Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Варна, …………………2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА
ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
Мл.с. Н. ДОЙЧЕВ
при секретар ГАЛИНА СЛАВОВА
като разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
в.гр. дело №
458 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по подадена въззивна жалба от В.А.Б. срещу решение № 4669/19.11.2018г. по гр.д
№ 1820/2018г. на ВРС, с което е признато
за установено на основание чл.108 от
ЗС, по
отношение на В.А.Б., че Н.Д.Д. и А.Д.Д., са собственици на по 1/8 (една осма)
идеална част всеки от тях, а Ю.Т.П. на 6/8 (шест осми) идеални части от
находящите се в поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172 два самостоятелни
обекта с идентификатори 10135.5507.172.1, с площ от 18 кв. м. и
10135.5507.172.2 с площ от 19 кв. м. по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-73/23.06.2008г. на Изпълнителния Директор на АГКК, последно изменение:
няма, с начин на трайно предназначение: хангар, депо, гараж, стар идентификатор:
няма, номер по предходен план: няма,
както и че ищците Ю.Т.П. и Д.Б.С.,
са собственици на по 1/4(една четвърт) идеална част (или общо на 1/2
идеална част) от Поземлен имот, находящ се в град Варна, Община Варна, област
Варна, район „Аспарухово", м. „Вилите", с идентификатор
10135.5507.172 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.0б.2008г. на
Изпълнителния Директор на АГКК, последно изменение със Заповед
18-6609/25.08.2015г. на Началника на СГКК-Варна, с трайно предназначение на
територията: земеделска, с номер по предходен план 172, при съседи: поземлени
имоти с идентификатори 10135.5507.144, 10135.5507.143, 10135.5507.2707,
10135.5507.173, 10135.5507.171 и 10135.5507.170, с площ от 1428 кв. м., попадащ
в имот с пл. № 2173 по кадастралния план от 1968г. на
кв."Аспарухово", гр. Варна, с площ от 2412 кв.м., като е осъден ответникът В.А.Б., да предаде на ищците Н.Д.Д., А.Д.Д., Ю.Т.П. и
Д.Б.С., владението на гореописания поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172, ведно с изградените в него два самостоятелни обекта с
идентификатори 10135.5507.172.1 и 10135.5507.172.2, в съответствие с притежаваните от ищците
идеални части, както следва:
1) 1/2 (една втора) идеална
част от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, 1/8 (една осма) идеална
част от самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.1 и 1/8 (една осма)
идеална част от самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.2 на Н.Д.Д.;
2) 1/8 (една осма) идеална
част от самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.1 и 1/8 (една осма)
идеална част от самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.2 на А.Д.Д.;
3) 1/4 (една четвърт)
идеална част от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, 6/8 (шест осми)
идеални части от самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.1 и 6/8
(шест осми) идеални части от самостоятелен обект с идентификатор
10135.5507.172.2 на Ю.Т.П.;
4) 1/4 (една четвърт)
идеална част от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172 на Д.Б.С..
Във въззивната жалба се
твърди, че решението на ВРС противоречи на материалния закон, постановено е при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Посочва
се, че районният съд е направил неправилни фактически и правни изводи. Твърди
се, че въззивникът е придобил имота чрез осъществявано давностно владение,
което било доказано. От първостепенно значение били събраните по делото
свидетелски показания, като се прави анализ на показанията на свидетелите,
разпитани по делото. В тази връзка се посочва, че именно свидетелите на
ответника са доказали периода на придобивната давност. Моли се за отмяна на първоинстанционото
решение, а искът да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263 от ГПК е
депозиран писмен отговор от процесуалния представител на въззиваемата страна Н.Д.Д.
и А.Д.Д.. Намира жалбата за допустима, но по същество неоснователна. Счита
решението на съда за правилно и законосъобразно. Посочва, че въпросът за
придобивната давност е решен в предходен съдебен процес с решение на ВРС, с
което е било прието, че владение с намерение за своене не е осъществявано от
въззивника, поради което било недопустимо да се въвежда отново в настоящия
процес. Отделно от това, намира за недоказано възражението за придобивна
давност, като се излагат подробни съображения. Счита, че въззивникът има
качеството на държател. Прави се подробен анализ на събраните по делото гласни
доказателства чрез разпит на свидетели. Моли за оставяне без уважение на
въззивната жалба, а решението на ВРС да бъде потвърдено. Претендират се
разноски.
По делото е постъпил и
отговор от процесуалния представител на въззивамите Ю.Т.П. и Д.С.. Изразява
подробно становище, свързано със законосъобразността на решението на ВРС.
Счита, че ангажираните от въззиваемите писмени и гласни доказателства се
установява по безспорен начин упражняваната фактическа власт от
ответник-въззивник, която представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 от
ЗС. Прави се подробен анализ на събрания доказателствен материал и се
коментира,респ. оспорва всеки един довод във въззивната жалба. Цитира съдебна
практика на върховния съд. Моли за отхвърляне на жалбата като неоснователна и
за постановяване на решението, с което да бъде потвърдено решението на ВРС.
Претендират се разноски пред настоящата инстанция.
