РЕШЕНИЕ
№ 12317
гр. София, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20231110158103 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявен е иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от П. Д. К. срещу „С.-К.“ АД
за заплащане на сумата 624,13 лева (след допуснато по реда на чл. 214 от ГПК
изменение на иска по размер) представляваща платена без основание сума по
Договор за паричен заем №*****/22.01.2022 г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.
Твърди се, че страните по спора са сключили договора за кредит,
съгласно който се предоставят заемни средства -сумата 2000 лв.; според чл. 27 от
договора при неизпълнение от длъжника на чл. 17 дължи неустойка в размер 0,9
% от стойността на кредита за всеки ден, за който не е предоставено
обезпечение; на осн. чл. 27 от договора, е начислена сумата 1125,18 лв., чието
плащане е отнесено в месечните погасителни вноски. Ищецът е заплатил по
договора за кредит общо 3362,57 лв. Поддържа се, че договорът е нищожен като
сключен в нарушение на императивни правила на закона - чл. 22, във вр. чл. 10,
ал.1 ; чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Излага подробни съображения за
недействителност на клаузата на чл. 27, вр. чл. 17 от договора, вр. чл. 21, ал. 1 от
ЗПК. Поддържа, че договорът е недействителен и поради нищожност на клаузата
за възнаградителна лихва като уговорена в противоречие с добрите нрави; не е
предвидено право на потребителя на отказ от договора, в т.ч. клаузите са неясни
и в противоречие с чл. 147, вр. чл. 143,ал.2, т.19 от ЗЗП; евентуално, че е
сключен в противоречие на добрите нрави и поради неравноправност на
клаузите му по арг. от чл. 146 от ЗЗП. Престациите са нееквивалентни и са
налице явно неизгодни условия. Пояснява, че спорното материално право за
вземането се формира като разлика между платеното по договора и чистата
стойност на кредита – 179,18 лв. възнаградителна лихва, 423,10 лв. – неустойка,
9,35 лв. – наказателна лихва, 12,50 лв. –такси за СМС за просрочие.
1
Ответникът оспорва иска като недоказан и неоснователен с доводи, че
между страните е сключен валиден договор за кредит при условията на ЗПФУР,
ЗПК, вкл. по арг. от чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Счита уговорката за неустойка за
действителна и в съотвествие с присъщите й обезщетителна, санкционна и
обезпечителна функция.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищeцът има качеството потребител, като физическо лице,
което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Предвид това по отношение на кредитното правоотношение, предмет
на спора, са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
От Договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние
№*****/22.01.202 г. се установява, че ответното дружество, като кредитор,
предоставя на ищеца, като потребител, заемни средства от 2000,00 лева, с лихвен
процент 36 %, ГПР -42,58 %, с обща сума за връщане -2237,38 лв. в срок от 6 м.,
с обезпечение по чл.1, т. 9 – поръчител или банкова гаранция. Съдът намира, че
процесното съглашение имат характер на договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, поради което правата и задълженията, произтичащи от
същите се регулират от нормите на ЗПФУР и ЗЕДЕУ. Съгласно чл. 3, ал.1
ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35
от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), а именно всяко съдържание,
съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален
или аудио-визуален запис. Законът придава значение на подписан документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен – арг. чл.
13, ал. 4 ЗЕДЕУ. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 189 ГПК). Видно от
чл. 51, ал. 3 от Общите условия към договора, с подписването на договора е
прието приложението на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУ.
От предметното съдържание на договора се установява, че според чл. 17
при договаряне на обезпечение по чл.1, т. 9, в срок до три дни от сключване на
договора, потребителят следва да осигури физическо лице за сключване на
договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД; или банкова гаранция, а според
чл. 17, ал. 2 физическото лице и банковата гаранция трябва да отговарят на
изисквания посочени в ОУ на кредитора и се одобрява от него. Конкретно, р.
VIII, чл. 20, ал. 1-3 и чл. 22 - поръчителят може да е дееспособно физическо лице
навършило 21 г., с българско гражданство, с постоянно местоживеене в
2
България, непрекъснати осигурителни права през последните 12 м., което полага
труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване, и
получавало редовно възнаграждение последните 12 м. Кредиторът има право да
въвежда едностранно и допълнителни изисквания за поръчителя; чл. 20, ал.2-
поръчителят трябва да има минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно
трудово/служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 м. и
да представи за това служебна бележка, липса на записи в ЦКР, да не е
поръчител по друг кредит, да не е настоящ потребител на кредитора. По чл. 22
се предвижда издаване на банкова гаранция на стойност дължимите суми по
кредита. При неизпълнение на чл. 17, потребителят заплаща неустойка в размер
0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. В чл. 46, ал. 2 от ОУ, страните се
съгласяват при настъпване на дължимостта на неустойката, същата да се заплаща
периодично заедно с всяка погасителна вноска, а с ал. 3, че се начислява само за
периода, през който не е осигурено обезпечението. Видно от погасителния план
към договора е предвиден вариант с начисляване на неустойката, като вземането
е определено в конкретен размер към всяка падежна дата за целия срок на
договора.
Според чл. 28 от договора, при неизпълнение на което и да е задължение
от при неизпълнение на което и да е договорно задължение, в т.ч. и при забавено
изпълнение за връщане на заема, потребителят дължи неустойка от 1 % от
просрочената сума на ден.
