РЕШЕНИЕ №
09.11.2017 г., гр. Пазарджик
ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХVІ граждански състав, в открито заседание на шести октомври
две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР: Росица Димитрова
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4743 по описа на
съда за 2016 г.
Производството е образувано по иск, предявен
от Г.А.М. и М.Т.М. срещу П.Т.Б., Л.Й.К., С.Т.Б. и В.Т.Й. за извършване на делба
на два техни съсобствени имота – апартамент в гр. Пазарджик и двуетажна жилищна
сграда в с. Блатница (без да е спомената собственост и върху дворното място),
притежавани от всеки в различни дялове и в различни комбинации между страните
по делото, като някои от фактите, породили съсобствеността, са общи за двата
имота – наследство от Бояна Б., майка на първата ищца, и от Трендафил Б.,
съпруг на Бояна Б., починал след нея през 2015 г. Приживе Б. е прехвърлил чрез
сделки на последната си съпруга П.Б. и на нейната дъщеря Л.К. притежаваните от
него дялове в двата имота.
Ответниците Л.Й. и П.Б. чрез общия си
пълномощник представят отговор, с който оспорват иска, като твърдят, че са
придобили и двата имота изцяло – по давност, упражнявайки владение от 2001 г.
до момента.
Другите двама ответници – С. и Т. Б. – не
изразяват становище.
Предявеният иск е с правно основание чл. 69 и сл. от ЗН и се разглежда
по реда на чл. 341 и сл. от ГПК.
В съдебно заседание страните поддържат
становищата си.
В писмена защита ищците излагат доводи в
посока, че от показанията на свидетелите се е установило, че между Трендафил Б.
и ищците имало уговорка той да ползва дяловете им и по тази причина те не са
поставяли въпроса за делба, а не защото е била налице дезинтересираност. В
полза на Л. и П. Трендафил се е разпоредил само със своите дялове, а на
дяловете на ищците в двата имота той е бил ползвател и до смъртта му нито за
него, нито за когото и да било не е текла придобивна давност за тези дялове.
Според ищците придобивна давност никога не е текла и за П. и Л., но и да се
допусне, че е текла, началният и момент е смъртта на Трендафил – 03.01.2015 г. Ищците
не са били в хипотезата да нямат достъп или да не бъдат допускани в двата
имота, както според тях твърдят двете ответници, тъй като след смъртта на
Боянка Б. те изобщо не са идвали в имотите. От своя страна за ремонтите,
правени в двата имота, никой не е уведомявал Г. и М., а П. и Л. са знаели, че
има други съсобственици. От тези две обстоятелства следва, че ответниците П. и Л.
по никакъв начин не са демонстрирали пред Г. и М. намерение за владение на
техните дялове. По-нататък, ищците считат за неоснователно твърдението, че
презумпцията на чл. 69 от ЗС намира приложение в отношенията между страните – меродавен
за преценката дали съсобствеността е възникнала от наследяване, е първоначалният
юридически факт, от който е възникнала съсобствеността на ищците с останалите,
а това е наследяването, по тази причина е оборена презумпцията на чл. 69 от ЗС
и ответниците следва да докажат, че са владели за себе си. ВКС приема, че за да
се докаже такова владение, трябва действията, в които то се изразява, да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на
владението на останалите съсобственици – завладяването на частите им следва да
се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението
им. Ответниците не са довели своите действия до знанието на Г. и М., не са
манифестирали пред тях завладяване, не са отблъсквали владението им и не са
установили своене, а процесуалният им представител е заявил по делото: „ние
няма пред кого да показваме конкретно намерение“. П. и Л. са били само
държатели на частите на ищците, придобивна давност за тях не е изтекла, а
обстоятелството, че Г. и М. не упражняват фактическа власт върху имотите, не
води до изгубване на собствеността, тъй като не представлява отказ от права.