В о.с.з. въззивникът, чрез
своя процесуален представител поддържа подадената въззивна жалба. Моли за
уважаването й. Въззиваемите, чрез своите процесуални представители, оспорват
въззивната жалба, поддържат писмените отговори. Молят за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт.
По така предявените искове:
Производството по делото е
образувано по искова претенция, с правно основание чл.108 от ЗС, предявена от Н.Д.Д.,
А.Д.Д., Ю.Т.П., Д.Б.С. срещу В.А.Б. за постановяване на решение, с което да се приеме
за установено по отношение на В.А.Б., че Ю.Т.П. и Д.Б.С. са собственици на по
1/4(една четвърт) идеална част (или общо на 1/2 идеална част) от Поземлен имот с
идентификатор 10135.5507.172 по КККР гр. Варна, както и да се приеме за
установено по отношение на В.А.Б., че на основание наследствено правоприемство Н.Д.Д.
и А.Д.Д., са собственици на по 1/8 (една осма) идеална част всеки от тях, а Ю.Т.П.
на 6/8 (шест осми) идеални части от находящите се в поземлен имот с
идентификатор 10135.5507.172 два самостоятелни обекта с идентификатори
10135.5507.172.1, с площ от 18 кв. м. и 10135.5507.172.2 с площ от 19 кв. м. по
КККР на гр. Варна, както и да се осъди В.А.Б.
да предаде на ищците - Н.Д.Д., А.Д.Д.,
Ю.Т.П. и Д.Б.С. владението на
гореописания поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, ведно с изградените
в него два самостоятелни обекта с идентификатори 10135.5507.172.1 и
10135.5507.172.2, в съответствие с притежаваните от ищците идеални части, както
следва:
1. 1/2 (една втора) идеална част от поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172, 1/8 (една осма) идеална част от самостоятелен обект с
идентификатор 10135.5507.172.1 и 1/8 (една осма) идеална част от самостоятелен
обект с идентификатор 10135.5507.172.2 на Н.Д.Д.;
2. 1/8 (една осма) идеална част от самостоятелен обект с
идентификатор 10135.5507.172.1 и 1/8 (една осма) идеална част от самостоятелен
обект с идентификатор 10135.5507.172.2 на А.Д.Д.;
3. 1/4 (една четвърт) идеална част от поземлен имот с
идентификатор 10135.5507.172, 6/8 (шест осми) идеални части от самостоятелен
обект с идентификатор 10135.5507.172.1 и 6/8 (шест осми) идеални части от
самостоятелен обект с идентификатор 10135.5507.172.2 на Ю.Т.П.;
4. 1/4 (една четвърт) идеална част от поземлен имот с
идентификатор 10135.5507.172 на Д.Б.С..
Ищците твърдят, че са придобили процесния поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172 по следния начин:
Посочват, че Александър
Теохаров Дошков е закупил през 1942г. недвижим имот (хавра), находящ се
съгласно доказателствен акт за собственост в град Варна, във варненските лозя,
в м. „Кьошк баалар" с площ от 2 500 (две хиляди и петстотин) кв.м., а
съгласно актуална скица с площ от 1 428 кв.м., който имот е със стар пл. №
2173, включващ поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172 и част от имот с
идентификатор 10135.5507.171, по КККР на гр. Варна.
На следващо място се
посочва, че през 1967г. А.Д. дарил закупеното от него дворно място на неговата
съпруга З. Т. и неговата дъщеря Е. Д. – на всяка по ½ ид.ч.
Твърди се, че Дъщеря му Е. Д.
е оставила за наследници своите деца Н.Д. и А.Д., който са придобили
притежаваните от нея 1/2 идеални части – всеки по ¼ ид.ч. В тази връзка
се посочва, че Н.Д. и А.Д. са предявили срещу ответника В.А.Б. положителен
установителен иск за собственост, който бил уважен с влязло в сила решение на
ВРС по гр.д. № 10130/2015г. на 03.07.2017г. След това, А.Д. на 22.11.2017г.
дарила нейната ¼ ид.ч. от поземления имот на брат си Н.Д., който станал
собственик общо на ½ ид.ч. от процесния имот.
На следващо място се
посочва, че съпругата на А. Д. – З. Т., от своя страна, дарила през 1969г. на
своята племенница Д.Б. ¼ ид.ч. от поземления имот, а останалата ¼
ид.ч. била придобита от Ю.П. по наследство след смъртта на майка му З. Т..
Въз основа на горното,
ищците твърдят, че са собственици
поземления имот както следва: 1) Н.Д. – на ½ ид.ч.; 2) Ю.П. – ¼
ид.ч.; 3) Д.Б. – ¼ ид.ч.;
Ищците твърдят, че са придобили процесните две постройки върху поземлен
имот с идентификатор 10135.5507.172 по следния начин:
През 1969 г. А. Д. и
съпругата му З. Т. построили процесните две постройки – едната масивна с
железобетонна конструкция (бунгало), а другата – с паянтова конструкция,
ползвана като склад. Навеждат твърдения, че постройките са придобити от тях в
режим на СИО, тъй като били построени по време им. След смъртта А. Т., неговата
½ ид.ч. от постройките била наследена от съпругата му З. Т. и дъщеря му
Е. А. Д., поради което З. Т. станала собственик на ¾ ид.ч. от
постройките, а Е. Д. – на ¼ ид.ч. След смъртта на Елена Д., нейните
¼ ид.ч. били наследени от децата й Н.Д. и А.Д., всеки по 1/8 ид.ч.
