Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ................/…….07.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР Д.
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8769 по описа за
2018 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 357054 от 09.03.2018 г. постановено по
гр.д. № 50125/2016 г.
на СРС, 143 състав, e признато за установено, по искове с правна квалификация
чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и 86 от ЗЗД, че ответникът В.Л.И. дължи на ищеца
„Т.С.” ЕАД, част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, по гр.д. № 57035/2015 г. на СРС, както
следва: 466,71 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия и дялово
разпределение през периода от 1.5.2013 г. до 30.4.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 23.6.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на
3,63 лв. за периода от 14.9.2013 г. до 15.6.2016 г., и че ответниците
В.Д.И. и Ч.Д.П. дължат поотделно на ищеца „Т.С.” ЕАД всеки по 3/8 част от
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по гр.д. № 57035/2015 г. на СРС, както следва: всеки дължи по 700,06
лв., за доставена от дружеството топлинна енергия и дялово разпределение през
периода от 1.5.2013 г. до 30.4.2015 г., ведно със законна лихва за периода от
23.6.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 5,45лв. за периода от
14.9.2013 г. до 15.6.2016 г. С решението първоинстанционният
съд се е произнесъл и по разноските, дължими от всеки от тримата ответници на ищеца.Решението е постановено
при участие на трето лице- помагач
на страната на ищеца- „Б.” ООД.
Това
решение е обжалвано в срок от ответниците, като
предвид частичното прекратяване на въззивното производство по жалбата на В.Л.И. –върната с разпореждане
от 03.10.2018 г., влязло в сила, и частичното прекратяване на въззивното производство
по част от жалбата на В.Д.И. и Ч.Д.П. с определение от 29.03.2019 г.,
влязло в сила, предмет на въззивно разглеждане е само
жалбата на ответниците В.Д.И. и Ч.Д.П. срещу първоинстанционното решение в частите, в които исковете
срещу всеки от тях двамата са били уважени за дължимост
на главниците по 700 лв. със законната лихва
от 23.06.2016 г. и обусловената отговорност за разноските.
В останалите части първоинстанционното
решение се счита влязло в сила и не е предмет на въззивна
проверка за допустимост и правилност.
С въззивната жалба на
ответниците В.Д.И. и Ч.Д.П. се правят оплаквания за
неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на
процесуалния закон и необоснованост поради противоречие със събраните по делото
доказателства. Конкретно се правят оплаквания за липсата на доказателства за
възникване на облигационна връзка между ищеца и ответниците,
за недължимост на сумата по общата фактура от
31.07.2015 г. като издадена след исковия период- приключващ на 3.04.2015 г., и
доколкото с нея се стронирали всички суми по издадени
фактури през исковия период, то те не се дължат, доколкото са фактурирани едва
с общата фактура, за недължимост на цената на ТЕ
поради нарушение на чл.78 от Наредба № 16-334/2007 г. за топлонабдяването,
установено с приетата СТЕ по делото, което нарушение прекъсвало облигационната
връзка между ищеца и Етажната собственост /ЕС/ на сградата. Молят да се отмени
решението в обжалваните части и исковете срещу тях да се отхвърлят. Претендират за присъждане на разноските по
делото според списък по
чл.80 от ГПК, представен с жалбата.
В откритото съдебно
заседание пред въззивния съд на 24.06.2020 г. въззивницата В.Д.И. е направила оплаквания и за
несъобразяване от първоинстанционния съд на
представените доказателства за извършени плащания, които надвишавали търсените
суми по делото, което оплакване обаче, като направено след срока за подаване на
въззивна жалба по чл.263, ал.1 от ГПК, не може да се
разгледа от въззивния съд, като просрочено.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Б. ” ЕООД не са дали писмен
отговор по въззивната жалба, в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
след този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части, които само са предмет на въззивно разглеждане, е и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответниците В.Д.И. и Ч.Д.П. относно преценката на събраните
по делото доказателства и значението на липсващите такива, касаещи твърдението
на ищеца за съществуване на облигационна връзка между ищеца и тези ответници относно доставка и заплащане на ползвана топлинна
енергия /ТЕ/ за битови нужди, и относно спазване на чл.78 от от Наредба № 16-334/2007 г. за топлонабдяването и отражението на нарушаването на тази
разпоредба върху прекратяване на облигационната връзка по доставка и ползване
на ТЕ в сградата, в която се намира процесното
жилище.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответниците
В.Д.И. и Ч.Д.П. като съсобственици на топлоснабдено жилище,
за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответниците
по доставка на ТЕ при договор при Общи
условия, обвързващи тези двама ответници като съсобственици
на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за размера и цената на
реално доставената ТЕ за жилището им, установен от приетите по делото
съдебно-техническа експертиза, съдебно-счетоводна експертиза, и писмени
доказателства за главен отчет и изравнителни сметки, представени от третото
лице-помагач, отнасящи се за исковия период.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно правилността на първоинстанционното решение в обжлаваните части от ответниците В.Д.И. и Ч.Д.П., касаещи задълженията им за
главници-цена на потребена ТЕ, настоящият въззивен състав
намира наведените от ответниците с въззивната
жалба доводи за неправилност, за неоснователни.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че наследодателят
им Н.И.П., починала в хода на делото, е била съсобственик на жилището с дял 3/4
ид.ч. през исковия период м.05.2013 г.-м.04.2015 г.