В писмената си защита пълномощникът на
ответниците Б. и К. посочва, че те са
установили фактическата власт върху имота през 2001 г. и са я упражнявали
съгласно чл. 69, ал. 1 от ЗС в продължение на повече от десет години. След
получаването на писмения отговор ищците не са пояснили и допълнили исковата си
молба, за да въведат конкретни твърдения по какъв начин те са упражнявали
правото си на собственост в съответните идеални части. Те не са въвели
твърдение, че Трендафил Б. е останал в двата имота по силата на направено
предложение от децата на Боянка Б. да живее спокойно в тях. Свидетелите
твърдят, че такова предложение е имало, но не установяват каква позиция е
изразил самият Б.. Показанията на свидетелката Цончева, че ищцата е идвала след
смъртта на Трендафил и е разговаряла с двете ответници, но те са казали, „е
спорът за имота ще се реши с дело, са компрометирани, тъй като самите ищци не
са въвеждали такова твърдение, а и останалите свидетели са категорични, чи
никой не е идвал и не е търсил Л. и П., никой не е ходил и в имотите или в
кметството на с. Блатница, за да се интересува от имотите. Ищците са били
напълно дезинтересирани от имотите, а в отношенията между страните намира
приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС, тъй като съсобствеността между ищците
и ответниците е възникнала на различни правни основания. Действията на двете
ответници, които от 2000 г. непрекъснато и необезпокоявано обитават и двата имота,
извършват значителни ремонти, изграждат допълнителни постройки, стопанисват
имотите и единствени имат достъп до тях, по несъмнен начин показват отношението
им към двама имота като към техни. Ищците са престанали да бъдат собственици
поради придобиване на техните дялове по давност и делба и на двата имота не
следва да се допуска, тъй като другите двама съсобственици на единия от имотите
не са я поискали. В своя подкрепа сочи решение № 484 от 04.02.2013 г. на ВКС, I
г.о.
По делото се установяват следните факти:
Т.Станков Б. и Б. Т. Б. били съпрузи от 1981
г. По време на брака им през 1983 г. с писмен договор между Трендафил Б. и
Стопанска дирекция "Изграждане на селищни системи" бил закупен
апартамент в гр. Пазарджик. Отново по време на брака съгласно архитектурен
проект от 1982 г. в поземлен имот в с. Блатница, общ. Стрелча, лична
собственост на Т. Б., била построена двуетажна жилищна сграда.
Боянка Б. починала през 1996 г. Тя и
Трендафил Б. нямали общи деца, а всеки от двамата имал деца от предходен брак:
съпругата - три, едно от които е ищцата Г.М., а съпругът - две, ответниците В.Й.
и С.Б..
След смъртта на майка си трите деца на Боянка
Б.,***, казали на Трендафил Б., че за момента нямат планове за делба на общите
имоти и ще го оставят да живее в тях до края на живота си, както е живял и до
момента. Съдът кредитира в това отношение показанията на тримата доведени от
ищцовата страна свидетели, които са непротиворечиви помежду си, логични и
правдоподобни.
През 2000 г. другите две деца на Боянка Б. –
А. Генчева и Г. Д. - продали на сестра си Г.М. по време на брака и с М.М.
своите по 1/8 за всеки идеални части от апартамента в Пазарджик и къщата в
Блатница, наследени от тяхната майка.
През 2001 г. Трендафил Б. сключил брак с
ответницата П.Б.. По време на целия си брак, както и известно време преди това,
двамата живели в с. Блатница. Ремонтите и преустройствата на къщата били
извършвани от тях по тяхна преценка и с техни средства, с помощта на Л.К. и на
мъжа, с когото тя живее на съпружески начала - свидетеля В.К..*** заживяла Л.К.
с В.К.. Разходите по жилището били поемани от тях и отношенията с останалите
собственици във връзка с етажната собственост били осъществявани от К., която,
по данни на свидетелката Т., била търсена от тях винаги, когато било необходимо
да се осъществи контакт със собственик на апартамента и в качеството и на
собственик.
На 21.12.2004 г. Трендафил Б. дарил на П.Б.