Останалите 6/8 ид.ч. притежавани от З. Т., били наследени от нейния син Ю.П.Т..
По отношение на издадения в
полза на В.А.Б. констативен нотариален акт, се навеждат следните твърдения:
В.А.Б. потърсил помощ от
своя първи братовчед Ю.П., тъй като ответникът нямало къде да живее. Ю.П. се
съгласил, като му предоставил за временно и безвъзмездно ползване поземления
имот, ведно с построените в него постройки. Съгласието си дали и останалите
трима съсобственици (ищци по делото), при условие, че В.Б. не възпрепятства
достапа на всички съсобственици (ищци по делото) при желание от тяхна страна да
ползват имота. В.Б. приел условието, като е осигурявал до лятото на 2014г. безпрепятствен
и постоянен достъп до процесните имоти до лятото на 2014г. След това бил
отказан достъп до имота, когато Ю.П. пристигнал със семейството на почивка,
което правил всяка година. Впоследствие в полза на В.Б. бил признат бил издаден
констативен нотариален акт за собственост, с който бил признат за собственик на
поземления имот.
В с.з., ищците, чрез
процесуалните си представители поддържат исковата си претенция и настояват за
уважаването й.
Ответникът, чрез
процесуален представител, поддържа тезата си, изложена в отговора, че е
собственик на процесния имот на самостоятелно придобивно основание – изтекла в
негова полза певече от 10 годишна придобивна давност, като в тази връзка
настоява за отхвърляне на иска.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
и по вътрешно убеждение, съобразно доводите във въззивната жалба, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Видно от представения по
делото договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 73, том VII,
per. № 5109, дело № 1311 от 20.10.1942г. на нотариус при Варненски областен
съд, А. Т. Д. е закупил недвижим имот (хавра), находящ в град Варна, във
варненските лозя, в м. „Кьошк баалар" с площ от 2500 (две хиляди и
петстотин) кв.м. От приетата по делото СТЕ се установява, че по кадастралния
план от 1968г. на кв. Аспарухово, гр. Варна закупеният от А. Т. Д. недвижим
имот представлява имот с пл. № 2173 с площ от 2412 кв.м., който попада с изцяло
понастоящем в процесния имот с идентификатор 10135.5507.172 по КККР на гр. Варна
с площ от 1428 кв.м. и частично в имот с идентификатор 10135.5507.171 с площ
726 кв.м. Този имот с пл.№ 2173 по КП от 1968г., е записан в разписните листи
на А. Т. (л. 17).
През 1967г. А. Т. Д. е
дарил на съпругата си З. Т. Т. и на дъщеря си Е.А. Д. по ½ ид.ч. от
правото на собственост върху процесния поземлен имот, което се установява от представените
два договора за дарение, обективирани в нотариален акт №145, том X, дело №
3763/1967г. и в нотариален акт № 175, том X, дело № 3810/19б7г. на нотариус при
Варненски Народен съд. Вследствие на тези разпоредителни сделки от 1967г. А. Т.
Д. е престанал да бъде собственик на поземления имот, като съсобственици с
равни квоти са станали неговата съпруга и дъщеря.
Съгласно удостоверение за
наследници, издадено от Столична община, район „Младост" от 23.10.2017г., дъщерята
на А. Д. – Е. А. Д., след смъртта си на 01.01.2011г. е оставила за свои наследници
син и дъщеря – ищците Н.Д.Д. и А.Д.Д.,
поради което следва да се приеме, че на 01.01.2011г те са наследили
притежаваната от майка им ½ ид,ч. поземления имот по равно, тоест по
¼ ид.ч.
Н.Д.Д. и А.Д.Д. са били
признати за собственици на по ¼ ид.ч. (общо ½ ид.ч.) от правото
на собственост върху процесния поземлен имот по отношение на ответника В.А.Б. с
влязло в законна сила на 03.07.2017г. решение на РС-Варна по гр.д. №
10130/2015г., на основание наследствено правоприемство от тяхната майка Елена
Александрова Д..
След влизане в сила на
решението на районния съд на 03.07.2017г., А.Д.Д. е дарила на 22.11.2017г. собствената
си 1/4 (една четвърт) идеална част от гореописания поземлен имот на ищеца Н.Д.
и по този начин, последният е станал собственик на общо 1/2 (една втора)
идеална част от поземления имот, считано от 22.11.2017г
Съпругата на А. Д. – З. Т.
Т., от своя страна, е дарила на 31.12.1969г. на племенницата си, ищцата Д.Б.С. 1/4
идеална част от гореописания поземлен имот. Вследствие на тази разпоредителна
сделка З. Т. Т. е останала собственик само на ¼ ид.ч.
След смъртта на З. Т. Т.
през 1989г., притежаваните от нея ¼ ид.ч. от процесния поземлен имот са
били наследени от ищеца Ю.Т.П., който е нейн единствен наследник по закон,
видно от представеното удостоверение за наследници изх. № УГ01-6341 от
07.09.2016г. на Столична община, област София, район „Красно село" –
същият е бил осиновен от Златка Тодорова Теохарова при условията на непълно
осиновяване по чл. 55 от СК от 1968г. (отм.)
