2000лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно чл.78, ал.3 от ГПК.
Следователно на „Д.“ АД, гр. С. следва да се присъдят за първата инстанция
разноски в общ размер от 3350,03лв.
С оглед изхода на спора, работодателят не дължи държавна такса и разноски за
вещо лице по отхвърлените искове на работника, които остават за сметка на съда,
поради което първоинстанционното решение и допълнителното такова следва да се
отменят и в частта на присъдените разноски на страните и присъдените такси и
разноски по сметка на съда.
Дължимата по първоначалния иск държавна такса е внесена от ищеца –
работодател, като тези разноски, както бе посочено по-горе ще му се присъдят, с оглед
основателността на иска му.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора по въззивната жалба – основателност на същата, на
дружеството въззивник се дължат направените пред въззивната инстанция разноски в
доказания размер от 505,78лв. за платена държавна такса.
На въззиваемия не се следват разноски.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно Решение №259 от 28.03.2024г.,
постановено по гр.д. №4398/2023г. по описа на С. районен съд и Решение
№535/18.06.2024г. по гр.д. №4398/2023г. по описа на С. районен съд и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. И. А. с ЕГН **********, от гр.С., ул. “Л.“ ....
против „Д.“ АД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н О.к., ул.“И.
Х.“ №16 искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-т.3 от КТ, както следва: иск за
признаване уволнението за незаконно и отмяна на Заповед №020-231/04.10.2023г. на
Изпълнителните директори на „Д.“ АД, гр. С., с която е наложено на С. И. А.
дисциплинарно наказание „уволнение“; иск за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност „Регионален отговорник“ в Териториално поделение Б. и иск за
заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставане без работа, поради
17
уволнението за срок от 6 месеца, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА С. И. А. с ЕГН **********, от гр.С., ул. “Л.“ .... да заплати на „Д.“
АД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н О.к., ул.“И. Х.“ №16
сумата от 7500,57лв. /седем хиляди и петстотин лева и петдесет и седем ст./,
представляваща обезщетение при дисциплинарно уволнение по чл.221, ал.2 от КТ.
ОСЪЖДА С. И. А. с ЕГН **********, от гр.С., ул. “Л.“ .... да заплати на „Д.“
АД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н О.к., ул.“И. Х.“ №16
сумата от 3350,03лв., представляваща направените пред първата инстанция разноски
и сумата от 505,78лв., представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок,
считано от връчване на преписа на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18