1/16 идеална част от апартамента и в същия ден и продал останалите притежавани
от него 9/16 идеални части от апартамента в Пазарджик.
На 10.07.2008 г. Б. прехвърлил на Л.К., която
не се е намирала в официален брак, срещу задължение за издръжка и гледане и при
запазено право на ползване притежаваното от него дворно място в с. Блатница
заедно с 5/8 от сградата в него.
Трендафил Б. *** г., като оставил за
наследници съпругата си П.Б. и двете си деца В.Й. и С.Б..
Не е спорно, че до смъртта на Б.Г. и М.
Маринови не са посещавали имотите, не са търсили достъп до тях, не са участвали
в стопанисването им и не са били питани или уведомявани за извършваните ремонти
и преустройства.
Съдът намира, че няма пречка да се установява
и взема предвид при решаването на делото обстоятелството, че след смъртта на
Боянка Б. нейните деца са заявили на Трендафил Б., че ще го оставят да живее в
имотите самостоятелно. Макар ищците да не са излагали изрично такова твърдение
в исковата си молба или впоследствие при първото заседание по делото, те са
поискали да им бъдат допуснати до разпит свидетели, които да опровергаят
твърденията на ответниците за упражнявано от тях владение. От това изявление е
ясна общата позиция на ищците - те отричат да е налице надлежно изразено пред
външния свят намерение за своене у ответниците. Вярно е, че страните очертават
с твърденията, изложени в исковата молба и отговора, и с последващите пояснения
и допълнения към тях кръга на фактите, които подлежат на доказване - не е
необходимо обаче тези твърдения са са конкретизирани до най-малки подробности
до степен, че съдът да няма право да вземе предвид отделен факт, който се
установява от доказателствата и е в подкрепа на общите фактически твърдения на
страните, но не е бил изрично споменат от тях.
При така установените факти съдът намира от
правна страна следното:
До смъртта на Боянка Б. тя и Трендафил Б. са
притежавали в режим на съпружеска имуществена общност апартамента в гр.
Пазарджик и двуетажната сграда (къща) в с. Блатница, построена върху земя,
лична собственост на Трендафил Б.. След нейната смърт делът и в прекратената
СИО е наследен при равни дялове от съпруга и трите и деца, като в резултат Б. е
притежавал 5/8 идеални части от апартамента и къщата, а Г.М. и нейните брат и
сестра - по 1/8 идеална част всеки. Прехвърлените чрез продажба от двамата на М.
2/8 ид. части са станали собственост на М. и нейния съпруг М.М. в режим на СИО,
за разлика от другата 1/8 част, която е лична собственост на М..
Съдебната практика приема, че при продажба на
имот лична собственост от единия съпруг на другия имотът на общо основание
става съпружеска имуществена общност, ако не се установи съпругът купувач да е
извършил плащането с лични средства. Така след извършените дарение и продажба
от 2004 г. П.Б. е станала индивидуален собственик на 1/16 ид. част от
апартамента, а останалите 9/16 са притежавани от нея и Трендафил Б. в режим на
СИО. След смъртта му делът на В.Й. и С.Б. ***/32 за всеки, на П.Б. - 14/32,
4/32 са лична собственост на Г.М. и 8/32 се притежават от нея и съпруга и в
режим на СИО.
5/8 идеални части от сградата в с. Блатница
са станали собственост на Л.К. след сделката от 2008 г., 1/8 е лична
собственост на Г.М. и 2/8 се притежават в режим на СИО от нея и нейния съпруг.
Спорно между страните е единствено дали
следва да се приеме, че е изтекла придобивна давност в полза на Л.К. за
дяловете на Г. и М. Маринови в собствеността на къщата и в полза на П.Б. – в собствеността
на апартамента отново само за техните дялове.