Според чл. 29 от ОУ към договора, потребителят дължи разходи и такси в
случай, че е избрал комуникация по отношение на заема да се извършва по
телефонна линия и от което са извършени от кредитора разходи, потребителят
дължи тези разходи, но не само, а и тези за изпращане на текстово съобщение
СМС – 0,30 лв./бр.; такса за продължаване на срока на договора, такса за
събиране на просрочени задължения и др.
От съдебна-счетоводна експертиза, преценена по реда на чл. 202 от ГПК,
се изяснява, че за периода 22.01.2022-09.05.2022 г. ищецът е заплатил на
ответното дружество сумата общо 2624,13 лв. (на 31.03.2022 г. -867,37 лв. и на
08.05.2022 г. -1756,76 лв.), с които са погасени задължение за главница – 2000
лв., възнаградителна/редовна лихва – 179,18 лв., неустойка за недадено
обезпечение – 423,10 лв, наказателна лихва – 9,35 лв. и за уведомителни СМС –
12,50 лв.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 27, във вр. чл. 17 от
договора произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и
нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал.1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на
потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за
дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на
кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди
от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в
необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на
многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални
фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което
3
прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер
необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради
което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Формално клаузата не касае основния
предмет на договора и е част от типизиран и предварително изготвен текст, при
което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат
съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване
на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не
предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и
обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя
волята на страните, особено що се касае за основен елемент от съдържанието на
договора.
Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че
кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на
договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и
фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
4
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се
заобиколи закона – чл.19, ал. 5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство -включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен
при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор
за потребителя относно уговорката за предоставяне на обезпечение, респ.
правото на неустойка на кредитора, и това ясно проличава от договора, с който
се дава „избор“ на потребителя да избира обезпечение, което е изначално
ограничено до "поръчител или банкова гаранция" в и този смисъл формално
/фиктивно/. Това сочи, че договорът не би се сключил без тази клауза, доколкото
във всеки случай се избира една от двете неравноправни клаузи. Освен това,
съдебна счетоводна експертиза установява, че стойността на тази неустойка не е
обявена в годишния процент на разходите и той съществено се различава от
действителният. Изложеното се потвърждава от обстоятелството, че неустойката
към датата на сключване на договора се начислява автоматично, предвид че
кредиторът я счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната
вноска. Съдът счита, че клауза от договора за потребителски кредит, с която се
предвижда допълнително парично задължение за потребителя и тази клауза
заобикаля правилата на ЗПК, дава основание да се приеме, че прикрива
допълнително възнаграждение по договора в полза на кредитора. Уговорената в
договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да
продължи да ползва заемните средства, следва да се приеме, че независимо как е
наречена, в т.ч. „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на
кредитора за времето, през което е лишен от паричния си ресурс.
Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния лихвен процент и
ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 9 и т. 10
от ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл. 22 от
ЗПК. С оглед на установената недействителност на целия договор за кредит е
безпредметно да се разглеждат останалите доводи по отделните клаузи от
отделни клаузи.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва, в т.ч. или други разходи по кредита.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор.
Съдът, като отчете изчисленията на вещото лице, приема, че по договора
ответникът е получил от ищеца като недължимо платена сумата над размера на
заемните средства от 2000,00 лв., а именно 624,13 лева. Твърдението и
доказването само на този факт за ищеца и липсата на ангажирани доказателства
от ответника за обстоятелствата по т.3, е достатъчно да се приеме, че е налице
неоснователно разместване на имуществени блага. Ответника не установи, че за
5
него съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че го е
върнал. Този дава основание на съда да приеме исковата претенция за изцяло
основателна. Търсеното парично задължение за главница е дължимо и
изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата законна
мораторна лихва от датата на подаване на искова молба- 23.10.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответнатата
страна трябва да възстанови на ищеца деловодните разноски за сумата 400,00 лв.
– платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице. Съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА, при предоставена безплатна правна помощ, съобразно изхода на спора,
насрещната страна дължи на разноските за адвокатско възнаграждение, в случая
на адв. Г. Ч. – сумата 400 лв., на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: ***********, да заплати на П. Д. К., с ЕГН:**********, с адрес:
************, на основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, във вр. чл. 23 от ЗПК,
сумата 624,13 лева, представляваща сбор от платени при начална липса на
основание възнаградителна лихва – 179,18 лв., неустойка за недадено
обезпечение – 423,10 лв., наказателна лихва по чл. 28 – 9,35 лв. и за
уведомителни СМС – 12,50 лв. по Договор за предоставяне на потребителски
кредит от разстояние №*****/22.01.2022 г. при ОУ, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 23.10.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, с ЕИК:***********, да заплати на П. Д. К., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 400,00 лева –
съдебни разноски.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: ***********, да заплати на адвокат Г. Г. Ч. - САК, с личен
№***********,с адрес на упражняване на дейността: ************, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 400,00
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „С.-К.“ АД, с
ЕИК:***********, по банкова сметка №IBAN:********, BIC:*******, при
„К.Б.С.Б. Б.“ ЕАД, с титуляр адвокат Г. Ч..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6