Разпореждане по дело №30/2016 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Постъпила е допустима въззивна жалба от О. Н. против Решение № 152/13.07.2010 г. по Г.дело № 106/2010 г. на З. районен съд в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че вземането на З. Д. срещу О. Н., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с № ***/23.03.2010 г. по ч.Г.дело № 73/2010 г. на З. районен съд, съществува и в размер на 1 319,65 лв., представляваща лихви за забава, както следва: по Договори: № ***/09.02.2007 г. – 750,53 лв. за периода 09.03.2007-17.03.2010 г.; № ***/04.10.2005 г. – 102,12 лв. за периода 04.01.2009 г. – 17.03.2009 г.; № ****/03.04.2006 г. – 204,94 лв. за периода 03.07.2009 г. – 17.03.2010 г.; и № ****/24.08.2005 г. – 262,06 лв. за периода 24.11.2008 г. – 17.03.2010 г.; както и за разноските по ч.Г.дело № 73/2010 г. Решението се обжалва и в частта, с която общината е осъдена да заплати на ищеца Д. направените по делото по чл.422 ГПК разноски в размер на 202,10 лв.

Иска се отмяна на решението в посочените части и отхвърляне исковете по чл.422 ГПК на З. Д. за съществуване вземането му за лихвите за забава; както и в частта за разноските.

В съдебно заседание за жалбоподателя пълномощникът поддържа жалбата.

Въззиваемият З. Д. в съдебно заседание се явява лично и настоява жалбата да се отхвърли.

Съдът установява следното:

По ч.Г.дело № 73/2010 г. на З. районен съд е издадена в полза на З. Д. Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с № ***/23.03.2010 г., според която О. Н. трябва да заплати на Д. суми-главници, представляващи адвокатски възнаграждения за Д. по описани договори за правна помощ, както и 3 402,71 лв. представляваща лихви за забава, както следва: по Договори: № ****/09.02.2007 г. – 750,53 лв. за периода 09.03.2007-17.03.2010 г.; № ****/04.10.2005 г. – 398,77 лв. за периода 04.01.2009 г. – 17.03.2009 г.; № ****/03.04.2006 г. – 1 319,95 лв. за периода 03.07.2009 г. – 17.03.2010 г.; и № ****/24.08.2005 г. – 933,46 лв. за периода 24.11.2008 г. – 17.03.2010 г.; също така и 202,10 лв. разноски.

След подадено от длъжника възражение ищецът З. Д. предявява иска по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземането по заповедта, като спорът между страните понастоящем се свежда до съществуване вземането в частта от 1 319,65 лв. лихви за забава, за които е прието от ЗлРС, че съществуват, и съответно 202, 10 лв. разноски по издаване заповедта.

Безспорно е, че З. Д., в качеството си на адвокат, е осъществявал правна защита и съдействие на О. Н. по дела, съгласно Договори: № ****/09.02.2007 г., № ****/04.10.2005 г., № ****/03.04.2006 г. и № ****/24.08.2005 г.

Правилно е прието от ЗлРС, че вземането за лихви се погасява с изтичането на тригодишна давност по силата на чл.114, б.”в” ЗЗД, но са погрешни изводите в конкретния случай, че тази давност, започнала да тече от деня, в който главното вземане е станало изискуемо- от деня, когато длъжникът е изпаднал в забава, е погасила всички лихви до подаване на заявлението. Горната разпоредба означава, че вземанията за лихви за трите години преди предявяване на иска/предприемане действия по принудително изпълнение, не са погасени по давност.

Неприемлива е и тезата на жалбоподателя, че давността се прекъсва на 23.04.2010 г. - с предявяването на установителния иск по чл.422 ГПК. Съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а подаването на заявление за издаване на заповед по чл.410/417 ГПК е именно такова действие. Затова давностният срок следва да се брои три години назад, считано от подаване на заявлението – 18.03.2010 г., а не от завеждане на установителния иск по чл.422 ГПК.

С договор № **** от 24.08.2005 г. е постигнато съглашение общината да заплати на адв.Д. възнаграждението от 1 600 лв. в тримесечен срок от датата на подписване на договора – т.е. до 24.11.2005 г. След тази дата длъжникът е в забава, поради което дължи обезщетение за неизпълнение на парично задължение с настъпил падеж. Лихви се дължат за всеки изминал след изпадането в забава, поради което от всеки съответен ден нататък до завеждането дело било по исков ред, било по реда на чл.410/417 ГПК, следва се броят трите години на давностния срок. Тук вземането по чл.86 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава в размер на законната лихва е съдебно предявено чрез заявление за издаване заповед за изпълнение след изтичане на три години от изискуемостта на главното вземане – на 18.03.2010 г., като трите години са изтекли преди това – на 24.11.2008 г. При това положение се погасява вземането за лихвите, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска/подаване на заявлението. Вземането за лихви за периода от трите години преди предявяване на иска, съответно подаване заявление по чл.410 или 417 ГПК, обаче не е погасено по давност. Т.е., по посочения договор се дължат лихвите върху главницата от 1 600 лв. за времето от 17.03.2007 г. до 17.03.2010 г. В обжалваното решение е прието, че присъденият размер съществува за 262,06 лв., което дори е по-малко от действително дължимия, тъй като съдът е намерил, че е настъпило погасяване по давност не за вземането до 17.03.2007 г., а дори за по-късен период – от 24.11.2008 г. до 17.03.2010 г. Тъй като обаче няма жалба от Д. в тази част, решението в частта за лихвата от 262,06 лв. за посочения период следва да се потвърди.

По договора за правна помощ с № **** от 03.04.2006 г. е уговорено общината да заплати на адвокат Д. възнаграждение от 2 600 лв. в тримесечен срок от подписване на договора, т.е. до 03.07.2006 г. От тази дата длъжникът е в забава, като лихви върху главницата се дължат с всеки изминал ден. Заявлението за заповедта е подадено три години след настъпване изискуемостта на главното вземане, които три години са изтекли на 03.07.2009 г. По изложените досега съображения вземането за лихви за времето от 03.07.2006 г. до 17.03.2007 г. е погасено по давност, но не е погасено това за времето от 17.03.2007 г. до 17.03.2010 г. върху главницата от 2 600 лв. Тук отново е прието от съда, че вземането за лихви е погасено за по-дълъг от действителния период – до 03.07.2009 г., така че присъдената сума от 204,94 лв. е по-малка от наистина дължимата, поради което решението в тази част отново подлежи на потвърждаване при липсата на жалба от Д..

По договора за правна помощ с № ****/09.02.2007 г. общината е в забава по отношение на 1 800 лв. главница от 09.03.2007 г., когато е изтекъл уговореният едномесечен срок за плащането и. Трите години от падежа на главницата/началото на забавата изтичат на 09.03.2010 г., т.е. заявлението от 18.03.2010 г. е подадено след това. По горните съображения вземането за лихви за времето от 09.03.2007 г. до 17.03.2007 г. е погасено по давност, но съществува вземането за лихвите за времето от 17.03.2007 г. до 17.03.2010 г. Неправилно е прието в обжалваното решение, че Д. претендира лихвата за забава, считано от 09.07/юли/.2007 г. – видно от исковата молба, началото на исковия период е 09.03/март/.2007 г., като сумата е същата 750,53 лв. Вземането от тази дата – 09.03.2007 г., до 17.03.2007 г. е погасено по давност, т.е. не се дължат 6,09 лв. от установените 750,53 лв., като в тази част решението следва да се отмени и искът за 6,09 лв. или за разликата над 744,44 лв. до 750,53 лв. се отхвърли.

По договора за правна помощ с № ****/04.10.2005 г. общината е в забава за плащане на остатък от главницата в размер на 700 лв. след изтичане тримесечния срок за плащане – от 04.01.2006 г. От този ден нататък се дължи лихвата като обезщетение за забава. Заявлението от 18.03.2010 г. е подадено след изтичане трите години от изискуемостта на главното вземане – те са изтекли на 04.01.2009 г. Вземането за лихвите от 04.01.2006 г. до 17.03.2007 г. е погасено по давност, но не е такова положението за лихвите от 17.03.2007 г. до 17.03.2010 г. С обжалваното решение е прието за погасено вземането отново за по-дълъг период – от 04.01.2006 г. до 04.01.2009 г., вместо действителния 17.03.2007 г. – 17.03.2010 г., присъденият размер е отново по-нисък от дължимия, поради което решението в тази част по жалбата, която е само от общината, следва да се потвърди.

Налице е задължителна за съдилищата практика на ВКС в приетата от въззивната инстанция насока – напр.Решение № 20/30.06.201 г. на ВКС по т.д. № 484/2009 г. на ІІ т.о., ТК, Решение № 24 от 17.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 574/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 662 от 24.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 543/2009 г., II т. о., ТК.

Неправилно е решението и в обжалваната част, с която е прието, че съществува вземането на Д. по заповедта за разноските по изп.дело № 73/2010 г. в пълния им размер от 202,10 лв. След като е прието за установено, че вземанията за главници и лихви по заповедта не съществуват в пълния размер, то и разноските съществуват съразмерно на тях. От Д. е платена държавна такса от 202, 10 лв. по заповедното производство. След като в крайна сметка вземанията му съществуват в размер общо от 8 013,56 лв., от които 6 700 лв. главници и 1 313,56 лв. лихви за забава, то вземането му за разноските съществува в размер до 160,32 лв., не съществува над тази сума до присъдения размер от 202,10 лв., и това следва да се признае за установено.

Решението в частта за присъдените в исковото производство разноски от 202,10 лв. също следва да се отмени с оглед резултата по исковете. На осн.чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 160,31 лв.

Ответникът има разноски от 652,06 лв. по чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1, за юрисконсултско възнаграждение /чл.78,ал.8 ГПК/ пред първата, и за 219,18 лв.- пред настоящата инстанция по чл.7, ал.2, т.2 от наредбата, както и 26,40 лв. държавна такса по въззивната жалба. На общината се дължат на осн.чл.78, ал.3 ГПК разноските съобразно отхвърлената част от исковете или общо в размер на 185,62 лв. След приспадане на двете суми остава ищецът Д. да дължи на ответната О. разликата от 25,31 лв. разноски пред двете инстанции, които следва да и се присъдят.

По изложените съображения С. окръжен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 152/13.07.2010 г. по Г.дело № 106/2010 г. на З. районен съд в следните обжалвани части: относно дължимите на З. Д. лихви за забава в частта, с която е признато, че О. Н. му дължи лихва за забава по договор за правна помощ с № ****/09.02.2007 г. - ЗА РАЗЛИКАТА над 744,44 лв. до присъдените 750,53 лв./или 6,09 лв. разлика/ за периода 09.03.2007 г. - 17.03.2007 г.; В ЧАСТТА, с която е прието, че вземането на Д. по ч.Г.дело № 73/2010 г. на ЗлРС съществува за разноските по заповедното производство – ЗА РАЗЛИКАТА над 160,32 лв. до 202,10 лв.; както ив ЧАСТТА за присъдените разноски в настоящото исково производство в размер на 202,10 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.422 ГПК на З. Д. против О. Н. за съществуване на вземането за лихви за забава върху 1 800 лв. главница за периода 09.03.2007 г. – 17.03.2007 г. по Договор за правна помощ с № ****/09.02.2007 г. ЗА РАЗЛИКАТА над 744,44 лв. до 750,53 лв.; както и за съществуване на вземането му за разноски в заповедното производство ЗА РАЗЛИКАТА над 160,32 лв. до 202,10 лв.; като ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че вземането на З. Д. по ч.Г.дело № 73/2010 г. на З. районен съд ЗА РАЗЛИКАТА над 744,44 лв. до 750,53 лв. лихви за забава върху 1 800 лв. главница за периода 09.03.2007 г. – 17.03.2007 г. по Договор за правна помощ с № ****/09.02.2007 г.; както и в частта за разноските - ЗА РАЗЛИКАТА над 160,32 лв. до 202,10 лв. разноски, не съществува.

ОСЪЖДА З. С. Д., ЕГН *, да заплати на О. Н. направените по настоящото дело разноски пред двете инстанции по компенсация в размер на 25,31 лв. /двадесет и пет лева и 31 стотинки/.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 152/13.07.2010 г. по Г.дело № 106/2010 г. на З. районен съд в останалата обжалвана част – за лихвите за забава, за които е прието за установено, че вземането на Д. за тези лихви съществува.

В останалата част – за съществуване вземането на заявителя Д. за главниците и в отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението не подлежи на обжалване..

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.