До 2004 г., съответно до 2008 г., т.е. до
извършването на сделките, с които Трендафил Б. е прехвърлил притежаваното от
него на Б. и К., според този състав на съда изобщо не може да се говори за
владение на каквато и да било част от имотите от страна на последните. Нищо от
осъществените до този момент обстоятелства не води до извод, че положението и външно
изразеното намерение на всяка от двете се различава с нещо от положението на
всяка съпруга, която обитава заедно със съпруга си негово съсобствено жилище,
съответно – на всяко лице, на което близък е предоставил за ползване свое
жилище, което той не ползва. Още по-малко са налице обстоятелства, от които да
може да се направи извод, че до 2004, съответно 2008 г., двете са владели
имотите – или дяловете на ищците – не за себе си, а всяка – за другата.
Данните, че Л.К. е била търсена от представителите на етажната собственост като
собственик на апартамента, освен че противоречат на нейната позиция, че е
държала имота за майка си (както преди, така и след 2004 г.), не са достатъчни
да опровергаят извода, че тя е имала положението на държател за собственика,
който и е предоставил ползването – Трендафил Б., и останалите собственици,
които от своя страна са предоставили на него възможността сам да ползва имота. Най-често
лицата, които ползват безвъзмездно и дългогодишно имоти на свои близки, го
правят с изрична или негласна уговорка да поемат всички грижи и разходи за
поддръжката на имота и общите части в етажната собственост, участват в общото
събрание на етажната собственост и пр. В тези случаи за удобство или по навик
те нерядко биват считани за собственици от съседите си.
Настоящият състав на съда намира, че владение
от страна на двете ответници не е налице не само до извършването на сделките,
но и след това, макар и не напълно по съображенията, които ищците излагат.
Според ищците в отношенията им с ответниците
не е приложим чл. 69 от ЗС, т.е. презумпцията, че ответниците са държали имота
за себе си, следва да се счита за оборена, тъй като първоначално
съсобствеността е възникнала от наследяване.
Всъщност съдебната практика, в частност ТР
1/2012 г. на ВКС, при преценката дали е приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС,
изхожда не от това, дали съсобствениците, срещу които други съсобственици се
позовават на давност, са придобили своите дялове по наследство, а от начина, по
който е започнало владението – от това, дали съобразно обстоятелствата следва
да се приеме, че във вътрешните отношения на съсобствениците единият от тях
държи техните дялове за себе си, или пък обратно, някой от тях „е започнал да
упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението
на останалите“. При общо наследяване се приема, че по силата на самия общ
юридически факт, на самото наследяване възниква не само съсобственост, но и съвместно
владение, без оглед на това, дали всички наследници са осъществили вече
физически достъп до имота. В тълкувателното решение и в останалата съдебна
практика тази идея бива изразявана например по следния начин: „при
наследяването като общо правоприемство, владението е част от имуществото на
наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по
право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот, като по
начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което
е започнала, докато не бъде променено“ (определение № 81 от 14.02.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 36/2013 г., II г. о.). Затова и се приема, че за да се счита за
владелец, а не за държател на частите на останалите, съсобственикът сънаследник
следва да е извършил действия, много по-недвусмислено демонстриращи волята му
да владее за себе си, които при това в общия случай да са достигнали до знанието
на останалите съсобственици, срещу които той би се позовал на владението си,
затова се говори и за отблъскване на тяхното владение. В случаите, когато
съсобствеността не е възникнала от общо наследяване, наличието или липсата на
демонстрирано пред външния свят намерение (анимус) за владение се преценява
по-свободно с оглед обстоятелствата.
В случая не е налице сънаследяване: правните
основания за придобиване на собственост от страна на ищците и от страна на
ответниците са различни. За ищцата Г.М. първоначално съсобствеността е
възникнала от наследяване, но ответниците са придобили своите дялове чрез
сделки, несвързани пряко с наследяването. На пръв поглед началото на тяхното
владение изпълнява хипотезата, описана в ТР 1/2012 г. на ВКС: "Различна е
хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин
без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от
него и владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е
станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец
(добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на
праводателя) е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание,
което изключва владението на другия съсобственик. (...) Като изхожда от
прилагането на законната презумпция на чл.69 ЗС ППВС №6/27.12.1974г. по гр.
дело №9/1974г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа
власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно,
като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее
изключително за себе си".
В действителност обаче според настоящия
състав на съда и тук няма основание да се приеме по силата на чл. 69 от ЗС, че
двете ответници са владели имотите за себе си, или по-точно – че Л.К. е държала
целия имот за своята майка, а П.Б. – съответно за своята дъщеря.
Според този състав в случая по-скоро е налице
прилика между изложеното по-горе схващане за наследяването като продължаване на
владението на наследодателя и положението на К. и Б. като частни правоприемници
на Трендафил Б.. Би следвало да се счита, че те не само са придобили от Б.
собствеността, но и са продължили владението така, както го е упражнявал той. Този
извод, разбира се, не би бил валиден в общия случай на частно правоприемство
(прехвърляне чрез сделка) на дялове в съсобствена вещ, с които се занимава
тълкувателното решение. В частния случай обаче, когато един от съсобствениците
обитава съсобствен жилищен имот заедно с членове на семейството си (съпруга и
пр.), които не притежават дялове в съсобствеността, и в определен момент
прехвърли на някого от своите домашни притежавания от него дял, няма основание
да се приеме, че тези домашни, обитавали дотогава жилището като държатели на
дела на останалите съсобственици, наред с прехвърлителя, изведнъж се превръщат
във владелци на цялата вещ. В този конкретен случай би следвало да се счита, че
те владеят онова, което е владял и прехвърлителят, освен ако не изразят
недвусмислено друго намерение. Че Трендафил Б. не е владеел за себе си дяловете
на децата на Боянка Б., няма съмнение. Това е така не само защото съсобствеността
за тях е възникнала по силата на общо наследяване на дела на Боянка Б. в
прекратената СИО, но и защото по делото изрично се събраха данни, че децата на
Боянка Б. са заявили на Б., че няма да го притесняват и ще му дадат възможност
да ползва целия имот, докато е жив. Това тяхно изявление е израз на намерението
им да му предоставят държането на своите части, които той да владее за тях. Възражението
на ответниците, че не е установена позицията на Б. по предложението, съдът
намира за неоснователно – ако той е бил изразил несъгласие или например е бил
заявил, че счита имотите за изцяло свои, свидетелите биха го споменали, а ако
не, мълчаливото му приемане чисто житейски би следвало да се смята за
достатъчен израз на намерението му да държи дяловете на тримата за тях.
Да се приеме, че приобретателят, домашен или
близък на прехвърлителя, живял и преди сделката в същия имот като негов
държател със съгласието на прехвърлителя, от сделката нататък се превръща до
доказване на обратното във владелец на цялата вещ, би поставило собствениците
на другите дялове, които до момента не са се дезинтересирали от имота, а само
са предоставили на съсобственика прехвърлител държането на дяловете си, в
положение изобщо да не могат да разберат кога е започнало владението на новия
приобретател, за да могат да защитят навреме правата си. За тях положението на
имота видимо не е променено – той все така се ползва от техния досегашен
съсобственик и неговите близки, а за сключената прехвърлителна сделка те биха
могли и да не научат. Затова в такива случаи, за да се приеме, че е налице
владение и на техните дялове, би следвало намерението за него да е изразено в много
по-недвусмислени действия, аналогични на онези, които практиката приема, че следва
да са извършени, за да е налице преобръщане на владението при съсобственост,
възникнала от сънаследяване. В общия случай тези действия следва и да са узнати
от съсобствениците. Наистина законът не поставя изискване при придобиването по
давност фактът на владението да е реално узнат от предишния собственик, това е
така на общо основание и при завладяване на дела на съсобственик, затова и в
случаите, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство от
много години и е обективно невъзможно действията на съсобствениците във връзка
с имота да бъдат демонстрирани пред него, практиката приема, че за да е налице
явно и несъмнено владение, не е необходимо той да е узнал изрично за него
(решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр.д. 1919/2015 г., І г.о.).
Това не се отнася за случаите, в които не само съществуването на съсобственици
е известно на претендиращия, че е владелец, но и местонахождението на
съсобствениците е известно или установимо. Без значение е дали те се познават
лично с претендиращия за владение, или не. В тези случаи, както се посочи, се
приема, че за да е налице явност и несъмненост на владението, т.е. за да е
налице изобщо владение, действията, в които намерението за него се изразява,
трябва да са им станали известни.
Поради всичко гореизложено съдът намира, че
до смъртта на Трендафил Б. през януари 2015 г. владение върху дяловете на
ищците не е упражнявано и давност не е текла.
Съдът намира обаче и че искът за делба на
имота в с. Блатница не е подсъден на Пазарджишкия районен съд. Имотът се намира
в района на Панагюрския районен съд, а предявеният иск не е за делба на
наследство, а за делба на съсобственост, възникнала по друг начин. Вярно е, че
искове за делба между едни и същи страни на имоти, намиращи се в различни
съдебни райони, могат да се предявяват за общо разглеждане в съда по
местонахождението на един от тях по избор на ищеца. В случая обаче с изключение
на ищците, които притежават дялове в режим на неделима СИО, останалите
съделители са напълно различни за двата имота – както според твърденията в
исковата молба, така и според изводите на съда. Затова не би следвало да се
приеме, че е налице хипотезата, позволяваща на ищцовата страна да избере местно
компетентен съд и да иска общо разглеждане на двата иска. В случаите, когато
съделителите, общи за двата имота, са повече от един, извършването на делбата в
едно и също производство е оправдано от това, че би могло да даде възможност за
по-голяма гъвкавост и определяне на повече реални дялове вместо например
изнасяне поотделно в различни производства на два или повече неподеляеми имота
на публична продан. В настоящия случай извършването на делбата на единия имот
не би могло да се отрази по никакъв начин на извършването на делбата на другия
имот, тъй като единственият общ за двата имота съсобственик са двамата съпрузи,
чийто дял е неделим. Става дума практически за два отделни иска за делба с
различни страни, макар част от правопораждащите факти да са общи. Тъй като за
подсъдността по местонахождение на недвижим имот съдът е длъжен да следи
служебно, двете производства следва да се разделят и отделеното производство по
иска за делба на жилищната сграда в с. Блатница да се изпрати по подсъдност на
Панагюрския районен съд.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Допуска съдебна делба между ищците Г.А.М.,
ЕГН **********, и М.Т.М., ЕГН **********, двамата от гр. Троян, и ответниците П.Т.Б.,
ЕГН **********, В.Т.Й., ЕГН **********,***, и С.Т.Б., ЕГН **********,***, на
следния недвижим имот: апартамент с идентификатор 55155.506.1161.2.20, състоящ
се от стая, дневна и кухня, с площ от 63,77 кв.м. заедно с избено помещение
№ 11 с площ 4,00 кв.м. и 4,141% ид.части от общите части на сградата и
правото на строеж, с адрес: гр. Пазарджик, бул. „Георги Бенковски“ № 98, вх.
А, ет. 7, ап. 20, при следните квоти: 4/32 ид.ч. за Г.А.М., 8/32 ид.ч. в режим
на съпружеска имуществена общност между Г.А.М. и М.Т.М., 14/32 ид.ч. за П.Т.Б.,
3/32 ид.ч. за В.Т.Й. ***/32 ид.ч. за С.Т.Б..
Отделя
производството по иска за делба на двуетажна масивна жилищна сграда със
застроена площ 52 кв.м., РЗП 104 кв.м., построена в УПИ ІХ-241 в кв. 28 по
плана на с. Блатница, общ. Стрелча, предявен от Г.А.М. и М.Т.М. срещу Л.Й.К.,
отменя определението си от открито съдебно заседание, с което е дал ход на устните
състезания в тази част на делото, прекратява производството по делото пред
Пазарджишкия районен съд в частта му за делба на описаната сграда и изпраща делото
в тази част по подсъдност на Панагюрския районен съд.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му.
СЪДИЯ: