РЕШЕНИЕ
гр. София, ………………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІI „В” въззивен състав, в публичното
заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия: БИЛЯНА
КОЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Биляна Коева гр. дело № 14984 по описа за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 01.08.2018
г., постановено по гр. дело № 85674/2017 г. по описа на СРС, 79 състав са частично
уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД срещу ответника Р.Д.Б.
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е
признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в
размер от 3450,66 лв., представляваща дължима цена на доставена топлинна
енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2016 г. и отразена в общи фактури от
31.07.2014 г., 31.08.2015 г., 31.07.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, бул. “*********, с аб. № 279735; сумата от 657,20 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху задължението за цена на доставена
топлинна енергия за периода от 13.10.2014 г. до 31.08.2017 г., както и сумата
от 50, 37 лв. – цена за услугата дялово разпределение за периода от 12.09.2014
г. до 30.04.2016 г., като е отхвърлен иска за дължима цена на доставена
топлинна енергия за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от
6 337,43 лв. и за периода от 01.05.2013 г. до 11.09.2014 г. иска за обезщетение
за забава върху задължението за цена на доставена топлинна енергия за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 1 304,57 лв. и за периода от
15.09.2014 г. до 12.10.2014 г., както и иска за обезщетение за забава върху
задължението за цена на услуга дялово разпределение за периода от 15.09.2014 г.
до 31.08.2017 г. за сумата от 21,27 лв.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са
уважени исковете е подадена въззивна жалба от ответника, в която се излагат
съображения за неправилност на крайния съдебен акт. Въззивникът поддържа, че неправилно
съдът е приел, че ответникът като си е запазил правото на ползване върху имота
е ползвател на топлинна енергия по смисъла на Закона за енергетиката. Поддържа
се, че ответникът е оспорил качеството потребител, включително и че не ползва
реално имота, поради което в тежест на ищеца е било да установи реалното
ползване на топлинна енергия. Излага съображения, че ако се приеме, че
потребител е както собственикът, така и носителят на вещно право на ползване,
ще се стигне до парадоксалната ситуация за едно и също задължение да отговарят
двама длъжници по отношение, на които не е налице солидарност, нито разделност.
Искането към съда е да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и
да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД не е подала отговор на
въззивната жалба в законоустановения срок.
Въззиваемият-помагач на ищеца – „Т.” ЕООД, не изпраща
представител и не взима становище по въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и
възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част . Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 79 състав е бил сезиран с кумулативно обективно
субективно съединени положителни установителни искове предявени по реда на чл.
422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. Производството се развива след постъпване на възражение против заповед
за изпълнение, издадена в полза на ищеца и съгласно разпоредбата на чл. 422 за ищеца е налице правен интерес от
търсената съдебна защита.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са
всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си.
По делото е представен нотариален акт № 17, дело № 12133/92 г. от 30.07.1992 г., от който се установява, че
ответницата и съпругът и са прехвърлили процесния апартамент на внуците си,
като са си запазили правото на ползване върху жилището.
Във връзка с доводите релевирани във въззивната жалба, следва да
се отбележи, че при пораждането на ограничено вещно право на ползване възниква
т. нар. конститутивна сукцесия (учредително правоприемство), тъй като
собственикът отделя от притежаваното от него абсолютното сложно субективно
право на собственост едно вещно правомощие и го предоставя да бъде упражнено от
друг правен субект, което има право да ползва чуждата вещ по предназначение и
да извлича естествените и гражданските плодове, която тя дава – арг. чл. 56,
ал. 1 ЗС. Съгласно правната норма,
уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с
ползването, включително данъците и другите такси, поради което по смисъла на §
1, т. 42 (отм.) ЗЕ, респ. по чл. 153, ал. 1 ЗЕ при учредено ограничено вещно
право на ползване потребител на топлинна енергия е неговият носител, т.е. вещният
ползвател. Ето защо, неоснователни се явяват доводите на въззивника, че за
едно и също задължение отговарят двама длъжници, тъй като при учредено право на
ползване съгласно горепосочените разпоредби, за потребената топлинна енергия
отговаря именно вещният ползвател.
По
делото е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, от която се
установява реално потребеното количество топлинна енергия. Експертизата не е
била оспорена от ответницата.
Следва
да се отбележи, че разпоредбата на чл.
269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив, т. е.
проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до
релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва
на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се
отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до
неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата
инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са
свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния
спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният
съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за
неправилност и пороците, които са я причинили.
Следователно,
тъй като във въззивната жалба липсват други доводи и не е налице императивна
материалноправна норма, която настоящият състав следва да приложи, то
правомощията на въззивният съд са изчерпани.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение е правилно и като такова трябва
да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на
спора в настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право
на разноски има въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД. Настоящият състав намира, че
независимо от направеното искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, такова не се дължи на въззиваемият за настоящото производство,
доколкото не е подаден отговор на въззивната жалба и не се е явил процесуален
представител.
С
оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 01.08.2018 г., постановено по гр. дело №
85674/2017 г. по описа на СРС, 79 състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на въззивника – „Т.“ ЕООД.
Решението
в частта, с която са отхвърлени исковете като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.