Р Е Ш Е Н И Е
№...............
гр.Плевен,
28,05,2019 г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски районен съд, ІХ-ти граждански състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от
съдията НАЙДЕНОВА гр.дело №8785 по описа на съда за 2018 год., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от „***, със съдебен адрес ***, чрез юрк.К.П.,
против Ц.И.Д., ЕГН **********,***, за признаване по отношение на ответника на
основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че
същия дължи на ищеца сума в размер на 604,55 лева, от които 389,91 лева
главница, 31,00 лева договорна възнаградителна лихва
за периода 20,11,2013 г. – 20,02,20158 г., 183,64 лева лихва за забава за
периода 21,11,2013 г. – 07,08,2018 г.
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
в съда. Претендират се и разноските, направени в заповедното и исковото
производство. Сочи се, че на 16,10,2013 г. ответникът е сключил с ***договор за
потребителски паричен кредит с №***, по силата на който му е
предоставена в наличност сумата от 908,00 лева, която е следвало да бъде
върната на 16 месечни погасителни вноски, ведно с уговорена възнаградителна
лихва. Сочи се, че ответникът е преустановил плащанията. Сочи се, че крайният
срок за изпълнение на договора е настъпил на 20,02,2015 г., когато и целият
неплатен остатък е станал изискуем. Твърди се, че на 10,01,2017 г. между ***и
ищеца е сключен договор за прехвърляне на вземания, между които и това срещу
ответника, като е направен опит длъжника да бъде уведомен за извършената цесия,
но пратката е върната като непотърсена от адресата. Сочи се, че няма пречка
уведомлението за цесията да бъде направено в настоящото производство с ИМ.
Твърди се, че е образувано ч.гр.д.№6122/2018 г. на ПлРС
и издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. В молба, депозирана преди с.з. процесуалният представител на ищеца моли
съда да постанови неприсъствено решение, тъй като са налице процесуалните
предпоставки за това.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен
отговор чрез назначения му особен представител – адв.И.Н.
от ПАК, в който се сочи, че искът е неоснователен като погасен по давност.
Твърди се, че с настъпването на падежа на всяка вноска тя е ставала изискуема и
по отношение на нея е започвала да тече тригодишна погасителна давност. В с.з.
се сочи, че искът е неоснователен, доколкото няма данни цесията да е съобщена
на ответника, а това няма как да стане и с исковата молба, доколкото същата е
връчена на особен представител.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира
за установено следното:
По
делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет -
признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с
правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже
сключването на валиден договор за заем между ответника и ***, предоставяне на
дължимата по договора за заем сума на ответника, валиден договор за прехвърляне
на вземането на „Ф.и.“ ЕАД, надлежно уведомяване на кредитополучателя за
настъпилото прехвърляне. Съдът е указал на страните доказателствената тежест в
производството с определението по чл.140 от ГПК от 20,03,2018 г.
От
представените по делото доказателства е видно, че между ответника и ***, е
сключен договор за потребителски кредит №***от
16,10,2013 г., по силата на който ответникът е получил в заем сумата от 908,00 лева
със срок на погасяване от 16 месеца. Уговорена е договорна лихва – лихвен
процент 26,76 %, ГПР от 29,78 %, посочени са месечните вноски на изплащане на
задължението, като крайния срок е 20,02,2015 г.
Установява
се, че с Договор за цесия от 10,01,2017 г. – Приложение №1 към него от
10,07,2017 г., вземането е прехвърлено в полза на ”Ф.И.” ЕАД ***.
От
представеното по делото пълномощно /л.19/ е видно, че ***, чрез прокуристите си, е упълномощил „Ф.и.“ ЕАД да уведоми от
името на ***всички длъжници по всички вземания на
дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които
дружеството е цедирало, съгласно Договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 10,01,2017 г.
От
заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява, че на ответника е
предоставен кредит в размер на 908,00 лева, а платените от ответника вноски по
Договора са в общ размер на 701,60 лева, като по счетоводни данни на ищеца с
тях са погасени 545,52 лева главница и 156,08 лева договорна лихва. ВЛ е
установило, че неплатената главница към момента е 389,91 лева, лихвата за
забава – 31,00 лева за периода 19,09,2014 г. – 20,02,2015 г. /според ВЛ
погрешно е посочен начален момент на лихвата за забава 20,11,2013 г./ и лихва
за забава в размер на 149,49 лева за периода 20,09,2014 г. – 07,08,2018 г.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Доколкото не се
оспорва подписа на ответника под Договора за потребителски кредит, съдът
приема, че е налице валидно облигационно отношение между страните по договора
за потребителски кредит.
