Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.04.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5689 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 49803/2019г. на СРС, ГО, 56 състав, са отхвърлени предявените от “С.В.” АД срещу А.Д.Н. по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 1 436, 11 лева, представляваща главница
за доставени услуги за водоснабдяване и канализация за периода от 02.12.2015г.
до 14.04.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане и за съществуване на вземане в размер на 205, 22 лева –
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за
периода от 02.01.2016г. до 04.04.2019г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 35635/2019г. по
описа на СРС, ГО, 56 състав.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
“С.В.” АД, в която са изложени оплаквания
за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и за нарушение на материалния закон. Жалбоподателят
сочи, че предмет на предявения иск не е спор за собственост върху недвижим
имот, поради което и не може да се очаква водоснабдителното дружество да
разполага с нотариален акт или с друг документ, представляващ титул за
собственост на имота, до който доставя ВиК услуги. Твърди, че представената по
делото декларация по чл. 14 ЗМДТ установява титулярството в правото на
собственост върху имота от страна на ответницата. Поддържа, че обективираните в
декларацията волеизявления представляват извънсъдебно признание за съществуването
на правото, което не било опровергано с
други доказателства. Счита за неотносимо към предмета на спора обстоятелството
дали ответницата е приела наследството, част от което е процесният водоснабден
имот, по опис по реда на чл. 61 от ЗН. Освен това за част от процесния период
били представени карнети на хартия /а за останалата част се твърди отчитането
на водомерите да е ставало по електронен път/, които били подписани от
ответницата в качеството й на титуляр на партида при ищцовото дружество.
Навежда съображения за необоснованост на изводите на съда за липса на
доказателства за извършването на реален отчет на уредите за измерване,
доколкото насрещната страна в процеса не е оспорила количеството на доставените
в имота ВиК услуги. По тези съображения е направено искане за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се уважат.
Насрещната страна А.Д. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Навежда съображения, че първоинстанционното решение е правилно и
обосновано, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и
в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че по
делото не е установено, че тя е потребител на ВиК услуги, както и че е налице
реално потребление на услуги от нейна страна. По отношение на представената
декларация по чл. 14 от ЗМДТ се излагат доводи, че същата не представлява титул
за собственост и не доказва титулярството в правата върху имота. Липсвали и
доказателства, че лицето, подало декларацията, е законен представител на
ответницата. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 193 ЗВ вр. с чл. 8 от
Наредба № 4 от 14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на
потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, представляваща
стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за периода от 02.12.2015г. до
14.04.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземане в размер на 205, 22 лева – обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от 02.01.2016г.
до 04.04.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 35635/2019г. по описа на СРС, ГО, 56
състав.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ищецът не е провел пълно и главно доказване на обстоятелството, че ответникът е
собственик или носител на вещно право на ползване върху водоснабдения недвижим
имот. Посочено е, че представената декларация по чл. 14 от ЗДМТ представлява
индиция за доказване на правото на собственост върху имота, придобит по
наследство. Аргументирал е изводите си за липса на пълно и главно доказване на
титулярството в правото върху имота и с обстоятелството, че към момента на
подаване на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ ответницата е била малолетна, но
липсвали доказателства, че е приела наследството по опис по реда на чл. 61, ал.
2 от ЗН. Освен това е посочено, че ищцовото дружество не е доказало обема на
доставените в имота ВиК услуги. По тези съображения е направен извод, че между
страните не съществуват облигационни правоотношение с предмет доставка на ВиК
услуги и ищцовото дружество не се легитимира като кредитор на спорното вземане
на заявеното в исковата молба основание.
В правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността
на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: 1/. валидно
възникнало облигационно правоотношение за предоставяне на ВиК услуги в
процесния имот срещу заплащане на определена цена; 2/. реално предоставяне на
услугите в количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане;
3/. ползване на предоставените услуги от ответника.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство са спорни въпросите относно съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение през исковия период, както и с действителната
доставка на ВиК услуги в претендирания от ищеца размер.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените
отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при
спазване на изискванията на този закон. Според разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги,
водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и
доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и
пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в
урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и
дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните
и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. В § 1, т. 2 от ДР на закона се съдържа легална дефиниция на
понятието „потребители на ВиК услуги, като съгласно б. „а“ от посочената
разпоредба това са юридически или физически лица - собственици или ползватели
на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги, а според б. “б” от нормата – това са юридически или физически лица - собственици или
ползватели на имоти в етажната собственост
В разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от
14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на услугите ВиК са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни
имоти в сгради - етажна собственост. Получаването на тези услуги се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния
регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от
публикуването им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и 3 от наредбата.
Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004г.,
услугите ВиК се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите ВиК се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно
отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с
повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа
на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното
отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва,
като се прави първо отчет на общия водомер, а след това се отчитат
индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието
на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и
на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на
подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня
на отчитането.
Следователно нормативната уредба - Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги и Наредба № 4 от 14.09.2004г. предвижда качеството "потребител" на ВиК услуги да възниква
единствено по отношение на определена категория лица - носители на вещни права
или концесионно право, като никакви други облигационни правоотношения на
договорно или извъндоговорно основание, включващи в съдържанието си фактически
възможността да се държи съответния обект, присъединен към водоснабдителната и
канализационна мрежа, не могат да обосноват възникване на правоотношение с
оператора на ВиК мрежата, а са относими единствено в отношенията между
собственик/титуляр на ограничено вещно право или концесия и лицето, което
фактически ползва имота.
В конкретния
случай по делото е приета като доказателство декларация по чл. 14 от ЗМДТ от
07.03.1998г., в която представител на ответницата е декларирал, че последната е
придобила по наследство в изключителна собственост следния недвижим имот – ап.
№ 176, находящ се в гр. София, жк “**********. Представено е и удостоверение от
Столична община, Дирекция “Общински приходи” от 28.10.2020г., в която
съответното длъжностно лице е посочило, че за периода от 1998г. до момента на
издаване на удостоверението не са подавани данъчни декларации за този имот от
други лица. Ищцовото дружество изразява становище, че от посочената декларация се
установява, че ответницата е собственик на процесния имот за исковия период, съответно
– че същата има качеството потребител на ВиК услуги за исковия период
Настоящият
съдебен състав счита, че данъчната декларация не е предвиден в закона способ
нито за придобиване, нито за доказване правото на собственост върху недвижим
имот /в този смисъл решение № 972 от 06.01.2010г. на ВКС по гр.д. №
4266/2008г., IV ГО/. Декларирането на един имот като собствен или
съсобствен пред данъчните власти има само административноправно значение,
но няма гражданскоправни последици и не поражда последици относно възникването
или прекратяването на правото на собственост върху същия. Декларациите по ЗМДТ
се подават в изпълнение на административно-данъчно задължение пред орган, който
налага специфични изисквания относно начина на попълване на образеца за
декларация, а откриването на данъчна партида за недвижим имот е административна
дейност. Правото на собственост възниква по силата на предвидените в закона
способи /чрез правна сделка, по давност, или по други начини, определени в
закона/ и се доказва със съответните документи, удостоверяващи тези способи. В този смисъл следва
да се посочи, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ няма правопораждащо действие за
придобиването на собствеността, а представлява частен свидетелстващ документ,
който съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице за
определени факти, в т.ч. и такива, свързани с притежаване правото на
собственост върху процесния недвижим имот. В
случая обаче декларацията не е подадена лично от ответницата, а от трето за
спора лице – С.Т., която е посочена като законен
представител на декларатора. По делото липсват други данни за подателя на
декларацията с оглед извършване на преценка дали волеизявленията на С.Т.
обвързват валидно ответницата, т.е. дали подалият декларацията по чл. 14 от ЗМДТ има качеството законен представител на страната по смисъла на чл. 3 от Закона за лицата и
семейството.
С оглед изложеното се налага извод, че ищцовото
дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно
правоотношение между страните по делото. Не са представени доказателства нито
за титулярството в правото на собственост, респективно на ограниченото вещно
право на ползване върху процесния имот, нито доказателства за сключването на
изричен писмен договор между страните. При изричното оспорване на качеството на
потребител от страна на ответника, установяването единствено на факта, че е
открита индивидуална партида на лицето при ищцовото дружество, без да е ясно
дали това е станало служебно или въз основа на искане, съответно по чие искане,
не може да обоснове извод за възникването на договорно правоотношение между
страните.
В конкретния случай следва да се има
предвид и обстоятелството, че по делото не са представени документи за отчет на
водомера за обекта за периода от м.01.2016г. до м.04.2019г., поради което не
може да се направи извод, че ищецът е провел успешно пълно и главно доказване,
както за наличие на облигационно отношение между страните, така и за реалните
количества доставени или потребени ВиК услуги в процесния имот. Съгласно чл. 32 от Наредба № 4 от 14.09.2004г. за условията
и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните
канализационните системи /Наредба № 4 от 2004г./, ВиК услугите се заплащат въз основа на измереното количество
изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез
монтираните водомери на всяко водопроводно отклонение. За сгради - етажна собственост,
или за водопроводно отклонение с повече от един потребител изразходваното
количество вода се заплаща въз основа на измереното количество, отчетено по
общия водомер на водопроводното отклонение за определен период от време.
Отчитането на водомерите се извършва, като се прави отчет на общия водомер, а
след това се отчитат индивидуалните водомери. Установяването на извършения
отчет и резултатите от него се извършва по определен в Наредбата начин.
Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените данни по ал. 2 и 3 се
установяват чрез отбелязване в карнета, заедно с датата на отчитане на общия
водомер и на индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов
представител, освен в случаите на отчитане по електронен път. Относно случаите,
в които потребителят на В и К услуги не е изпълнил задължението си да осигури
достъп до имота за извършване на отчет, редът за констатиране на това
обстоятелство е определен в чл. 35, ал. 4 и ал. 5 от Наредбата. Отчитането на показанията на водомерите се
извършва от служител на оператора на ВиК услуги в присъствието на потребителя
или на негов представител (чл. 23, ал. 4 ОУ), като клаузата на чл. 24, ал. 1 ОУ
регламентира задължението на потребителя да осигурява свободен и безопасен
достъп на легитимните длъжностни лица на ВиК оператора.
Във въззивната жалба се твърди, че за част от исковия
период е било въведено т.нар. електронно отчитане чрез записване на
данните в електронен карнет /нанасяне от отчетника на отчетените стойности
директно в системата за отчитане посредством електронно устройство/. Такова електронно
отчитане е допустимо съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредба № 4
от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи, според който текст
отчетените данни по чл. 32, ал. 2 и 3 се установяват чрез отбелязване в
карнета, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на индивидуалните
водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен в случаите на
отчитане по електронен път. Такъв ред за отчитане е предвиден и в нормата на
чл. 23, ал. 4 от Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите
от “С.в.” АД, одобрени от КЕВР с решение No ОУ-2 от
13.07.2016г., съгласно която отчитането на водомерите се извършва в присъствието на потребителя или
на негов представител, който с подписа си удостоверява съответствието на
показанията с данните в отчета. При неосигуряване на представител, отчетът се
подписва от свидетел, който може да бъде и длъжностно лице на ВиК
оператора, като се посочват трите имена и адреса на свидетеля. Този ред не се
прилага в случаите на дистанционно отчитане и при ползване на електронен
карнет. По делото обаче не са ангажирани доказателства, че за имота е въведено
отчитане по електронен път. Не са представени и данните за измереното количество
вода от тези електронни записи. При липсата на други
доказателства
/а и липса на установени нормативни изисквания за отчитането чрез електронен
карнет/ съдът намира, че в доказателствена тежест на ищцовото
дружество е било да установи начинът на снемане на данните в
електронният карнет и как се констатират отчитаните чрез него
количества. Процесуалното бездействие на страната обосновава извод за недоказаност
на обема на доставените в имота ВиК услуги.
По изложените съображения се налага извод, че
предявените искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответникът
не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове за реално изпълнение
по договор за доставка на ВиК услуги по отношение на процесния имот поради обстоятелството, че
между страните не съществува договорно правоотношение с такъв предмет.
Като е достигнал до
същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските:
С оглед изложеното в полза на адвокат Р.Н. – процесуален представител на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и
защита срещу въззивната жалба на насрещната страна. Размерът на адвокатското
възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата
от 345 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20046311 от 18.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 49803/2019г. по описа на СРС, ГО, 56 състав.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, с ЕИК ********седалище и адрес на
управление ***, сграда 2 А да заплати на адвокат Р.Б.Н., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността – гр. София, бул. „********, партер, офис № 1,
на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 345 /триста
четиридесет и пет/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на А.Д.Н.
по в.гр.д. № 5689/2021г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.