По силата на наследяването и липсата на данни за отказ от наследството или за
приемането му под опис, двамата ответници В.Д.И. и Ч.Д.П.
като единствени нейни законни наследници, наследяват останалото в наследството
на Н.И.П. имущество, права и задължения, поравно, или всеки по 3/ 8 ид.ч. от задълженията на Н.П.съгласно чл.5, ал.1 от Закона
за наследството. Качеството потребител на ТЕ на Н.П.е безспорно установено от
събраните по делото доказателства за правото и на собственост върху 3/ 4 ид.ч. от процесното топлоснабдено жилище в гр.София, жк *******,
аб.№ 009637. За това жилище при ищеца се води партида на името на Н.И.П. въз основа на молба от същата от 3.04.2020 г. Това сочи, че Н.И.П. се явява, наред с другия съсобственик-В.И., потребители на ТЕ за битови нужди съгласно
пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г. Така изградената договорна
е продължила да съществува и за исковия период поради липсата на доказателства,
че е била прекъсната, нито че през
исковия период Н.И.П. е загубила правото на собственост върху 3/ 4 ид.части от жилището. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката,
облигационната връзка - договор за продажба
на топлинна енергия - се създава
по силата на закона. Страни
по договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия се извършва по правилата
на одобрени от съответния орган
общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане
от потребителите. Тези разпоредби са специални по
отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор
при общи условия обвързва приемащия ги само
ако ги е подписал. Видно от приложените по делото ОУ/2008 г., за процесния период
ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна
енергия, като обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия
могат да възразят по съответния
ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото
не се твърди
и не се доказва
Н.П.да е подала възражение
по посочения ред. Ето защо между ищеца и наследодателя Н.П.е възникнала облигационна връзка
по силата на закона и Н.П.се явява задължено лице за заплащане цената на потребената ТЕ в съсобственото
жилище с дял 3/ 4 ид.ч. от тези задължения. Ако
задълженията й са останали непогасени към смъртта й, те преминават към
законните й наследници-деца В.Д.И. и Ч.Д.П.,
поравно, независимо от това кой от тях
двамата реално ползва жилището, тъй като те отговарят в случая за задължения на
техния наследотател.
Събраните по делото писмени
доказателства и експертизи сочат размера на задълженията за цената на ТЕ за
исковия период за цялото жилище в размер на 4962,23 лв., и при направеното отчитане от
съдебно-счетоводната експертиза на направени частични плащания в размер на общо
3610 лв., остава непогасена главница 1866,83 лв. При липсата на направени с въззивнатажалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК оплаквания
относно този размер на останалото задължение, посочен и в първоинстанционното
решение, въззивният съд поради ограничението на
проверката относно фактите съгласно чл.269 от ГПК следва да приеме този размер
за доказан и установен по делото. От него 3/4 части, полагащи се за Н.П.,
възлизат на 1400,12 лв., от която сума всеки
от нейните двама наследници наследява половината или В.Д.И. и Ч.Д.П. дължат по 700, 06 лв.
главница за цена на потребена ТЕ в жилището за
исковия период м.05.2013-м.04.2015 г. Оплакването по жалбата за недължимост на сумата по общата фактура от 31.07.2015 г.
като издадена след исковия период и направеното с нея сторниране
на предишните фактури за исковия период, въззивният съд
намира за неоснователно. Издаването на общата фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно
за цената на ТЕ за месеците от исковия период. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Осъщественото от ищеца
фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление, след направеното годишно отчитане на измервателните
уреди, не променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или
прогнозни/, задъл за заплащането им възникват всеки
месец. В случая при изравнението се формира в полза на ищеца-доставчик на ТЕ ново
вземане за разликата, която потребителите дължат за доплащане, тъй като
прогнозните сметки са били в по-малък размер, а именно изравнително вземане за
509,80 лв. за отоплителния сезон м.05.2014-м.04.2015 г., което се прибавя към
общия сбор на прогнозните суми по фактурите за месеците м.05.2014-м.04.205 г.
от общо 2367,09 лв. , и така задължението за цената на ТЕ за този отполителен сезон възлиза на 2876,91 лв. Аналогично е
определен и размера на задължението съгласно СТЕ и за предходния отоплителен
сезон, предмет на иска- м.05.2013-м.04.2014 г.
За да уважи предавените искове за главница, първоинстанционният съд не се е позовал на представените от
ищеца фактури, а на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която е
дала заключение и въз основа на документите , приети по делото- документите за отчет и изравнение от третото
лице-помагач. Ето защо оплакването по въззивната жалба на ответниците
относно нулирането на предходните фактури за периода м.05.2014-м.04.2015 г. с
общата фактура от 31.07.2015 г. не се отразява върху дължимостта
на сумите по прогнозните сметки по издаваните всеки месец фактури, а има само
счетоводно значение при ищеца. Съдът не е основал решението
си на едностранно
съставените от ищеца фактури, а на други събрани и неоспорени доказателства, въз основа
които може да бъде извършената
преценката за
реално доставената и потребена от ответницата ТЕ за
исковия период- в случая съдът и СТЕ са съобразявали и приетите по делото съставени от
третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода и за дялово
разпределение, документи за главен отчет, подписани от потребителя. Заключенията по
СТЕ и икономическа експертизи, са дадено от
компетентни вещи лица с притежавани специални знания в науката топлотехника и счетоводството, мотивирано
е подробно и е обосновано, като вещите лица са дали отговор на
поставените им задачи, предвид на
което и настоящият състав на съда
при извършена преценка във връзка
с чл.202 от ГПК намира,
че следва ида ги кредитира, като отчита, че при риеманетона
двете експертизи същите не са били оспорени от ответниците. Видно от СТЕ, дължимите суми за реално потребена ТЕ в
жилището на ответниците са посочени без предходни задължения и без да
се прави прихващане. След като е установена доставката на топлоенергия, наследотателя Н.П., респ. наследниците й, дължат заплащането й, без значение дали
ищцовото дружество е издало фактури за тези доставки
доколкото вземанията на ищеца не
са доказани само чрез счетоводните
му записвания. Без значение е дали ответната страна е получавала издаваните от ищеца
фактури и дали ги е подписала, тъй като задължението
за плащане на топлинната енергия
произтича от доставката й до топлоснабдения имот, а не от фактурирането
й.
Потребителите на ТЕ в сграда- етажна собственост, дължат цената на реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в
тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и
за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този
смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк.
д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на
ВКС, сочещи на липсата на противоречие
на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1
от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици
са задължени да плащат цената на реално потребената
ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. Неоснователно е и възражението на ответниците по жалбата им за нарушение на чл.78 от
Наредбата за топлонабдяването от 2007 г./отменена 2020
г., но приложима за исковия период/. По въпроса за дължимост
на цената на ТЕ за сградна инсталация и за отполение на имота, дори и при неспазване на чл.78 от
Наредбата за топлоснабдяването от 2007 г., е постановено ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС, според т.2 от което „ В
хипотезата на чл. 78, ал. 7 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването облигационното правоотношение между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия
в съответната сграда - етажна собственост не се прекратява по силата на закона
(ex lege). При неизпълнено
задължение на топлопреносното предприятие по чл. 78,
ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
клиентите на топлинна енергия дължат цената за топлинната енергия за сградна инсталация“. Ето защо макар и в случая от СТЕ да е
видно, че делът на ТЕ за сградна инсталация надвишава
50%, то етажните собственици остават задължени за цената на ТЕ за сградната инсталация, доколкото няма взето решение от ЕС
съгласно изискването на ЗУЕС за прекратяване на договора с търговеца-доставчик
на ТЕ. Така в конкретния случай наследодателката Н.П.дължи
и цената на ТЕ за сградна инсталация, посочена от
СТЕ, и вкл. в размера н задължението за горепосочената главница, респ.
задължението й преминава към двамата й наследници поравно.
С оглед
на изложените съображения и поради съвпадение на изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решение в обжалваните части, като правилно
и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските за
въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивниците-ответници разноски остават в тяхна тежест, тъй като жалбата им не се уважава. Съгласно
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала
право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не
от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита
от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата.
В случая
обаче, в полза на
въззиваемото дружество-ищец, не
следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния процесуално
действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба,
след
сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която
претендира уважаване на исковете и възлагане
на разноски, което не може да се
счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от
противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за
въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 357054 от 09.03.2018 г. постановено
по гр.д. № 50125/2016 г. на СРС, 143 състав В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които е прието
за установено, че ответниците
В.Д.И. и Ч.Д.П. дължат поотделно
на ищеца „Т.С.” ЕАД всеки
по 3/8 част от сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по гр.д.
№ 57035/2015 г. на СРС, както следва:
всеки дължи по 700,06 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия и дялово разпределение през периода от
1.5.2013 г. до 30.4.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 23.6.2016 г. до изплащане на вземането, както и в частта за разноските дължими от тези двама ответници
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски за въззивната инстанция по
чл.78, ал.3 от ГПК и по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е
постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Б.Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.2, т.1, предл.първо от ГПК.
В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила съобразно
определенията на въззивния съд за частично прекратяване
на въззивното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.