От гореизложеното следва
извода, че правото на собственост върху поземления имот към настоящия момент, се
притежава от ищците в следните квоти: 1) ¼ ид.ч. за Д.С.; 2) ¼
ид.ч. за Ю.П.; 3) 2/4 ид.ч. за Н.Д.;
По отношение на постройките върху поземления имот:
Ищците навеждат твърдения,
че постройките са построени от А. Д. и съпругата му З. Т. Т. през 1969г. По
делото не са събрани доказателства, от които да се установява
датата на построяването им. Доколкото обаче, ответникът В.Б. не оспорва този
факт, съдът намира същия за безспорен, като приема, че постройките са били
изградени през 1969г. Това е от съществено значение, тъй като към момента на
строежа им А. Д. не е бил собственик на поземления имоти, а собственици са били
З. Т. Т. и Е. Д., при равни квоти в съсобствеността по ½ ид.ч. (въз
основа на извършените дарения от А. Д. през 1967г. в тяхна полза). Ето защо З.
Т. Т. и Е. Д. с построяването на процесните постройки са придобили същите в
съсобственост по ½ ид.ч. на основание чл. 92 от ЗС по приращение. След
смъртта на З. Т. през 1989г., нейните 1/2 ид.ч. от собствеността
върху постройките са били наследени от Ю.П., като нейн единствен законен
наследник. А След смъртта на Е. Д. през 2011г., нейната ½ ид.ч. от
постройките е била наследена от ищците А.Д. и Н.Д.Д., всеки по ¼ ид.ч.
Така към настоящия момент съпритежанието
на собствеността върху процесните постройки е в следните квоти: 1) ½ за Ю.П.; 2) ¼ ид.ч. за Н.Д. и
3) ¼ ид.ч. за А.Д..
По отношение на това, дали въззивникът е придобил процесния поземлен
имот и постройки по давност:
По делото няма спор, че в
полза на В.Б. е бил издаден констативен нотариален акт за собственост въз
основа на давностно владение № 19, том XXXI, д.№ 6418/2015г., вх.рег.№
12003/29.V.2015г. на „СВ" - гр.Варна.
Съгласно теорията и
съдебната практика, придобивната давност е сложен юридически факт, който има за
последица придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда
вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от
закона срок от време. Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС регламентира фактическия
състав на придобивната давност при недобросъвестно владение, включващ като
елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла
на чл.68, ал.1 ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е
нормативно свързана само с тези юридически факти. В чл. 68 от ЗС владението се
определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя. Практиката приема, че за да се
придобие един имот по давност в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, владението
следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно в
продължение на 10 години.
Съдът намира, че В.Б. не е станал собственик на процесния
имот въз основа на упражнявано явно давностно владение в продължение на 10
години, като съображенията за това са следните:
От съществено значение по
настоящото дело е обстоятелството на какво основание В.Б. е установил
фактическата си власт върху процесните имоти – дали в качеството му на държател
или като владелец. Основният белег, който отличава владението от държането, е
субективното отношение на ползващото вещта лице към самата вещ. Държателят
упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя,
докато владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/. Ако
едно лице първоначално е започнало да упражнява фактическа власт без намерение
за своене, тоест като държател, в този случай е необходимо промяната на
субективното отношение на въззивника във своене, да е било обективирано и
достигнало до собствениците на имота. От момента на обективирането на намерението,
че имотът се държи като свой започва да тече и придобивна давност (Р № 159/14.06.2013г.
по гр.д. № 1492/2013г. на ВКС). Законът не допуска да бъде установявано владение
по скрит начин, а оттук придобивна давност не може да започне да тече. Съгласно
теорията и съдебна практика на върховния касационен съд, когато едно трето лице
реши да владениее един имот по смисъла на чл. 68 от ЗС (който се владее вече от
друг), той трябва да отстрани преди всичко владението на досегашния владелец. В
тази връзка, установяването на собствена фактическа власт с намерение за своене
върху един имот, който се владее вече от друг, трябва да бъде доведено до
знанието на досегашния владелец. Последният следва да знае, че му е отнето
владението, респективно, че се упражнява фактическа власт върху имота му с
намерение за своене, съответно, че му се отричат правата на действителен
собственик, за да може да се защити. В противен случай, ако действията,
обективиращи своене, не са стигнали до знанието на собственика, владението би
било установено по скрит начин, а последното не е владение и не може да бъде
противопоставено на собственика, респ. имотът не може да бъде придобит по
давност.
В случая, от разпитания по
делото свидетел В. Я. се установява, че през 1998г. В.Б. е бил в изключително
тежко финансово и социално положение – не е имал къде да пребивава, да живее,
не е имал с какво да се препитава. И тогава се обърнал към Ю.П. (въззиваемия),
който го приютил в процесния имот. След това със съгласието на другите
собственици-въззиваемите по делото, въззивникът е бил допуснат да живее с
уговорката, че при посещение на имота от тях, въззивникът ще следва да освобождава
имота. Св. Янакиев посочва, че е виждал В., когато се е изнасял на палатка в
двора за времето, когато собствениците са посещавали имота. Съдът кредитира
изцяло тези показания, тъй като кореспондират с показанията на св. В. Б., която
притежава дворно място, съседно на процесното и има непосредсвени впечателения.
Същата посочва, че Ю. е допуснал въззивника да живее в имота от „хубави чувства, защото Варна е голям град,
за да си намери работа“. Свидетелят посочва, че знае това от другите
съседи, поради което съдът няма основание да не възприеме достоверността на
показанията й, доколкото информацията е предадена от съседи, които имат преки
наблюдения за случващото се в процесния имот. Показанията на св. Я. се
подкрепят изцяло от показанията на св. Бозаджиева, която посочва, че до 2015г.,
всяко лято Ю.П. е посещавал имота с жена си и децата си за около месец. В този
период, когато е идвал Ю. със семейството си, В. е освобождавал имота и се е изнасял на
палатка в двора. Съдът дава вяра на показанията на св. Б., тъй като същата е
пряк очевидец на посещенията Ю. и семейството му всяко лято до 2015г., което е
логично, предвид това, че е собственик на съседното дворно място. Показанията
на св. Янакиев и Бозаджиева следва да се кредитират и поради това, че съвпадат и
с показанията на разпитания свидетел И. И. (също съсед), доведен от въззивника,
който посочва, че е виждал братовчед му Ю. да идва със семейството си, през
който период В. е излизал на палатка в двора.
Същевременно показанията
св. М. Д. и И.И. не установяват пълно и главно, че въззивникът е упражнявал
фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години. Освен това, тези показания не установяват веобще периода на
осъществявана от ответника фактическа власт върху имота. Показанията на св. Д.
са непълни и неконкретизирани – същият посочва, че не знае от кога В. е заживял
в имота, не може да посочи колко често е посещавал имота. Заявява, че въззивникът
не му е споменавал дали той е собственик на имота. Показанията му, че не знае
някой да е посещавал имота, да има претенции за ползването му и че не виждал
палатка в двора, не могат да доведат до извода, че Ю. не е идвал със
семейството си, тъй като свидетелят първо – не живее в имота, и второ – посещенията
му са били еднократни и спорадични.
От горното следва да
извода, че въззивникът е бил държател на имота, тъй като е бил допуснат през
1998г. от въззиваемите да живее, поради липсата на място къде да живее. Нещо
повече, съгласно теорията (Проф. П. В., Ново вещно право, 1999г., стр. 32) и
съдебната практика (Решение №483/11.10.2012 по
дело №493/2012 на ВКС, ГК, I г.о.), допускането на някого да живее в чужд за
него имот представлява търпими действия от страна собствениците, като давност
през времетраеното на търпимото действие, не тече. Лицето, което е било
допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, т.е.
ако са налице т.нар. “търпими действия”, има качеството “държател”. При
наличието на уговорка за ползване между собственика и упражняващото
фактическата власт лице, последното държи вещта за собственика и се явява
държател (в този смисъл Р № 159/14.06.2013г. по гр.д. № 1492/2013г. на ВКС). Презумпцията
на чл. 69 от ЗС, в случая, не намира приложение, тъй като фактическата власт е
била установена първоначално като държане, а последващата субективна промяна (промяната
в намерението на държателя) следва да бъде демонстрирана спрямо собственика, за
да премине държането във владение.
В случая държателят Б. субективно
е знаел, че правото на собственост не му принадлежи, като е бил допуснат да
живее в чуждия нему имот от своите роднини. Същият е започнал да упражнява
фактическата власт върху вещта със съгласието на въззиеаемите без изрична
уговорка за краен срок на ползването. Ако е променил това свое субективно
отношение към ползвания имот и е започнал да го счита за свой, държателят Б. е следвало
да обективира на собствениците тази промяна, респ. да демонстрира спрямо тях
намерението си занапред да свои вещта, тъй като по отношение на уговорката за
ползване, която е била постигната помежду им, промяна не е настъпила- собствениците
не са променили собственото си отношение към процесните имоти, нито са предполагали,
че държателят Б. ще промени своето.
В. Б. е изпълнявал
условията, при които му е било разрешено да ползва процесните имоти, а именно
да дава безпрепятствен достъп и да ги освобождава при посещение на
съсобствениците. Ю.П. е идвал ежегодно всяко лято до 2015г. със семейството си
на почивка, съобразно уговорката му със въззивника. Това поведение на
въззивника, който е изпълнявал условията, съгласно уговореното със въззиваемите, изключва каквото и да е обективирано до тях намерение
за своене. Субективното му отношение спрямо ползвания имот е било явно и
недвусмислено изявено едва през 2015г. – въззивникът се е снабдил с констативен
нотариален акт на 28.05.2015г., а от
показанията на св. Янакиев и Бозаджиева се установява, че именно от 2015г. въззивникът е отказал достъп на въззиваемите до имота. Това
обаче е недостатъчно за придобиване на имота по давност, предвид предявения от
въззиваемите иск по чл. 108 от ЗС на 07.02.2018г. Поведението на въззивника до
2015г., осигурявайки безпрепятствен достъп на собствениците до имота, навежда
на извода за скриване на действителното му намерение спрямо тях за своене на
вещта. Криенето на владението от тях означава, че такова владение не е
установено. Скриването на владението от въззиваемите, които са заинтересовани
да знаят за съществуването му, опорочава владението и го прави негодно за
придобивна давност, докато трае неговия скрит характер. Липсват доказателства
преди 2015г. въззивникът да е отнел владението от въззиваемите и да е
обективирал пред тях намерението си за своене, респ. няма данни, че преди
2015г. въззиваемите, като собственици на имота, са знаели, че въззивникът,
отричайки техните права, е започнал да владее имота с намерение да бъде
придобит по давност. А от обстоятелствата по спора е видно, че не е била налице
обективна пречка такова демонстриране да бъде извършено. Тези изводи не се
променят от показанията на св. Добрев и св. Иванов, които посочват, че ответникът
е ремонтирал и поддържал имота, ведно с изградената в същия постройка, включително
след големите дъждовни бедствия през 2014г., предвид условията, при които
въззивникът е започнал да ползва имота. Ответникът е допуснат в имота поради
липса на жилище, поради което е нормално да извършва дейности, който да
подобряват жилищнобитовите му условия на живот. Още повече, че не се установи, въззивникът
да е дължал насрещни престации на въззиваемите за ползването на имота. Ето защо
е обичайно собствениците да не се противопоставят на извършването на подобрения
от преимуществено обитаващото имота лице, което от своя страна не дължи
възнаграждение за ползването. Това обаче не означава, че въззиваемите са се
дезинтересирали от собствеността си, доколкото имотът се е ползвал от тях
сезонно за почивка. В заключение следва да се приеме, че В.Б. е установил
фактическата власт върху имотите като държател, а от 2015г., когато за първи
път е демострирал пред въззиваемите за действителните си намерения, че владее
имота за себе си, не е изтекъл предвидения в закона 10-годишен давностен срок.
Така въз основа на всичко
гореизложено следва да се приеме, че Н.Д.Д., А.Д.Д. и Ю.П. и Д.С. са
собственици на поземления имот и двете постройки на следното основание и квоти:
1) Н.Д. е собственик на ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172 (¼ придобити по
наследство от Е. Д. през 2011г., установено с влязло в сила решение гр.д. №
10130/2015г. по описа на ВРС и ¼ придобити чрез дарение от неговата сестра А.Д.
през 2017г.), както е и собственик на 1/4
ид.ч. сграда с идентификатор 10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор
10135.5507.172.2, придобити от наследство от неговата майка Е. Д. през
2011г.;
С настоящото решение В.Б.
следва да бъде осъден да предаде
владението на Н.Д. на ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172, тъй като е признат за собственик на ¼ ид.ч. с влязло
в сила решение по гр.д. № 10130/2015г. по описа на ВРС (без да се ползва
решението с изпълнителна сила) и на ¼ ид.ч., придобити чрез дарение, установени
в настоящия процес.
По отношение на постройките
Н.Д. следва да бъде признат за собственик по отношение на В.Б. само на 1/8
ид.ч. от сграда с идентификатор 10135.5507.172.1 и само на 1/8 ид.ч. от сграда
с идентификатор 10135.5507.172.2, тъй като съдът не може да го признае за
собственик на ¼ ид.ч., каквато
квота от съсобствеността притежава в действителност, щом не е предявен иск в
такъв размер. Съответно В.Б. следва да бъде осъден да предаде владението на Н.Д. само на 1/8 ид.ч. сграда с идентификатор
10135.5507.172.1 и на 1/8 ид.ч. от сграда с идентификатор 10135.5507.172.2.
2) Ю.П. е собственик на
¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, както и на ½
ид.ч. от сграда с идентификатор
10135.5507.172.1 и на ½ ид.ч. от сграда
с идентификатор 10135.5507.172.2, придобити по наследство от З. Т., починала
през 1989г.
Ю.П. следва да бъде признат
за собственик на тези идеални части от поземления имот и постройки, а В.Б. да
бъде осъден да му предаде владението на тези идеални части. Исковата претенция
за признаване за установено, че Ю.П. е собственик за горницата над 1/2 ид.ч. до
претендираните ¾ ид.ч. (или 6/8, както е посочено в исковата молба) от
сграда с идентификатор 10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор
10135.5507.172.2, както и за предаването на владението върху тях за горницата
над 1/2 ид.ч. до претендираните ¾ ид.ч. от имота, следва да бъде отхвърлен.
3) Д.Б.С. е собственик на
¼ от поземлен имот с идентификатор 10135.5507.172, придобит чрез договор
за дарение от 31.12.1969г. от Златка Теохарова.
Д.Б.С. следва да бъде
призната за собственик по отношение на В.Б. единствено на ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172, на основание договор за дарение от 1969г. от З. Т., като В.Б.
следва да бъде осъден да й предаде владението върху тях.
4) А.Д.Д. е собственик ¼
ид.ч. от сграда с идентификатор 10135.5507.172.1 и ¼ ид.ч. от сграда с
идентификатор 10135.5507.172.2. Ето защо искът на А.Д.Д. по чл. 108 от ЗС за
предаването на владението на 1/8 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172 и 1/8 ид.ч. от сграда с идентификатор 10135.5507.172.1 и сграда
с идентификатор 10135.5507.172.2, следва да бъде уважен. За останалите идеални
части, притежавани от А.Д.Д., иск по чл. 108 от ЗС не е предявен.
По разноските:
Предвид изхода на спора,
съдът следва да се произнесе по разноските пред двете инстанции.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
Въззивникът В.Б. е
представил доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
1300.00 лева, което е под минимума, определен в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/2004г. Предвид частичното уважаване на въззивната жалба, респ. отмяна на
решението на първоинстанционния съд в частта относно притежаваните от Ю.П.
идеални части, съдът намира, че въззиваемите следва да заплатят разноски в
размер на 100.00 лева.
Въззиваемите Ю.П. и Д.С. са
представили доказателства за извършени разноски в размер на 2000.00 лева –
адвокатски хонорар и 140.00 лева – разходи за двупосочен самолетен билет на
процесуалния представител на въззиваемите по линията София-Варна. Отделно
въззиваемите Н.Д. и А.Д. са направили разноски за заплатен хонорар в общ размер
на 1600.00 лева.
Общият размер на данъчната
оценка на процесните имоти е 34 813.80 лева, съответно минималният размер
на адв.възнаграждение е 1574.41 лева съгл. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/2004г. Поради това направените от тях разноски следва да бъдат присъдени в
пълен размер с оглед правната и фактическа сложност, като възражението за
прекомерност в тази част на процесуалния представител на въззивника следва да
се приеме за неоснователно.
По отношение разноските
направени от Ю.П. и Д.С., съдът, като взе предвид правната и фактическа
сложност на делото и частичното уважаване на въззивната жалба по отношение на
идеалните части на Ю.П., намира за справедливо адвокатското възнаграждение да бъде определено в размер на
1800.00 лева. Така въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите
Ю.П. и Д.С. сумата от 2040.00 лева, състоящи се от 1800.00 лева адвокатски
хонорар и 140.00 лева за разходи за пътуване на процесуалния представител на
въззиваниемия от София до Варна и обратно.
По отношение на разноските пред районната инстанция:
Част от исковата претенция
по отношение на притежаваните от Ю.П. идеални части от процесните сгради следва
да се отхвърли, а именно за разликата над действително притежаваните от него
½ ид.ч. до присъдените от районния съд ¾ ид.ч. от гореописаните
сгради с идентификатор 10135.5507.172.1 и 10135.5507.172.2. Ю.П. и Д.Б.
претентират заплащането на сумата от 3479,83лв, от които 3000.00лв. адвокатско
възнаграждение, 179,58лв. държавна такса за образуване на делото, 152.00лв.
депозит за вещо лице по СТЕ, 148,25лв. самолетни билети София – Варна,
Варна-София за адвокат. Процесуалният представител на В.Б. е направил
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което
съдът намира за основателно. Минималният размер на адв.възнаграждение е 1574.41
лева съгл. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г., като с оглед правната и
фактическа сложност делото, две съдебни заседания, разпит на свидетели и
приемане на експертиза и не на последно място частичното отхвърляне на иска в
частта относно притежаваните от Ю.П. ид.части, възнаграждението следва да бъде
определено на 2000.00 лева. Така В.Б. следва да бъде осъден да заплати сумата
от 2479.83 лева, от които: 2000.00лв. адвокатско възнаграждение, 179,58лв.
държавна такса за образуване на делото, 152.00лв. депозит за вещо лице по СТЕ,
148,25лв. самолетни билети София – Варна, Варна-София за адвокат.
По отношение на разноските,
претендирани от Н.Д. и А.Д. пред ВРС, следва да бъдат присъдени така както са направени,
тъй като съдът е уважил изцяло предявените от тях искове, а заплатеното
адвокатско възнаграждение е в съответствие с правната и фактическа сложност на
делото.
Отделно от това Н.Д.Д., А.Д.Д.,
Ю.Т.П. и Д.Б.С., следва да бъдат осъдени да заплатят на В.Б. сумата от 100.00
лева от общо сторените 1400.00 лева разноски за заплатен адвокатски хонорар,
съобразно отхвърлената част от исковете в частта относно непритежаваните от Ю.П.
¼ ид.ч. от процесните сгради.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 4669/19.11.2018г. по гр.д № 1820/2018г. на Районен съд – Варна, в частта, с
която Ю.Т.П. с ЕГН ********** е признат за собственик по отношение на В.А.Б. ЕГН
********** за разликата над действително притежаваните от него ½ ид.ч. до
признатите от районния съд ¾ (6/8 ид.ч. по искова молба) от сграда с
идентификатор 10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор 10135.5507.172.2, както
и в частта, в която В.А.Б. е осъден да предаде владението на Ю.Т.П. за
разликата над действително притежаваните от него ½ ид.ч. до присъдените
от районния съд ¾ ид.ч. от гореописаните сгради с идентификатор
10135.5507.172.1 и 10135.5507.172.2., както и изцяло в частта за разноските,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС от Ю.Т.П. с ЕГН **********
срещу В.А.Б. ЕГН **********, за разликата над действително притежаваните от Ю.Т.П.