Ищецът
твърди, че до
настоящият момент ответника не е му е изплатил сумите по
цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора за цесия. По
правната си същност това е твърдение за отрицателен факт и освобождава ищеца от
тежестта на доказването му.
Неоснователни
са доводите на особения представител на ответника за погасяване на вземането по
давност, тъй като с настъпването на падежа на всяка вноска тя е ставала
изискуема и по отношение на нея е започвала да тече тригодишна погасителна давност. При
разглеждане на въпроса за приложимата давност по отношение на вземанията – за
главница, за договорни възнаградителни лихви и за
обезщетение за забава в размер на законовата лихва следва да се има предвид
разрешението, дадено с ТР № 3 от 18,05,2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК. Съгласно посоченото
решение периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“
от ЗЗД са „вземанията
на топлофикационни, електроснабдителни и одоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги и за тях се прилага
тригодишна давност. Понятието „периодични
плащания“ се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Винаги, когато
едно плащане притежава посочената по-горе съвкупност от отличителни белези, то
следва да се определи като периодично по смисъла на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД“.
Процесното вземане за главница произтича от договор за потребителски кредит,
разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи
от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите
на чл.110 и чл.111 от ЗЗД. В този смисъл
е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК, при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане
на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим
общия петгодишен давностен срок по чл.110 от
ЗЗД. В същото решение е прието и, че за разлика от
периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни
задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни
вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо
задължение на отделни части. Поради изложеното настоящият състав на
съда счита, че по отношение на главницата е приложима петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал.1 от ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо.
Задължението, поето от кредитополучателя,
е да внася анюитетните
вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от
датата, на която плащането е било дължимо по отношение на финансовата
институция /в този смисъл е Решение по гр.д. №6629/2013
г. ВКС, IV ГО, Решение по т.д. №1153/2014 г. на ВКС, II ТО/. При разсрочено плащане на
отпуснатия кредит, всяка погасителна вноска става изискуема с настъпване на
съответния падеж, поради което към датата на подаването на
заявлението - 23,08,2018 г., не е изтекла погасителната давност за първата
неплатена погасителна вноска – тази от 20,09,2014 г.
Основателно
е обаче възражението за погасяване по давност на претендираната
сума от 31,00 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 20,11,2013 г. – 20,02,2015 г. - събразявайки разпоредбата
на чл.111, буква «в» от ЗЗД и датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК – 23,08,2018 г.
По
отношение възражението за ненадлежно връчване на уведомлението за цесията на
особения представител – съдът намира същото за неоснователно, по следните
съображения: получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса,
който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде взет предвид
при решаване на делото, с оглед разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК, която
намира приложение и в настоящото производство /в т.см. и Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК/. Задължението за
съобщаване по чл.99, ал.4 от ЗЗД цедентът може да
извърши както лично, така и чрез трето лице, поради което съдът приема, че
съобщаването, извършено от цесионера по силата на
поето за това задължение в договора за цесия и изрично дадено пълномощно за
целта, е валидно и е породило свързаните с него правни последици, като е
прекратена облигационната връзка между длъжника и цедента,
и новият кредитор на длъжника по сключения договор за потребителски кредит е ищецът-цесионер. С разпоредбата на чл.47, ал.5 от ГПК
законодателят е въвел фикция за връчване на книжа по делото и предвид, че
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, то получаването на същото по реда на чл.47, ал.5 от ГПК в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано. Освен това, установеното в чл.99, ал.4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, тоест срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането, като го предпази от двойното плащане на едно и
също задължение. Възражение от длъжника, че цесията не му е надлежно съобщена
може да се прави само в случай, че длъжникът е платил на стария кредитор до
момента на уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди извършено
пълно плащане - в този смисъл е Определение № 987 от 18,07,2011 г. на ВКС по
гр.д.№ 867/2011 г. на ІV г.о. – „длъжникът може да възразява успешно за липсата
на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор
лице до момента на уведомлението“, и Решение №173 от 15,04,2004 г. на ВКС по
гр. д. №788/2003 г., ТК - “неизпълнението му /на условието на чл.99, ал.4 от ЗЗД/
не се отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато
съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано
на досегашния кредитор. От това следва ирелевантността
на факта кога и на кого е съобщено за прехвърленото вземане, след като по
делото безспорно е било установено, че задължението за главница по договора за
заем не е погасено”.
По отношение на уговореното в договора обезщетение /лихва/
за забава съдът намира за установено следното: макар и да не е направено
възражение за нищожност на клаузата за обезщетение за забава от страна на
особения представител на ответника, то съдът, съгласно константната практика на
ВКС, има правомощие служебно да констатира това. Нищожността на отделните
клаузи не влече нищожност на целия договор. Обезщетението за забава има
характер на цена на предоставената услуга, като нейната стойност следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и
със срока, за които се уговоря връщането, както и с обстоятелството дали е
обезпечен. Съдържащата се в Договора клауза за ГРП съдът приема, че противоречи
на добрите нрави по следните съображения – действително, към датата на
сключване на договора – 2013 г., не е било налице законово ограничение на
максималния размер на ГПР по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая обаче се касае за потребителски
кредит, при която едната страна е икономически по-слаба и съгласно практиката, ГПР
е бил ограничен до три пъти от размера на законовата лихва. Към датата на
сключване на договора-м.10.2013 г., законовата лихва е била 10,04% /основния
лихвен процент на БНБ + 10 пункта/. Както бе посочено по-горе, съобразно
уговореното в договора, ГПР /годишен процент на разходите/ е в размер на 29,78 %,
което е много близо до определеният от практиката към онзи момент максимален
размер на ГПР. Съдът намира, че в случая налице прекомерност при определяне на
ГПР по договора, което противоречи на добрите нрави и води до нищожност на
клаузата. Нищожната клауза не може да се замести от и такава за лихва за
забава, тъй като е различна тяхната функция и същност, а и такова правомощие на
съда е предвидено само за търговските сделки, а договорът за кредит по
отношение на потребителя не е търговска сделка. С оглед на констатираната от
съда нищожност на клаузата, касаеща уговорения ГПР по
договора, то претенцията спрямо обезщетението за забава в размер на 183,64 лева
се явява неоснователна.
На
основание гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД е основателен и
следва да бъде уважен за сумата от 389,91 лева главница, и следва да бъде
отхвърлен като неоснователен по отношение претендираната
лихва за забава в размер на 183,64 лева за периода 21,11,2013 г. – 07,08,2018
г. и като погасен по давност по отношение на лихвата за забава в размер на
31,00 лева за периода 20,11,2013 г. – 20,02,2015 г.
При този изход на производството и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от
него разноски в исковото производство съразмерно с уважената част от иска. Ищецът
е претендирал 125,00 лева държавна такса, 200,00 лева възнаграждение за особен
представител, 180,00 лева депозит за ВЛ и 100,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение. С оглед всичко изложено,
ответникът следва да заплати на ищеца разноски в исковото производство в общ
размер на 393,25 лева съразмерно с частта от вземането, за което се установи,
че съществува.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК,
съдът следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство. Ето защо следва ответника да
бъде осъден да заплати на ищеца и разноските от заповедното производство /за
държавна такса и юрк.възнаграждение/ в общ размер на 48,75
лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
Следва
на адв.И.Н. да се изплати възнаграждение за особено
представителство в размер на 200,00 лева.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК, че Ц.И.Д.,
ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на „***, със съдебен адрес ***, сумата от 389,91 лева
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, които суми представляват част от вземането,
за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6122/2018 г. на ПлРС, като ЗА
РАЗЛИКАТА ДО ПРЕТЕНДИРАНИТЕ С ИМ 31,00 лева договорна лихва за забава за
периода 20,11,2013 г. – 20,02,2015 г. ОТХВЪРЛЯ предявеният иск КАТО ПОГАСЕН ПО
ДАВНОСТ, а ЗА ПРЕТЕНДИРАНАТА ЛИХВА ЗА ЗАБАВА в размер на 183,64 лева за периода
21,11,2013 г. – 07,08,2018 г. ОТХВЪРЛЯ
предявения иск КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Ц.И.Д., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „***, със съдебен адрес ***,
направените разноски в исковото
производство в общ размер на 393,25 лева съразмерно с частта от вземането, за
което се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Ц.И.Д., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „***, със съдебен адрес ***,
направените разноски в заповедното производство /за ДТ и юрисконсултско възнаграждение/ в общ размер на 48,75 лева съразмерно с частта от вземането, за което се
установи, че съществува.
Да се изплати на особения представител адв.И.Н. възнаграждение
за особено представителство в размер на 200,00 лева.
Решението
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: