№ 272
гр. Б., 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Вера Коева
Милена Каменова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20251200500233 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 28005/06.12.2024г., подадена от адв. К. А.,
процесуален представител на Н. И. Б., ЕГН **********, постоянен адрес: гр. Б., ул. „П.“ №
6, срещу Решение № 807/31.10.2024 г. по гр.д. №2286/2023 г. по описа на РС - Б..
С въззивната жалба решението се оспорва изцяло като неправилно, незаконосъобразно,
постановено при нарушение на процесуалните правила, при неправилно разпределена
доказателствена тежест. Основните оплаквания са в насока, че ищецът, като изпълнител не е
доказало изискуемостта на процесното вземане, че е извършил качествено и в срок поетите с
договора СМР, както и че работата е приета от възложителя. Изтъква се, че в чл.13, ал.6 от
договора страните са уговорили възникване на задължение за плащане на договорените СМР
след приемане на работата, каквото се поддържа, че няма направено, поради липса на
отправена от изпълнителя писмена покана за приемане, липса на подписан сертификат и на
приемно - предавателен протокол. Твърди се неправилно разпределена доказателствена
тежест по отношение на тези факти. Оспорва се като неправилен и изводът, че Анекс от
15.08.2014г. не е влязъл в сила и не обвързва страните. Жалбоподателят се позовава на този
анекс и чл.2, ал.1, т.3 от него, с който се твърди уговорен начин на приемане на работата и
съответно изискуемост на вземането, от което 30 % се твърди, че е дължимо и след
подписване на приемо-предавателен протокол. Освен твърдение за некачествено изпълнение
1
от жалбоподателя се поддържа твърдението за забавено изпълнение на работите от етап 21
до 22 от Приложение № 7, неразделна част от договора. Поддържа се недължимост на
вземането и на основание чл.6, ал.10 вр. с т.2 от Приложение № 7 от договора, поради
уговорена и неиздадена от ищеца банкова гаранция, което е било уговорено допълнително
условие за окончателно плащане. Сочи се нарушение на процесуалните правила, изразяващо
се в недопускане на своевременно поискани доказателства - за свидетели, за писмени такива
и искане по реда на чл.176 ГПК, за установяване на твърдени от ответника факти за
предявяване от негова страна на претенция за некачествено и забавено изпълнение. Оспорва
се извода, че ищецът е престирал пълно, качествено и в срок, както и отчасти изводите на
приетата експертиза, като се твърди, че вещото лице не е остойностило всички дефекти,
отстранени от ответника, описани във въззивната жалба. При поддържане на оспорвания в
тази насока се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
С въззивната жалба са направени доказателствени искания - за допускане до разпит на
трима свидетели, за установяване на осъществена между страните кореспонденция чрез
ел.адрес с покана за предявяване на некачествена работа по сградата, както и какви са били
некачествено изпълнените СМР. Поискано е по реда на чл.176 ГПК управителя на
дружеството на отговори дали с ответника са разменяли кореспонденция по ел.адрес и по
кой ел.адрес. Поискани са и две експертизи - техническа -за установяване на ел.адрес,от
който между страните е водена кореспонденция и оценителна - остойностяване на всички
материали и работи за отстраняване на дефектите, описани в таблица към отговора по
исковата молба.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна, от която, в срока по чл. 267,
ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва изцяло като неоснователна.
Твърди се, че с възивнвата жалба за първи път се изтъкват доводи, относно предпоставките
за изискуемост на вземането, които не са поддържани в отговора по иска, а именно за липса
на отправена покана за приемане на изпълнената работа, липса на подписано окончателен
приемо-предавателен протокол и непредставяне на банкова гаранция по чл.6, ал.10 от
договора. Твърди се договорено приемане чрез издаване на разрешение за ползване, което
разрешение е издадено и на това основание вземането е станало изискуемо, тъй като
работата следва да се счете за приета. Твърди се покана зда приемане на работата с издаване
и подписване на акт обр.15., липсата на подпис върху фактурите, както и неиздаване на
банкова гаранция не са основания, освобождаващи от плащане. Оспорват се възраженията
на жалбоподателя за некачествено и забавено изпълнение. Сочи се, че не е представен анекс
от 15.08.2014г. и недоказаност на възражението на ответника в тази връзка. Възразява се по
искането за допускане на нова оценителна експертиза с подробни аргументи. Твърди се
липса по същество на оспорвания на решението, в частта на присъдената неустойка. Иска се
отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението. Всички искания по доказателствата
на жалбоподателя се определят като неоснователни по изложени съображения като
недопустими, респ.неотносими към предмета на спора.
В отговора на въззивната жалба са направени искания за събиране на гласни и писмени
2
доказателства. Иска се приемане като писмено доказателство на решение на АС Б., което се
твърди, че своевременно е поискано да се даде възможност за представянето му, но поради
процесуално нарушение не е допуснато събирането му. иска се приемане като доказателства,
без да се конкретизират, на такива за заплащане на всички СМР, предхождащи спорната
вноска, но същите липсват приложени към жалбата. Иска се допускане на свидетели за
установяване изпълнението на СМР и приемането им от ответника. В случай на допускане
на експертизи, се иска възможност за писмени доказателства и поставяне на задачи.
От въззивника се твърди допуснато процесуално нарушение във връзка с разпределение на
доказателствената тежест и се иска събиране на допълнителни доказателства. С оглед на
обстоятелствата, на които се основава спорното право от ищеца в исковата молба, от една
страна, а от друга оспорванията, исканията и възраженията, направени от ответника в срока
по чл.131 ГПК, въззивният съд е счел направените във връзка с това оспорване
доазателствени искания за неотносими.
От въззиваемата страна също се обосновава процесуално нарушение при отказ да се даде
възможност за сочене на доказателства за релевантен факт - влизане в сила на разрешението
за ползване, за което в преклузивния срок страната е поискала процесуална възможност за
събирането му, което е счетено за основателно и на основание чл.266, ал.3 ГПК е прието
писмено доказателство. Останалите искания по доказателствата на въззиваемата страна
също са оставени без уважение, като неотносими предвид твърденията и оспорванията от
страните.
Жалбоподателят, редовно призован, се представлява от процесуален представител, който
поддържа жалбата. Не сочи нови доказателства.
Ответното дружество, редовно призовано, се представлява от законния си представител.
Чрез пълномощник поддържа съображенията, изложени в отговор по жалбата.
Пред въззивната инстанция са събрани писмени доказателства.
Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени от
страните, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е образувано по искова молба от „А-Е“ ООД, ЕИК ************, с която
против Н. И. Б. е предявен установителен иск – за установяване спрямо ответника, че дължи
на ищеца сума в размер от 13 980,99 лв с ДДС, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК - 07.07.2023 г., от които 12 709,99 лв с ДДС - главница,
представляваща неплатена сума по фактура № **********/03.12.2018 год. и 1271 лв. -
неустойка за забавено плащане на главницата от 12 709,99 лв. с ДДС, дължима на основание
чл. 20 от нотариално заверен договор с per. № 7906 от 18.12.2010 г по описа на Нотариус М.,
за времето от 01.11.2022 г /датата на влизане в сила на разрешението за ползване/ до
06.07.2023 год. /датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 1421/23 г на БРС, но не
повече от 10% от размера на главницата/.
Ищецът е обосновал искането си за защита с твърдението, че между страните на
3
18.12.2010г. е сключен писмен договор с нотариална заверка на подписите, по силата на
който ищецът има качеството на изпълнител, а ответната страна на възложител, с предмет -
изпълнение на СМР за обект за обект: „Комплексна сграда за обществено обслужване в
поземлен имот с идентификатор ************ по КК на Б., одобрена със заповед № РД-18-
32/10.05.2006 г на ИД на АК, със стар идентификатор на имота - пл. № 8826. кв. 104 по
плана на ЦГЧ на Б., които СМР са за подобекти: магазин 4В с площ от 53,57 кв.м, магазин №
5А с площ от 53.88 кв.м, 1/8 ид. част от кафе-бар. равняваща се на 53.77 кв.м, заедно със
съответстващите им идеални части от общите части на сградата, до степен на завършеност с
Акт обр. 16 и изместване на кабели 20 KV от същия имот. Твърди се уговаряне на плащане
съгласно приложение 7 към договора и с чл.2, ал.10 от договора е уговорено окончателно
плащане да се извърши в 30 дневен срок от издаване на разрешение за ползване на обекта.
Такова разрешение е издадено на 18.01.2018г., но влязло в сила на 01.11.202г., поради което
считано 30 –дни от влизане в сила на разрешението за ищеца е възникнало изискуемо
вземане срещу ответника. Ищецът е изтъкнал, че е изпълнил възложените СМР изцяло, за
което е издадена фактура № **********/ 03.12.2018г. на стойност 12 709.99 лв., които не са
заплатени от възложителя. Ето защо от ищеца е подадено заявление за издаване на заповед
за изпълнение, по което е образувано ч. гр. д. № 1421/ 23 г на РС - Б.. Заявлението е уважено
и в полза на заявителя издадена заповед за изпълнение, която е оспорена от длъжника. Ето
защо се обосновава правен интерес от заявителя от предявяване на установителен иск – за
установяване дължимост на оспореното вземане.
Ответната страна е оспорила иска, като е изтъкнала, че освен процесния договор за СМР,
има сключени последващи три анекса - от 28.01.2011г., 21.05.2013г. и от 15.08.2014г.
Предметът на договора е подробно описан в чл. 1 от договора и Приложение №7 към него, в
което приложение е описано общото възнаграждение по договора за изработка, както и
дължимите суми по отделни пера. Сочи се, че със спорната сума се претендира само част от
уговорената цена за възложените СМР . Твърди се, че съгласно чл.2, ал.1, III от Анекс
15.08.2014г. е уговорено, че 30% от окончателното плащане се спират до изтичане на 9
месечния срок за гаранционна поддръжка на сградата, след подписване на Приемо-
предавателен протокол, какъвто се твърди, че няма подписан между страните, поради което
30% от окончателното плащане /5332,92 евро, позиция 23/ се равняват на 1599,87 евро без
ДДС или 3129,08 лева без ДДС, което е 3754,89 лева с ДДС и не са изискуеми за плащане.
Твърди се, че по процесния договор от ищеца е налице забавено изпълнение, некачествено
изпълнение, като са налице възражения и изпратени писма по ел.поща от ответника до
ищцовото дружество за това некачествено изпълнение, отказ на ищцовото дружество -
изпълнител да се яви за да му бъдат направени възражения по изпълнението на работата,
липса на приемане на работата с приемо-предавателен протокол, съгласно договореното,
като се прави довод, че това води и до неизискуемост на процесното вземане.
С обжалваното решение предявеният иск е уважен изцяло като е прието за установено, че
съществува вземане на „А-Е“ ООД, ЕИК ************, против Н. И. Б., ЕГН **********, в
общ размер на 13 980,99 лв с ДДС, ведно със законната лихва от датата на подаване на
4
заявлението по чл. 417 ГПК - 07.07.2023 г., до окончателното плащане, което вземане е сбор
от - сумата от 12 709,99 лв с ДДС - главница, представляваща неплатена сума по фактура №
**********/03.12.2018 год. и сумата от 1271 лв - неустойка за забавено плащане на
главницата от 12 709,99 лв с ДДС, дължима на основание чл. 20 от нотариално заверен
договор с per. № 7906 от 18.12.2010г. по описа на Нотариус М., за времето от 01.11.2022 г
/датата на влизане в сила на разрешението за ползване/ до 06.07.2023 год. /датата на
подаване на заявлението по ч.гр.д. № 1421/23 г на БРС, но не повече от 10% от размера на
главницата/.
Първоинстанционният съд се е позовал на валидно сключен на 18.12.2010г. между
страните договор, по силата на който въззиваемата страна, като изпълнител е поел
задължението да извърши СМР, възложени от въззивника, като възложител. Прието е, че
въззиваемата страна е изправна такава, като е изпълнила качествено и в срок уговорените
СМР, както и че е настъпил уговорения в чл. 13, ал.5 от договор, а именно, че обектът се
счита за окончателно предаден на възложителя с подписване на разрешение за ползване,
което е станало на 18.01.20218г.и което разрешение влязло в сила на 01.11.20218г., поради
което след изтичане на 30 - дневния срок възложителят е изпаднал в забава.
Първоинстанционният съд е приел, че сключеният между страните Анекс от 15.08.2014г. не е
произвел действие, тъй като не е влязъл в сила. За този извод се е позовал на т. V от анекс от
15.08.2014 г. към договор за строителство, в която е предвидено, че този анекс и сроковете
по т. I и т. II влизат в сила след датата на погасяване на задълженията на възложителя до
позиция 20 от приложение 7.1, тъй като не са налице данни, изводими от събрани по делото
доказателства, че възложителя е погасил задълженията си до позиция 20 от приложение 7.1,
поради което е приложимо правилото, установено в чл. 8, т. 10 от договора за строителство,
а именно - че окончателното разплащане се извършва от възложителя след приемане и
въвеждане на обекта в експлоатация, като то се извършва в 30 дневен срок след издаване на
разрешение за ползване на обекта. Следователно падежа е настъпил на 19.02.2018 г.
От собствения анализ, направен от въззивния съд на събраните пред първата инстанция
писмени доказателства се установява, че на 18.12.2010г. между страните е сключен договор с
нотариална заверка на подписите с peг. № 7907 от 18.12.2010г. по описа на Нотариус М., по
силата на който възивникът Н. И. Б., в качеството на възложител е възложил на
въззиваемата страна „А-Е” ООД, като изпълнител – с предмет, съгласно чл.1 от договора -
изпълнение на СМР за обект: „Комплексна сграда за обществено обслужване в поземлен
имот с идентификатор ************ по КК на Б., одобрена със заповед № РД-18-
32/10.05.2006 г на ИД на АК, със стар идентификатор на имота - пл. № 8826. кв. 104 по
плана на ЦГЧ на Б., които СМР са за подобекти: магазин 4В с площ от 53,57 кв.м, магазин №
5А с площ от 53.88 кв.м, 1/8 ид. част от кафе-бар. равняваща се на 53.77 кв.м, заедно със
съответстващите им идеални части от общите части на сградата, до степен на завършеност с
Акт обр. 16 и изместване на кабели 20 KV от същия имот.
Не е спорно, че неразделна част от този договор, съгласно чл.1.1.1 и чл.2, ал.2 е
Приложение № 7 – финансов план, според който страните са уговорили видовете СМР,
5
месеците за изпълнение, както и дължимите суми за плащане, като изрично всички суми са
разделени на различни позиции – общо 23 на брой, като всички са уговорени дължими в
евро.
Съгласно чл. 2, ал. 10 от договора, окончателното разплащане се извършва от възложителя
след приемане и въвеждане на обекта в експлоатация, като то се извършва в 30 дневен срок
след издаване на разрешение за ползване на обекта. Съгласно чл. 13, т. 5 от договора,
обектът се счита за окончателно предаден на възложителя с подписването на разрешение за
ползване.
Съгласно чл. 20 от договора, ако е налице забава за плащане съгласно уговореното в този
договор, възложителят дължи неустойка в размер на 0,1 %, но не повече от 10 % от размера
на забавеното плащане за всеки просрочен ден.
На 15.08.2014 г. между страните е подписан Анекс към договора, съгласно т. III от който е
договорена стойността по позиция 23 от приложение 7.1 да бъде заплатена от възложителя
на 70 % след издаване на разрешителното за ползване, а останалите 30 % да бъдат заплатени
след изтичане на гаранцията от девет месеца за поддръжка на сградата след подписване на
приемо-предавателен протокол.
В т. V от анекс от 15.08.2014 г. към договор за строителство е предвидено, че този анекс и
сроковете по т. I и т. II влизат в сила след датата на погасяване на задълженията на
възложителя до позиция 20 от приложение 7.1.
Към материалите на приобщеното заповедно производство е приложено издадено от
Началника на ДНСК Разрешение за ползване № СТ – 05-51/18.01.2018г., с което е разрешено
ползването на строеж „Сграда за комплексно обществено обслужване“, с местонахождение:
ПИ с идентификатор ************ по КК на Б.. С решение № 732/28.04.2022г. по адм.д.№
279/2018г. на АС Б. е отхвърлена жалбата на И.Б. срещу Разрешение за ползване № СТ – 05-
51/18.01.2018г. на Началника на ДНСК. С решение № 9683/01.11.2022г. по адм.д.№
6679/2022г. на ВАС, влязло в законна сила на 01.11.2022г., е оставено в сила решението на
АС Б..
За спорното вземане от въззиваемата страна е подадено заявление за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК , по което е образувано ч.гр.д. № 1421/ 2023 г. по
описа на РС – Б.. Заявлението е уважено и в полза на заявителя е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №
670/28.07.2023г., с която е разпоредено на длъжника Н. И. Б., ЕГН ********** да заплати на
кредитора „А-Е“ ООД, ЕИК ************ сумата от 12 709,99 лв. - главница,
представляваща изпълнени и неизплатени от възложителя СМР във връзка със сключен
между страните нотариално заверен договор то 18.10.2010г. за възлагане изпълнението на
СМР за обект поземлен имот с идентификатор ************ по КК на Б., за която сума е
издадена фактура № **********/03.12.2018г. , ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от подаване на заявлението в съда – 07.07.2023г. до окончателното погасяване,
както и сумата от 1271 лв. - неустойка по чл.20 от договора от 18.12.2010г., както и
6
разноските по заповедното производство.
Срещу заповедта за изпълнение от длъжника е постъпило възражение , поради което
заповедният съд е процедирал с указания по чл.415 ГПК и в срока по чл.422 ГПК от
заявителя е предявен иск за установяване дължимостта на оспореното вземане.
Вещото лице по допуснатата и приета съдебно-техническата експертиза сочи, че във
връзка със строителството на обект: „Комплексна сграда за обществено обслужване в
поземлен имот с идентификатор ************ по КК на Б., са налице недостатъци по
сградата, като стойността за отстраняването им на необходимите материали е в размер на
1042,92лв. с ДДС към 01.2024г. Стойността за отстраняването на дефектите на труда и и
допълнителните разходи е в размер на 1600,57 лв. с ДДС към 01.2024 г., като общата
стойност към 01.2024г. е в размер на 2643,49лв. с ДДС и към 07.2018г. е в размер на
1367,65лв. с ДДС.
От съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на окончателното
плащане съгласно Приложение № 7, отразено по фактура № *********/ 03.12.2018 г.,
издадена от доставчик “А-Е” ООД на получател Н. И. Б. е в размер на 12 709.99 лв., а
размерът на неустойката, дължима на основание чл. 20 от договора от 18.12.2018 г.,
изчислено от експертизата в Таблица № 1, стр. 3, за просрочени парични задължения върху
сумата от 12 709.99 лв. по ф№ 10000003 84/03.12.2018 г. за периода от 01.11.2022 г. до
06.07.2023 г. /248 дни/, при прилагане на 10% от стойността на забавеното плащане, е в общ
размер на 1271.00 лв.
Останалите писмени доказателства съдът не обсъжда, поради неотносимост към спора.
Така установеното сочи на следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което
е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение
на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните /т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.
д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя,
изложени във въззивната жалба относно правилността му в оспорваната част на
поддържаните в жалбата основания.
Няма спор между страните, че помежду име сключен валиден договор с нотариална
заверка на подписите с peг. № 7907 от 18.12.2010г. по описа на Нотариус М., по силата на
който възивникът Н. И. Б., в качеството на възложител е възложил на въззиваемата страна
„А-Е” ООД, като изпълнител –изпълнението на СМР, подробно описани в договора и
приложенията към него за обект: „Комплексна сграда за обществено обслужване в поземлен
7
имот с идентификатор 04279.614.16“.
Не е спорен и фактът, че част от този договор е Приложение № 7, в което страните са
уговори подробно по вид, обем, срок на изпълнение и цена в евро, дължимото насрещно
парично задължение на възложителя при изпълнение на възложената работа. Сключеният
договор е такъв за изработка, според който за двете страни възникват насрещни задължения
– за въззивника като възложител при приемане на поръчаното според уговореното по вид,
обем и качество да заплати насрещната и уговорена парична престация, а за въззиваемата
страна, като изпълнител – да изработи уговореното по вид, количество и обем, до
установените в договора срокове. Съгласно общите правила, уреждащи правата за защита на
изправната по такъв договор страна, съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД поръчващият дължи плащане
на възнаграждение при приемане на работата. Нормата е диспозитивна. При сключване на
договора страните разполагат с договорната свобода /чл.9 ЗЗД/ да уговарят и други условия,
считано от които възниква насрещното задължение по двустранния договор за всяка една от
страните.Ето защо всеки договор или анекс към него има силата на закон за сключилите ги
страни – арг. чл.20а, ал.1 от ЗЗД, поради което ако страните са уговорили нещо различно
всеки договор или допълнение /анекс/ към него подлежи на тълкуване на общата воля на
страните. В случая в договора от 18.12.2010г. в чл. 2, ал.10 страните са договорили, че
окончателното изплащане ще се извърши от възложителя сред приемане и въвеждане на
обекта в експлоатация в 30 – дневен срок след издаване на Разрешение за ползване на
обекта. Такова е издадено от Началника на ДНСК под № СТ – 05-51 на 18.01.2018г., но
поради оспорването му по съдебен ред е влязло в сила на 01.11.2022г. По силата на чл.2,
ал.10 от договора считано от изтичането на 30 дневен срок от горната дата, т.е. считано от
01.12.2022г., възложителят би бил в забава по отношение на насрещното си задължение да
заплати договорените и изпълнени СМР. При тълкуване на клаузата на договора следва
извода, че вземането на възложителя за насрещната цена е дължимо в 30 - дневен срок от
издаване на посоченото разрешение за ползване. На твърдението на въззваемата страна за
приложимост на кла,зата на чл.2, ал.10 от договора възложителят и настоящ жалбоподател е
противопоставил възражението за сключено последващо правоотношение – анекс от
15.08.2014г.,с който твърди, че част от съществените елементи на договора за изработка от
18.12.2010г. и в частност относно срока и размера на дължимото плащане по спорната
позиция 23 от Приложение № 7, са изменени. Между страните е спорен въпросът дали са
сключвани анекси към договора от 18.12.2010г. и с какво съдържание.
Въззиваемата страна оспорва изобщо фактът на сключен анекс от 15.08.2014г. и
влизането му в сила. Първоинстанционният съд е приел за установен фактът на сключване
на такъв анекс, но се е позовал на разпоредбата на т. V от него, според която клауза анекса и
сроковете по т. I и т. II влизат в сила след датата на погасяване на задълженията на
възложителя до позиция 20 от приложение 7.1 и тъй като не са налице данни, че
възложителя е погасил задълженията си до позиция 20 от приложение 7.1, е счел, че е
приложима разпоредбата на чл. 8, т. 10 от договора за строителство, а именно - че
окончателното разплащане се извършва от възложителя след приемане и въвеждане на
8
обекта в експлоатация, като то се извършва в 30 - дневен срок след издаване на разрешение
за ползване на обекта и това е датата - 19.02.2018 г.
Оспорването на въззиваемата страна, че помежду им не е сключен анекс от 15.08.2014г. е
неоснователно. Такъв анекс е сключен между страните към основния договор за изработка
от 18.12.2010г. От анализ на съдържанието /правата и задълженията/, предмета и страните
на анекса може да се направи категоричен и еднозначен извод, че е налице пълна
идентичност с тези по договора от 18.12.2010г. Ето защо е неоснователно оспорването от
въззиваемата страна, че представеният от жалбоподателя анекс от 15.08.2014г. няма връзка с
договора от 18.12.2010г. Според този анекс страните по основното правоотношение са
предоговорили част от елементите на сключеното помежду им първоначално
правоотношение. В т. III са договорили изрично, че стойността на позиция 23 от приложение
7.1 да бъде заплатена от възложителя към изпълнителя на 70 % след издаване на
разрешителното за ползване, а останалите 30 % ще бъдат заплатени на изпълнителя след
изтичане на девет месечния срок за гаранционна поддръжка на сградата сред подписване на
приемо – предавателен протокол. Следователно, страните са постигнали допълнителни
уговорки, след постигнато взаимно съгласие, с които са изменили условията – сроковете и
размера на дължимото спорно плащане по позиция 23 по Приложение 7.1. от основния
договор от 18.12.2010г.
Съгласно чл.20а, ал.2 от ЗЗД договорите могат да се изменят по взаимно съгласие между
страните. В т. V от анекс от 15.08.2014 г. условието за влизането в сила на клаузите му е
заплащане от възложителя на всички вземания до позиция 20 включително, съгласно
Приложение 7.1. към основния договор. Неправилен е изводът на районния съд , че не е
доказано плащането на тези вземания до т.20 от Приложение 7.1. към основния договор за
изработка. В открито съдебно заседание от 19.02.2024г. пълномощникът на въззиваемото
дружество във връзка с оспорване приемане на писмени документи от насрещната страна,
изрично е признал фактът, че извън последната уравнителна вноска по Приложение 7 към
договора от страна на възложителя на изпълнителя са изплатени всички останалите СМР по
това приложение. Това сочи на признание от въззиваемата страна на неизгоден за нея факт, а
именно, че всички вземания до позиция 20 от Приложение 7 към основния договор са
заплатени от възложителя. Ето защо следва да бъде приет за установено, че клаузите на
анекса са влезли в сила и обвързват страните. В т. III от Анекса от 15.08.2014г. страните са
изменили клаузата на чл.2, ал.10 от договора от 18.12.2010. Според изменената уговорка
вземането по позиция 23 от Приложение 7.1 е дължимо само на 70 % от издаване на
Разрешението за ползване или това е сума в размер на 3818,42 евро. Останалите 30 % от
спорната сума не са дължими, тъй като не се установи по делото напъпване на уговореното
в т.III от Анекса от 15.08.2014г. условие за заплащането им – подписване между страните на
приемо –предавателен протокол и изтичане на девет месечен срок от съставянето му.
По изложените мотиви въззивната жалба е частично основателна. Решението следва се
отмени в частта, с която съдът е уважил предявеният иск за главното вземане до размер на
сумата от 3818,42 евро. За разликата над този размер до поискания от 12 709,99лв. с ДДС
9
искът следва да се отхвърли като неоснователен. Не е доказано настъпването на падежа на
вземането в размер на 30 % по позиция 23 от Протокол 7 , според измененията в т.III от
Анекса от 15.08.2014г.
По неустойката:
Съгласно чл.20 от договора от 18.12.2010г. е уговорена неустоечна клауза, според която в
случай на забава за плащане възложителят дължи неустойка в размер на 0,1% , но не повече
от 10 % от размера на забавеното плащане за всеки просрочен ден. За вземането по пункт 23
от Приложение № 7.1. към договора в размер на 70 %, според т. III от Анекса от 15.08.2014г.
забавата е настъпила след изтичането на 30 –дни от влизане в сила на 01.11.2022г. на
издаденото от Началника на ДНСК Разрешение за ползване № СТ – 05-51/18.01.2018г. С
разрешаване ползването на сградата възложителите могат да извършат приемане по см. на
чл.266, ал.1 ЗЗД на извършените СМР, поради което едва с влизането в сила на
разрешението за ползване като индивидуален административен акт, а не само с факта на
формалното му издаване, следва да се счете, че е настъпило основанието за плащане на 70 %
от сумата по пункт 23 от Приложение № 7 към договора от 18.12.2010г. Следователно, за
периода от 01.12.2022г. до подаване на заявлението – 06.07.2023г. въззивникът е в забава
относно плащане на това вземане. Според уговореният начин на определяне на размера му -
общо за 218 дни забава /от 01.12.2022г. до 06.07.2023г./ се дължи неустойка по 0,1% на ден
върху дължимият размер, но не повече от 10 % от размера на забавеното плащане. Ето защо
искът за неустойка е основателен за сумата от 381,84 евро /до 10% от размера на забавеното
плащане/. Горната сума в лева е равна на 746,81 лева без ДДС и 896,17 лв. с ДДС.
Страните са уговорили дължимата насрещна престация на възложителя да е платима в
пари, но вида на уговорената валута е в евро. Съгласно ТР № 4/29.04.2015г. по т.д.№ 4/2014г.
на ОСГТК на ВКС съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в
чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи. След като по
процесния договор страните са уговорили заплащането на дължимото от възложителя
възнаграждение да е в евро то следва да му се присъди сумата във валутата , в която е
договаряно. В мотивите на цитираното и задължително при правоприлагането ТР е
възприета тезата, че в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата
равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по
съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в
чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се
нарушава диспозитивното начало /чл.6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на
делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. При това
разрешение, независимо, че в заповедното производство и исковото установително такова
спорното вземане е преизчислено и поискано от заявителя, респ.ищеца по производството
по чл.422 ГПК в лева, настоящата инстанция счита, че следва да присъди спорната сума,
наред с левовата й равностойност още и във валутата, в която страните да са договаряли по
процесния договор, приложенията към него и анексите. Същото разрешение е относими за
претенцията за неустойка, доколкото същата е производна от валутата, в която е дължимо
10
главното вземане.
По тези съображения обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която
установителният иск за главницата е уважен над сумата от 3818,42 евро /4582,10 евро с
ДДС/ или над сумата от 7468,18 лв. без ДДС /8961,82 лв. с ДДС/ , а за неустойката, в частта,
с която е искът е уважен за сумата над 381,84 евро без ДДС /458,21 евро с ДДС/ или за
сумата над 746,81 лева без ДДС /8961,17 лева с ДДС/ и за периода 01.11.2022г.до 01.12.2022г.
По разноските:
В исковото установително производство по реда на чл.422 вр. с чл.415 ГПК, съдът се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното /т.12 ТР №
4/2013г. на ВКС, ОСГТК/. С оглед частичната основателност на иска въззиваемата страна
дължи на въззивника сумата от 902,26 лв., представляваща направени разноски по
заповедното производство по ч.гр.д.№ 1421/2023г. по описа на РС Б., съобразно уважената
част от заявлението /поискани общо 13890,99 лв., уважен размер общо от 9857,99 лв. при
направени в заповедното производство разноски от общо 1279,62 лв./.
С оглед изхода от установителното производство и на двете страни за двете инстанции се
дължат разноски, съобразно уважената, респ.отхвърлената част - арг. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Дължат се само тези разноски, които са доказани по основание и размер и само на тази
страна, която е поискала такива до приключване на устните състезания в съответната
инстанция Пред първата инстанция страните не са възразили по размера на адвокатските
възнаграждения на насрещната страна. Такова възражение е направено само от
пълномощника на жалбоподателя по отношение на заплатеното адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство на ответното дружество пред настоящата инстанция без
жалбоподателят да е поискал разноски пред въззивния съд. Възражението следва да се счете
за неоснователно. На основание решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС,
задължително за националните съдилища на основание чл.633 ГПК, съдът не дължи
прилагане на Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ако установи несъответствие на действително свършената работа с
фактическата и правна сложност на делото. При направено възражение за прекомерност и с
оглед данните по спора, съдът е длъжен да съобрази постановките на ТР № 6 от 06.11.2013 г.
по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и съд.практика /определение № 4/11.01.2022г.
на ВКС по ч.гр.д.№ 4420/21,г., 4г../ и определи такива разноски, които да съответстват на
фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания,
събраните доказателства и приносът на защитника за тяхното събиране, процесуалното
поведение на пълномощника /депозиране на отговори, жалби, молби и др./ .При
съобразяване на посочените критерии,договореният размер възнаграждение за защита пред
въззивната инстанция следва са се счете за справедлив и пропорционален. Уговореният и
заплатен размер е съобразен с предмета на делото, действителната му фактическа и правна
сложност, както и с оглед на обема извършена работа от пълномощника на ответната страна.
Обемът работа не се изчерпва и определя само с броя на извършеното действие, а от
естеството на същото и данните за положените усилия и труд по извършването му.
11
Подаденият отговор и участието на пълномощника на насрещната страна не е бланкетно.
Изтъкнати са аргументирани доводи, по съществото на спора, упражнени са редица
институти на материалното облигационно право. В тази връзка, определеният размер следва
да се счете за съответен и при правилно балансиране на посочените два критерия за
определяне на дължимите разноски по делото за адвокатско възнаграждение и който размер
е съответен и на зададените в цитираното решение на СЕС критерии.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът дължи на въззиваемата страна
направените пред първата инстанция разноски в размер на 1290,47 лв. и в размер на 1170,47
лв. пред въззивната инстанция, съобразно уважената част /направени разноски от 1830,02 лв.
пред РС и 1660 лв. пред ОС, при уважен размер от исковете общо 9857,99 лв. при
претендирани 13 980,99 лв./.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззивника от въззиваемата страна се дължат
направените, доказани по размер и основание и поискани само за пред първата инстанция
разноски, съобразно с отхвърлената част от 734,89 лв. /направени пред РС разноски от
ответника от 2492 лв. – списък л.113 – РС и при отхвърлени искове общо за сумата над
9857,99 лв./. Пред настоящата инстанция жалбоподателят не е поискал разноски и не е
представил доказателства, че е направил, поради което такива не му се присъждат.
Страните не са направили изявления за компенсиране на тези вземания, поради което
съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 807/31.10.2024г. по гр.д. №2286/2023г. по описа на РС – Б., в частта,
с която установителният иск е уважен за сумата над 8961,62 лв. с ДДС за главницата, ведно
със законната лихва над горната сума от подаване на заявлението да изплащането, в частта
за сумата над 896,18 лв. с ДДС за неустойката и за периода от 01.11.2022г. до 01.12.2022г.,
както и изцяло в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от „А-Е“ ООД, ЕИК ************, със
седалище и адрес на управление: гр.Б., ул.“Д.Б.“ № 9, представлявано от управителите М.Т.,
М.Т. и Р.Т., заедно и поотделно, иск за признаване за установено спрямо Н. И. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр.Б., ул.“П.“ № 6, че дължи на „А-Е“ ООД, ЕИК ************ сума в
размер над 8961,82 лева с ДДС /над сумата от 4582,10 евро с ДДС/ до претендирания размер
от 12709,99 лв.с ДДС, ведно със законната лихва над горния размер от подаване на
заявлението - 07.07.2023г. до плащането, представляваща неплатена сума по фактура №
**********/03.12.2018г. по сключен между страните договор с нотариална заверка на
подписите с рег.№ 7906/18.12.2010г. по описа на Нотариус М., както и за сумата над 896,17
лв. /над 458,21 евро/ до претендирания размер от 1271 лв. и за периода от 01.11.2022г. до
01.12.2022г., представляваща неустойка за забавено плащане, на основание чл. 20 от
сключения между страните договор с нот.заверка на подписите с peг. № 7906/18.12.2010г. по
12
описа на Нотариус М., които суми са предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417
ГПК № 670/28.07.2023г. по ч.гр.д.№ 1421/2023г. по описа на РС Б..
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 807/31.10.2024г. по гр.д. №2286/2023г. по описа на РС – Б., в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“П.“ № 6 да заплати на „А-Е“ ООД,
ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.Б., ул.“Д.Б.“ № 9,
представлявано от управителите М.Т., М.Т. и Р.Т., заедно и поотделно, сумата от 902,26
/деветстотин и два лева и двадесет и шест стотинки/ лв. разноски по заповедното
производство по ч.гр.д.№ 1421/2023г. по описа на РС Б., съобразно уважената част от
заявлението.
ОСЪЖДА Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“П.“ № 6 да заплати на „А-Е“ ООД,
ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.Б., ул.“Д.Б.“ № 9,
представлявано от управителите М.Т., М.Т. и Р.Т., заедно и поотделно, сумата от 1290,47
/хиляда двеста и деветдесет лева и четиридесет и седем стотинки/ лв. разноски пред първата
инстанция и сумата от 1170,47 /хиляда сто и седемдесет лева и четиридесет и седем
стотинки/ лв. разноски пред въззивната инстанция, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „А-Е“ ООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.Б.,
ул.“Д.Б.“ № 9, представлявано от управителите М.Т., М.Т. и Р.Т., заедно и поотделно, да
заплати на Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“П.“ № 6 сумата от 734,89
/седемстотин тридесет и четири лева и осемдесет и девет стотинки/ лв. разноски пред
първата инстанция, съобразно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1- месечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13