½ ид.ч. до претендираните ¾ (6/8 ид.ч. по искова молба) от сграда
с идентификатор 10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор 10135.5507.172.2,
както и ОТХВЪРЛЯ в частта, в която се
иска В.А.Б. да предаде владението на Ю.Т.П. за разликата над действително
притежаваните от Ю.Т.П. ½ ид.ч. до претендираните ¾ (6/8 ид.ч. по
искова молба) ид.ч. от гореописаните сгради с идентификатор 10135.5507.172.1 и 10135.5507.172.2.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4669/19.11.2018г. по гр.д № 1820/2018г. на ВРС в останалите
части, както следва:
1)
В частта, с която Н.Д.Д. с ЕГН ********** е признат за собственик по
отношение на В.А.Б. ЕГН ********** на по 1/8 ид.ч. от сграда с идентификатор
10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор 10135.5507.172.2, придобити по
наследство от неговата майка Е.А. Д., починала на 01.01.2011г. включително в
частта, с която В.А.Б. е осъден да предаде владението на тези идеални части от
гореописаните имоти на Н.Д.Д., на основание чл. 108 от ЗС.
2)
В частта, с която А.Д.Д. с ЕГН:********** е призната за собственик по отношение
на В.А.Б. ЕГН ********** на по 1/8 идеални части от сграда с идентификатор
10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор 10135.5507.172.2 на основание
наследствено правоприемство от Е. А. Д., починала на 01.01.2011г., както и в
частта, с която В.А.Б. е осъден да предаде владението на тези 1/8 идеални части
на А.Д.Д., на основание чл. 108 от ЗС;
3)
В частта, с която Ю.Т.П. с ЕГН ********** е признат за собственик по отношение
на В.А.Б. ЕГН ********** на ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
10135.5507.172, както и на по ½ ид.ч. от сграда с идентификатор
10135.5507.172.1 и сграда с идентификатор 10135.5507.172.2, придобити по
наследство от Златка Теохарова, починала на 14.09.1989г., както и в частта, с
която В.А.Б. е осъден да предаде владението на Ю.Т.П. на тези идеални части от
гореописаните имоти на Н.Д.Д., на основание чл. 108 от ЗС;
4)
В частта, с която Д.Б.С. с ЕГН ********** е призната за собственик по
отношение на В.А.Б. ЕГН ********** на ¼ ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор 10135.5507.172, придобит чрез договор за дарение от 31.12.1969г.
от З. Т., както и в частта, с която В.А.Б. е осъден да предаде владението на
тези идеални части на Д.Б.С., на основание чл. 108 от ЗС;
ОСЪЖДА В.А.Б. ЕГН **********, да
заплати в полза на Н.Д.Д. ЕГН **********, и А.Д.Д. ЕГН **********, сумата от 1849,54лв. (хиляда осемстотин
четиридесет и девет лева и петдесет и четири стотинки), представляваща сбор от
сторени съдебно деловодни разноски по гр.д. № 1820/2018г. по описа на ВРС,
както следва: 1600.00лв. адв.възнаграждение и за двамата, 18.96лв. за вписване
на исковата молба, 3,25лв. за СУ, 16.75лв. за заверени преписи на документи,
необходими за вписване на исковата молба, 179,58лв. държавна такса за
образуване на делото, 21.00лв. такса за издаване на скици, 10.00лв., такса за
данъчна оценка, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ОСЪЖДА В.А.Б. ЕГН **********, да
заплати на Ю.Т.П. ЕГН **********, и Д.Б.С.
ЕГН **********, сумата от 2479,83лв.
(две хиляди четиристотин седемдесет и девет лева и осемдесет и три стотинки),
представляваща сбор от сторени съдебно деловодни разноски по гр.д. №
1820/2018г. по описа на ВРС, както следва:
2000.00лв. адвокатско възнаграждение, 179,58лв. държавна такса за
образуване на делото, 152.00лв. депозит за вещо лице по СТЕ, 148,25лв.
самолетни билети София – Варна, Варна-София за адвокат, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Ю.Т.П. ЕГН **********, Д.Б.С.
ЕГН **********, Н.Д.Д. ЕГН **********, А.Д.Д. ЕГН ********** да заплатят на В.А.Б.
ЕГН ********** сумата от 100.00 (сто) лева, представляващи разноски за заплатен
адвокатски хонорар по гр.д. № 1820/2018г. по описа на ВРС, както и сумата от
100.00 (сто) лева, представляващи разноски за заплатен адвокатски хонорар по в.гр.д.
№ 458/2019г. по описа на ВОС.
ОСЪЖДА В.А.Б. ЕГН **********, да
заплати в полза на Н.Д.Д. ЕГН **********, и А.Д.Д. ЕГН **********, сумата от 1600.00 (хиляда и шестстотин) лева.,
представляващи сторени съдебно деловодни разноски по гр.д. № 458/2019г. по
описа на ВОС, за заплатен адвокатски хонорар, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА В.А.Б. ЕГН **********, да
заплати на Ю.Т.П. ЕГН **********, и Д.Б.С.
ЕГН **********, сумата от 2040.00 (две
хиляди и четиридесет) лева, представляваща сбор от сторени съдебно деловодни
разноски по в.гр.д. № 458/2019г. по описа на ВОС състоящи се от 2000.00 лева
адвокатски хонорар и 140.00 лева за разходи за двупосочен самолетен билет на
процесуалния представител на въззиваемите по линията София-Варна.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: