Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.09.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г състав, в публично заседание на двадесет
и осми май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 12065 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 555840 от 06.12.2018
г., постановено по гр. дело № 2016/2018 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1
от ГПК с решение № 151862 и изменено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК в частта
за разноските с определение № 151867 от 26.06.2019 г., Софийският районен съд,
I ГО, 159 състав, е осъдил на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД
ответника „У.Б.“ АД да заплати на ищцата Х.З.В. сумата от 327,44 евро и на
ищеца А.С.В., сумата от 326,61 евро, представляваща недължимо платени анюитетни
вноски по Договор за ипотечен кредит № 2 от 20.02.2007 г. за периода от
09.01.2013 г. до 30.01.2017 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва от 09.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумите, като е
отхвърлил исковете за периодите от 22.12.2012 г. до 09.01.2013 г. и 30.01.2017
г. до 08.01.2018 г.
С оглед изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищците сумата
в размер на 1262,05 лв. – разноски в първа инстанция.
В законоустановения срок
срещу решението в частта, с която исковете са уважени е постъпила въззивна
жалба от ответника „У.Б.“ АД с оплаквания, че решението е постановено в
нарушение на процесуалните правила, тъй като се основава на доказателства,
които са преклудирани. Освен това сочи, че искът на ищеца А.В. не е доказан по
размер. Оспорва исковете по основание и размер. Сочи, че същото е недопустимо,
освен това твърди, че вземането се погасява с кратката тригодишна давност,
защото е периодично. Прави искане решенето да бъде обезсилено, евентуално
отменено. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Възразява за
прекомерност на разноските на насрещната
страна.
В срока за отговор на
въззивната жалба, такъв е постъпил от Х.З.В. и А.С.В. чрез адв.
В.В., в който оспорва въззивната жалба и излага аргументи
в подкрепа на валидността и правилността на първоинстанционното решение. Сочи,
че първата съдебна инстанция не е допуснала нарушения при доклада на делото,
както и че искането за допускане на допълнителна експертиза е направено
своевременно. Излага, че предсрочното погасяване на кредита не лишава
потребителя от правото да търси връщане на неоснователно получената от банката
сума и нищожността на клаузата не може да се санира с плащане. Излага, че давността
за вземането за неоснователно обогатяване е 5 години от датата на получаване на
сумата по чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, поради което вземанията не са погасени по
давност. Прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.
По делото е постъпила и частна жалба от „У.Б.“ АД срещу определението по чл.
248, ал. 1 от ГПК, с което искането за изменение на решението в частта за
разноските на ищците е уважено. В частната жалба се прави оплакване срещу
изводите на районния съд, че са налице предпоставките за присъждане на
възнаграждение в сочения завишен размер. С оглед изложеното, моли обжалваното
определение да бъде отменено и искането за изменение на решението в частта за
разноските, присъдени в полза на насрещната страна да бъде оставено без
уважение.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от Х.З.В. и
А.С.В. чрез адв. В.В.,
в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без
уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е постановено в рамките на
правораздавателната власт на съда, по надлежно заявен иск след допускане на
уточнението на исковата молба, която действително не е отговаряла на
изискванията за редовност и правилно са били дадени указания с разпореждане на
15.01.2018 г., в изпълнение на задължението на съда по чл. 129, ал. 2 и ал. 4
от ГПК и в рамките на завения от страните петитум, като не са налице нарушения
на чл. 6, ал. 2 от ГПК.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми. По отношение на общите
възраженията за допуснати нарушения от първата съдебна инстанция при изготвяне
на доклада по делото, същите са неоснователни, тъй като първата съдебна
инстанция е очертала правилно относимите към спора факти и правилно е
разпределила доказателствената тежест с оглед точната правна квалификация на
спора. Ето защо, тъй като въззивната жалба не съдържа обосновано оплакване за
допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото по
смисъла на т. 2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, по което въззивният съд да се произнесе, същият не дължи
обсъждане на бланкетните оплаквания, касаещи чл. 146
от ГПК.
По отношение на
оплакването във въззивната жалба за нарушения при допускане и събиране на
доказателствата, съдът счита същото за неоснователно, тъй като окончателната преклузия за посочване на доказателства настъпва след
приемане на доклада по делото, а когато са налице новонастъпили
или новооткрити факти нормата на чл. 147 от ГПК намира приложение на общо
основание. Освен това, когато доказателствата са относими към допустимостта на
производството или към приложението на императивни правни норми, каквито са
нормите относно потребителската защита, в правомощията на съда, в това число по
чл. 7 от ГПК е да допусне събиране на доказателства дори служебно – т. 3 от ТР
1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е
длъжен дори служебно да назначи експертиза при необходимост от използването на
специални знания при решаване на даден фактически въпрос, поради което когато
страните спорят за даден факт и е наложително използването на вещо лице по
смисъла на чл.195, ал.1 от ГПК, съдът е длъжен по свой почин (въззивният – само
при съответно оплакване във въззивната жалба) и служебно да формулира задача към
експертизата във вариант, съобразно противоречивите твърдения на страните. Ако
страна е направила изрично искане за това, не е допустимо то да бъде отхвърлено
по съображения за настъпила при условията на чл.146 ал.3 от ГПК или чл.266 ал.1
от ГПК процесуална преклузия (така Решение № 263 от
30.09.2014 г. по гр. дело № 649/2014 г. на IV ГО на ВКС).
По
същество, правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Според чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Неоснователното обогатяване има за
цел защита на правата и интересите на правните субекти при получаване,
придобиване или спестяване на имущество за чужда сметка, когато такива
фактически действия са лишени от правно основание. Съдържанието на породеното
от неоснователно обогатяване облигационно отношение обхваща, от една страна
правото на обеднялото лице да иска връщане на даденото без основание, а от
друга задължението на обогатилото се лице да върне неоснователно полученото
имущество. В тежест на ищеца по иска е да докаже предаване на претендираната
сумата, а на ответника, че е налице основание за нейното получаване,
респективно задържане. Първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо при начална липса на основание, каквато хипотеза е налице при размяна
на престации въз основа на нищожна сделка, сумата, платена от ищците по
погасителните планове, съставени на база на незаконосъобразно изменения БЛП и
договорната надбавка, подлежи на връщане като получена без основание, тъй като
в тежест на ответника е да установи, че тази сума е получена от него при
наличие на правно основание (валидно задължение за плащането й от страна на
ищците), а в конкретния случай е установено, че банката не е имала правно
основание да увеличи едностранно договорната лихва. Ето защо доводите, че
предсрочното погасяване на кредита е погасило правото на страните да искат връщане
на неоснователно получените от банката суми въз основа на неравноправни клаузи
са неоснователни.
Исковете са доказани по своя размер от приетото по
делото заключение на вещото лице Б. по основаната и допълнителна експертиза,
което не е оспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК, и на което
съдът дава вяра като компетентно изготвено, безпристрастно и кореспондиращо с
останалите събрани по делото доказателства.
При наличие на предпоставките за уважаване на
осъдителните искове, правилно първоинстанционният съд е разгледал и
своевременно заявеното възражение за изтекла погасителна давност като е приел,
че вземанията по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД се погасяват с обща давност
по чл. 110 от ЗЗД. Задълженията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се погасяват с общата
петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД (ППВС № 1/1979). Същите не
представляват периодични вземания по чл. 111, б. "в" ЗЗД, тъй като
възникването и изискуемостта им не зависят единствено от изтичането на
предварително определен период от време. При определяне на дължимата сума
първоинстанционният съд правилно е взел предвид отговора, даден от вещото лице Б.,
Ето защо, при съвпадение на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната част е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора, на
въззиваемите, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се дължат разноски за
заплатеното от тях адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита
и съдействие на лист 18 от делото, представен с отговора на въззивната жалба, който служи и за разписка за заплащане на посочената
в него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Своевременно заявеното възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение съдът счита за основателно с оглед липсата на
фактическата и правна сложност на делото. Ето защо по възражение на въззивника
разноските за заплатено от въззиваемите на процесуалния им представител
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 600 лв. (за
двамата ищци при условията на разделност), съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, без ДДС, тъй като по делото не са налице доказателства, че адвокатът
е регистриран по ЗДДС. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на втория адвокат по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. не следва да се
уважава, тъй като ищците са били представлявани от друг адвокат до последното
по делото заседание, на когото е посочено, че са заплатили 4000 лева, поради
което и по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за втори процесуален
представител не се дължат.
По отношение на производството по
реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 09.07.2019 г. от „У.Б.“
АД срещу определение № 151867 от 26.06.2019 г., постановено по гр. д. №
2016/2018 г., по описа на СРС, I ГО, 159 състав, по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционният съд е уважил искането на ищците за изменение
на решението в частта за разноските, които са им присъдени.
В частната жалба се прави оплакване срещу изводите
на районния съд, че са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение в
сочения завишен размер. С оглед изложеното, моли обжалваното определение да
бъде отменено и искането за изменение на решението в частта за разноските,
присъдени в полза на насрещната страна да бъде оставено без уважение.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от Х.З.В. и
А.С.В. чрез адв. В.В.,
в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без
уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в
частната жалба и нейния отговор и се запозна с доказателствата по делото, прие
следното:
Частната жалба е подадена в срок, от процесуално
легитимирана да обжалва страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Присъденото адвокатско възнаграждение не надвишава необосновано минимума по чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и е съобразено с обема, характера на извършените
процесуални и с обстоятелството, че се дължи за представителство на двама ищци.
Поради тази причина,
настоящият състав счита, че обжалваното определение е правилно и като такова
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба е неоснователна
и следва да бъде оставена без уважение.
По разноските в производството по частната жалба:
Искането за присъждане на
разноски в полза на ответника по частната жалба е неоснователно, тъй като в
производството относно разноските нови разноски не се дължат между страните (по
арг. от Определение № 493 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на IV ГО на
ВКС), освен това няма доказателства, че такива са сторени от ответниците по
частната жалба.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
555840 от 06.12.2018 г., постановено по гр. дело № 2016/2018 г., поправено по
реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с решение № 151862 и изменено по реда на чл. 248,
ал. 1 от ГПК в частта за разноските с определение № 151867 от 26.06.2019 г., на
Софийският районен съд, I ГО, 159 състав, в обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление ***, пл. „******, да заплати на Х.З.В., ЕГН **********, и А.С.В.,
ЕГН **********, и двамата с адрес в гр. Самоков, кв. ******, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, сумата общо 600 лева – разноски за въззивна инстанция.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба
на „У.Б.“ АД от 09.07.2019 г. срещу определение № 151867 от 26.06.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2016/2018 г., по описа на СРС, I ГО, 159 състав, по
реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.