№ 220
гр. Смолян, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20215400500223 по описа за 2021 година
С решение № 20004/14.01.2021 г. по гр.дело № 110/2020 г. З. районен
съд ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр.С. срещу В. МЛ. П. иск по
чл. 430, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на В.П. да ѝ заплати
задължение от Договор за потребителски кредит FL71084/06.01.2014 г. в размер на 4 624,57
лева, от които: 3 545,92 лева главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението; 1
078,65 лева мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода от 06.11.2014 г. до
09.01.2020 г., които представляват и обща сума на начисленията по Договор за
потребителски кредит FL717084/06.01.2014 г.; и деловодни разноски по водене на делото в
размер на 184,98 лв. за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение от 500,97 лева.
С решението също така банката е осъдена да заплати на В.П. разноски по
делото в размер на 850 лева; а по сметка на РС-З. - разноски за вещо лице в размер на 350
лева.
С определение № 20026/13.04.2021 г. З. районен съд по реда на чл.248
ГПК изменя решението в частта за разноските, като осъжда банката да плати на В.П.
разноски по делото в размер на 950 лв. и отхвърля молбата на банката за намаляване
адвокатското възнаграждение на адв.З.Д. пълномощника на ответника, което е 750 лв.
/неправилно посочено в молбата да е 850 лв./
Срещу горното решение е подадена допустима въззивна жалба
1
от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр.С. чрез пълномощника адв.Х.И., с искане да бъде
отменено и да бъдат уважени исковете на банката срещу П.. Претендира и за разноските по
делото пред двете инстанции.
От „Юробанк България“ АД-гр.С. е подадена и допустима частна жалба
срещу определение № 20026/13.04.2021 г. в частта относно присъдените деловодни
разноски, като се иска намаляване на разноските за възнаграждението на адвокат Д. на
664,46 лв., което е минималният размер, защото правната и фактическа сложност на делото
не обосновават по-висок размер.
В съдебно заседание банката-жалбоподател, редовно призована, не
изпраща представител. От пълномощника адв.Х.И. е подадена писмена защита, с която
поддържа жалбата и излага съображения по съществото на спора. Представя се към молбата
и списък на разноските.
С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият В. МЛ. П., чрез
пълномощника адв.З.Д. оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено, както и да
му се присъдят разноските за въззивното производство.
От В.П. отговор на частната жалба не е подаден.
В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се явява. За него
пълномощникът адв.Здравко Д. продължава да оспорва въззивната жалба.
Въззивният съд счита, че решението като краен резултат е правилно и
следва да се потвърди, като споделя приетото от РС-З., че исковете са неоснователни,
защото договорът за кредит от 06.01.2014 г. е нищожен поради липса на основание.
Ищецът основата претенцията си за осъждане на П. да плати исковите
суми на това, че не е изпълнил задължението си по договор за потребителски кредит от
06.01.2014 г. По силата на чл.1, ал.1 от същия договор, банката предоставя на
кредитополучателя потребителски кредит в размер на 3 760 лв. „за пълно предсрочно
погасяване на задълженията по договор за кредитна карта * от 22.12.2004 г., сключен между
банката и В. МЛ. П. като картодържател, а кредитополучателят се задължава да върне
ползвания кредит заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на настоящия
договор.“
В отговора на исковата молба ответникът прави най-напред искане, с оглед
твърдението в исковата молба, че, съгл.чл.1, ал.1 от договора, кредитът се дава изрично за
пълнота предсрочно погасяване задълженията по договора за кредита карта от 22.12.2004 г.,
да бъде прогласен за нищожен чл.1, ал.1 от договора от потребителски кредит от 2014 г.,
защото противоречи на добрите нрави, като твърди, че няма задължения по договора от
22.12.2004 г., т.е., кредитът по договора от 2014 г. се предоставя за погасяване на
задължения, каквито П. няма. На 22.10.2020 г., на 06.11.2020 г. и на 11.12.2020 г. банката
подава писмени защити, които са до голяма степен сходни, с изключение на абзаца, касаещ
заключенията по двете счетоводни експертизи и доказателственото искане за прилагане на
гр.дело № 25/2017 г. на ЗлРС. В тях излага становище по отговора на исковата молба,
2
включително по възражението на П. за липсата на задължение по договора за кредитна карта
от 2004 г.
Макар да е записано в отговора на исковата молба, че договорът от 2014 г.
противоречи на добрите нрави, защото е сключен за погасяване на задължение по договора
от 2004 г., което П. няма, всъщност това е главно защитно възражение на ответника за
нищожност на договора от 2014 г. на осн. чл.26, ал.2, пр.четвърто ЗЗД поради липса на
основание/няма задължение за погасяване/, а е сключен именно по тази причина, както е
отразено в чл.1, ал.1. Няма значение правната квалификация, вкл. като цифрово изражение,
която страната дава на претенцията си, важно е какви са фактите, на които я основава, като
съдът прави квалификацията именно въз основа на фактите – те в случая са, че липсва
задължение по договора от 2004 г,. което да трябва да се погаси с отпуснатите в заем
средства по договора от 2014 г. Останалите изтъкнати в отговора пороци на договора са
въведени при условията на евентуалност, ето защо, след като е прието за основателно,
включително от настоящата инстанция, първото възражение за нищожност на договора
заради липса на основание, те не подлежат на разглеждане. В обжалваното решение по тях
са изложени доводи допълнително, ако се приеме, че договорът не е нищожен от това
гледище.
Ищецът в писмените защити поддържа довод по отношение липсата на
основание, че договорът е действителен, защото е съществувало задължение на П. по
договора за кредитна карта от 2004 г. по конкретно описани причини, включително, че с
полагането на подписа си върху договора от 2014 г. П. се съгласил, че съществува негово
непогасено задължение по договора за кредитна карта от 2004 г. в общ размер от 3 760 лв. В
тази връзка представя оригинала на заявлението за издаване на кредитната карта, фактурата
за покупка на стоката, извлечение за кредитните продукти на В.П. – л.104-106 от делото на
РС. В трите защити от 22.10.2020 г., 06.11.2020 г. и 11.12.2020 г. твърди с едно изречение,
че, по време на действие на договора, картодържателят е ползвал и други суми от
предоставения му кредитен лимит, но не сочи да го е превишавал и точно кога и с какви
конкретни суми.
Действително, в доклада по чл.146 ГПК не е указано, че ще се разглежда
нищожност на клаузи по договора от 2004 г.; не е разпределяна доказателствена тежест за
установяване липса на основание за сключване на договора от 2014 г., още повече, че
основанието на договора се предполага /чл.26, ал.2, изр.последно ЗЗД/ и ответникът е този,
който има задачата да обори тази презумпция. Въпреки това, в тази насока са събрани
доказателства, като е обсъдено представеното от банката „Заявление за издаване на кредитна
карта“, фактурата от 16.12.2004 г. за покупка на цифровата камера „Панасоник“ и
извлечението за „Кредитни продукти на В. МЛ. П./л.104-106 от делото на РС/. Най-
съществено е обаче, че е възложена допълнителна ССчЕ и прието заключение по нея,
установяващо дали П. е ползвал суми чрез кредитната карта над определената сума от 799
лв., с която е платил цифровата камера и която е лимит на кредита; какви задължения са му
начислявани по онзи договор, какво е погасил. Писмената защита от 11.12.2020 г., която се
3
спомена по-горе, е подадена от банката след с допълнителното заключение, което не е
оспорено и в защитата се сочи, че ищецът няма въпроси по него към вещото лице и няма да
поставя допълнителни задачи. Както се каза, пак е възпроизведено в защитата изречението
за ползване от кредитодържателя и на други суми от предоставения му кредитен лимит.
Във въззивната жалба са изложени отново от банката доводи срещу
приетото от ЗлРС, че П. не е имал задължение по договора за кредитна карта от 2004 г.,
защото клаузите за начисляване на таксите за надхвърлен лимит и за хартиено месечно
извлечение са нищожни – изтъква се в жалбата, че таксата за надхвърлен лимит се начислява
само при условие, че картодържателят е усвоил суми над разрешения му кредитен лимит и
има за цел да го стимулира да не допуска надвишаване; че тази такса не дублира
обезщетението за забава, тъй като не се дължи при забава, а при превишаване лимита и няма
обезщетителен характер; че таксата за хартиено месечно извлечение се дължи, ако
картодържателят ползва услугата да получи месечно извлечение на хартия.
Ето защо, макар да е допуснато от РС-З. процесуално нарушение, то не е
ограничило правото на защита на страните, защото са събрани необходимите доказателства
и страните излагат доводите си в тази насока, включително във въззивното производство.
Искането във въззивната жалба за приемане на банковото бордеро от 06.10.2014 г. касае
безспорния и установен и от експертизата факт, че П. с него е превел изцяло в полза на
банката отпуснатата му по заема от 2014 г. сума от 3 760 лв. за погасяване на задължение по
договора от 2004 г. Искането е отхвърлено именно защото фактът е безспорен и не е
подлаган на съмнение в обжалваното решение.
Както се отбеляза, не се оспорват заключенията на вещото лице по
основната и допълнителната счетоводни експертизи, от които се изяснява, че П. не се е
възползвал от възможността да тегли суми в брой, нито е правил други покупки с
кредитната карта от 2004 г., но, въпреки това, му е начислена такса за надхвърлен лимит в
размер на 5 844,28 лв. Освен изречението в защитите за ползване и други суми от кредитния
лимит, няма конкретно твърдение от страна на банката, че П. по какъвто и да е начин е
превишил размера на предоставената сума; даже се изтъква от ищеца, че таксата се
начислява само и единствено при надвишаване на кредитния лимит. Т.е., категорично се
доказва, че П. изобщо не е надхвърлял лимита от 799 лв., отпуснати за покупката на
цифровата камера/л.104 от делото на РС, графата за първа трансакция/, но му е начислена
такса за подобно превишаване, която, отгоре на това, надхвърля повече от седем пъти
дадената главница от 799 лв.
Изрично в договора от 2014 г. е записано в чл.1, ал.1, че се отпускат 3 760
лв. „за пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредитна карта * от
22.12.2004 г., сключен между банката и В. МЛ. П. като картодържател…“. Тези 3 760 лв. са
остатъкът от сумите, за които се е поддържало от банката, че са дължими от ответника по
договора за кредитна карта. Вещото лице установява, че общият размер на начисленията,
направени по договора от 2004 г., възлиза на 8 500,24 лв., от които таксата за надхвърлен
лимит е 5 844,28 лв. По договора от 2004 г. ответникът е платил общо 4 758,05 лв. и
4
остатъкът е 3 742,19 лв. Без включването на сумата от 5 844,28 лв. за такса за надхвърлен
лимит, дългът би бил 2 655,96 лв. Като е платил общо 4758,05 лв., ответникът не само е
погасил цялото си действително задължение, а е платил на банката още 2 102,09 лв. отгоре и
то без основание - за такса за надхвърлен лимит, каквато изобщо не е следвало да му се
начислява. Т.е., при сключване на договора от 2014 г. той няма предходно задължение от 3
760 лв., което да погасява. Въпреки това, П. прави вътрешнобанков превод на 06.01.2014 г. с
банково бордеро № * по сметка на ищцовата банка за пълното погасяване на задължение по
договора от 2004 г. в размер на 3 742,19 лв./точно колкото е твърденият остатък между
начислените и платени от ответника суми по договора от 2004 г./ а разликата до 3760 лв. е
отнесена вече за погасяване на задължението по новия кредит от 2014 г. Изложеното сочи,
че договорът от 2014 г. е нищожен поради липса на основание.
След като договорът не е унищожаем, а е нищожен на осн.чл.26, ал.2, пр.4
ЗЗД, плащането по него на вноски от П. общо в размер на 616,60 лв. за периода 05.03.2014 г.
– 11.01.2017 г., както сочи ССчЕ, въобще не може да се счита за потвърждаване, този
нищожен договор не може да бъде потвърждаван, саниран и т.н.
Не е допуснато твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение,
тъй като не са били налице условията на чл.22, ал.1, т.6 ГПК за отвод на постановилия
решението съдия Д.Х.. Макар да е постановил и решението по гр.дело № 25/2017 г. на РС-З.,
той не е формирал предварително вътрешно убеждение по фактите и доводите, които
очертават настоящия спор. По онова дело единственото основание, разгледано и зачетено от
ЗлРС в лицето на съдия Х., за неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК при издадена
заповед за незабавно изпълнение на същата банка срещу същия ответник В.П. за задължения
по същия договор за потребителски кредит от 06.01.2014 г., е, че кредитът не е бил
надлежно обявен за предсрочно изискуем от банката на длъжника. По настоящото дело,
образувано вече по осъдителен иск на банката, този въпрос изобщо не стои, а по
релевантните факти и правни изводи няма предварително формирано становище у същия
съдия.
Неоснователна се явява частната жалба на банката против определение №
20026/13.04.2021 г. Действително направените от В.П. разноски пред първата инстанция са в
размер на 950 лв., от които 850 лв. адвокатско възнаграждение и 200 лв. за експертизи и те
поотделно са посочени именно с тези величини в списъка на разноските на л.162 от делото
на РС по т.1 и т.2. Накрая обаче неправилно е записано, че техният сбор е 850 лв. и този
погрешен сбор е възпроизведен в съдебното решение, като банката е осъдена да го плати на
ответника. В рамките на срока по чл.248 ГПК постъпва молба от В.П. да се измени
решението в частта за разноските, като се присъдят още 100 лв. Банката подава на
16.02.2021 г. отговор на молбата по реда на чл.248, ал.2 ГПК, в която обаче не дава
становище относно конкретната грешка в сборуването или други пороци, а прави за първи
път искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване разноските за възнаграждение на ответниковия
пълномощник поради прекомерност.
Като краен резултат определението, с което са присъдени още 100 лв.
5
разноски в полза на П. и е отхвърлена молбата на банката за намаляване разноските поради
прекомерност, е правилно. Искането на банката по чл.78, ал.5 ГПК е заявено
несвоевременно - след приключване на устните състезания в първоинстанционното
производство, даже тук е след постановяване на решението, и то в отговора по чл.248, ал.2
ГПК на молба на насрещната страна. „Недопустимо е искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за
намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение да се прави след постановяване на
съдебното решение по делото - по реда и в срока по чл. 248 ГПК. Това искане следва да бъде
направено от страната най-късно до приключване на последното заседание в съответната
съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и самите претенции за
присъждане на разноски и да представят списък на същите - чл. 80 ГПК.“/ Определение №
60242 от 8.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3595/2019 г., III г. о. и мн.др./.
От друга страна, заявеното своевременно пред въззивния съд искане на
жалбоподателя по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване разноските за адвокатско възнаграждение
на въззиваемия в настоящото производство, следва да се отхвърли. Размерът на това
възнаграждение е 650 лв., което е само с 96,23 лв. повече от минималния такъв от 553,77
лв., изчислен по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при интерес от общо 4 624,67 лв. Предвид подаването на
отговор на въззивната жалба и явяване в съдебно заседание на пълномощника на
въззиваемия и цялостната фактическа и правна сложност на делото, платеното от П.
възнаграждение не е прекомерно.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20004/14.01.2021 г. и Определение №
20026/13.04.2021 г. по гр.дело № 110/2020 г. на З.ския районен съд.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр.С., ЕИК *********, да заплати
на В. МЛ. П., ЕГН **********, направените във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв./шестстотин и петдесет лева/.
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението по чл.280, ал.3,
т.1, пр.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7