Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 713
08.06.2017г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІ състав,
в открито съдебно заседание на двадесет
и девети май две
хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ПОЛИНА БЕШКОВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1007/2017г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на Г. П. Ч. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника му по
делото адв. Р. П., против Решение №634 от 01.03.2017г., постановено по
гр.д. №16713/2016г. по описа на Районен съд-
Пловдив, ХVІІ гр.с.,
с което е бил
отхвърлен предявения от него против Г. А. Ч., ЕГН **********,
иск за осъждане на
ответника да преустанови паркирането
на автомобили в
частите от поземлен
имот с идентификатор
56784.520.546 по кадастралната
карта на
гр. Пловдив, които не
са предназначени за паркиране,
както и върху паркоместа №9 и
№10. В
жалбата се излагат доводи за неправилност на
решението, като се иска
отмяната му и уважаване на
исковата претенция.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба
от ответната страна
по нея- Г. А. Ч., с който се иска потвърждаване
на решението.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията
си по чл.269,
изр. първо от ГПК
съдът намери, че
същото е валидно
и допустимо и
при постановяването му
не е било допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми. Предвид
горното и на основание
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението съобразно
посоченото в жалбата, като
въззивната инстанция, като
инстанция по същество,
се произнесе по съществуващия между страните
правен спор.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран
с иск с правно
основание чл.109, ал.1 от
Закона за собствеността.
От
фактическа страна по
делото няма спор
между страните, а се
установява и от представените
писмени доказателства, че ищецът
Г. П. Ч.
е собственик на
7/27 идеални части
от поземлен имот с идентификатор 56784.520.546 по
кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.
Пловдив, в който е
построена и въведена
в експлоатация жилищна
сграда с 12
апартамента, 3 ателиета,
3 магазина и 10 паркоместа. Безспорно
е, че на 19.03.2014г.
между съсобствениците на дворното място е бил
сключен договор за разпределение на реалното
ползване на паркоместата, по силата на
който на ищеца Г. П. Ч. са
били разпределени за
ползване паркоместа №6,
№9 и №10
съобразно схема към
одобрен архитектурен проект
от 2008г., съставляваща
неразделна част от договора.
Няма спор, а и се
установява от представените
нотариални актове, че
на 22.10.2015г. М. В. П.
и Н. В. Р., които
са страни по договора
от 19.03.2014г., са продали
на „Рамина“ ООД
притежаваните от тях общо
112,7/610 идеални части от
дворното място, което
дружество от своя страна
е продало на
29.12.2015г. на ответника
Г. П. Ч.,
който е собственик на
самостоятелен обект в
сградата, 22,54/610 идеални
части от същото. По
делото не се
оспорва от страна
на ответника, а
и се установява
от показанията на
разпитаните свидетели Л. К. и Е. К.,
както и от
приложените прокурорски преписки
№3732/2014г. и №8768/2016г.
по описа на
Районна прокуратура- Пловдив,
че ответникът Г.Ч.
паркира моторни превозни
средства върху разпределените за ползване
на ищеца паркоместа №9
и №10, както
и на места
от дворното място,
които не са
предназначени за паркиране.
При така
установените фактически обстоятелства
по делото от правна
страна настоящият състав
на съда намира,
че претенцията на ищеца
за осъждане на ответника
да преустанови паркирането на
моторни превозни средства
върху паркоместа №9
и №10, както
и върху частите
от дворното място, които
не са предназначени
за паркиране, е
основателна и следва
да се уважи. Съгласно
разпоредбата на чл.109
от ЗС собственикът
може да иска преустановяване на
всяко неоснователно действие,
което му пречи да
упражнява своето право.
В случая по
делото е безспорно,
че ищецът е
собственик на 7/27 идеални части
от поземления имот,
част от който са
намиращите се в
него общо 10 паркоместа,
обособени съгласно схема
към одобрен архитектурен
проект. Реалното ползване на
същите е било разпределено с
договор между съсобствениците на
имота, който съгласно задължителната съдебна практика на
ВКС по реда
на чл.290 от ГПК
/Решение №299 от
15.06.2010г. на ВКС по
гр.д.№500/2009г., І г.о./ обвързва
и последващите приобретатели на
съответни идеални части
от дворното място, какъвто
се явява ответникът
Г. Ч.. По
делото е безспорно
установено, че последният
е предприел действия
по паркиране на
моторни превозни средства
върху разпределените на
ищеца паркоместа №9
и №10, както
и върху части от имота,
които не са предназначени за
паркиране, с което е създал на
ищеца пречки да упражнява
правото си на
собственост върху имота
и в частност-
върху реалните части
от същия, които
са му разпределени
за ползване. Съгласно
формираната задължителна съдебна
практика на ВКС,
изразена в Решение
№171/12.10.2015г. на ВКС
по гр.д.№1231/2015г., І г.о., защитата срещу
действия, нарушаващи
постигнатото споразумение за
разпределение на ползването без
оспорване на вещните права, следва
да се извърши
чрез иск по чл.109
от ЗС за прекратяване на всяко
неоснователно действие, което
пречи на съсобственик да
упражнява своето право. Предвид
горното предявеният иск е основателен
и следва да се
уважи.
Неоснователни са
доводите на ответника,
че незастроената част
от процесното
дворно място съставлява
обща част към
построената в същото
сграда в режим на
етажна собственост, поради
което начинът на
ползването му следва
да се решава
от Общото събрание
на етажните собственици.
Действително съгласно разпоредбата
на чл.38, ал.1 от
ЗС при сгради,
в които етажи
или части от
етажи принадлежат на
различни собственици, общи на всички
собственици са земята,
върху която е
построена сградата, дворът,
както и всички
друго, което по
естеството си или по
предназначение служи за
общо ползване. От посочената
разпоредба следва, че дворното
място е
обща част по
предназначение, като в
съдебната практика се
приема, че само тази
част от него,
която е нужна
за ползване на сградата
по предназначение и за осигуряване на достъпа
до нея, е във
всички случаи обща част
на етажната собственост
/в този смисъл- Определение
№30 от
20.01.2009г. на ВКС
по ч.гр.д.№498/2009г., І г.о./.
Останалата част от
дворното място би
съставлявало обща част
на етажната собственост
само ако е налице пълна
идентичност между етажните собственици и
собствениците на земята-
Решение №28 от
01.02.2012г. на ВКС по
гр.д.№331/2011г., ІІ г.о.; Решение
№54 от 20.06.2016г. на ВКС
по гр.д.№4977/2015г., І
г.о. В настоящия
случай по делото не са
събрани доказателства да
е налице съвпадение
между собствениците на
дворното място и собствениците
на самостоятелни обекти
от сградата, като
от наличните по делото
писмени доказателства по- скоро се
налага обратен извод,
поради което следва
да се приеме,
че незастроената част
от дворното място, извън
тази, която е
необходима за ползването
на сградата по
предназначение и за
осигуряване на достъпа
до нея, е в
режим на
обикновена съсобственост и
ползването й може
да бъде разпределено
с договор между
съсобствениците, по решение на мнозинството, притежаващо
повече от половината от
вещта, или с решение на
съда по реда
на чл.32, ал.2 от
ЗС. Доколкото в
случая е безспорно,
че процесните паркоместа са
извън частта от
дворното място, която
съставлява обща част, то
ползването на същите
може да бъде
разпределено с договор между
съсобствениците. В случая такъв
е налице и
той валидно обвързва
страните по него,
както и техните
приобретатели,
сред които е и
ответникът, до извършване
на ново разпределение по
съгласие между собствениците или по
съдебен ред. Ето
защо и в
случай, че ответникът, като собственик
на идеални части
от дворното място,
счита, че са
налице основания за
извършване на ново
разпределение, то на негово
разположение е възможността
да поиска сключване
на нов договор
между съсобствениците или да
инициира съдебно производство
по чл.32, ал.2 от ЗС
за разпределение на
ползването на процесните паркоместа. До
извършване на ново
разпределение обаче той
следва да се
съобразява с вече
извършеното такова с
договора от 19.03.2014г.
Без значение
за изхода на спора
са доводите на
ответника, че процесните паркоместа не
са самостоятелни обекти
на правото на
собственост, както и
че върху същите
ищецът нямал вещни
права, тъй като
от страна на
ищеца не са
изложени подобни твърдения,
а с предявения
иск се търси защита
на притежаваните идеални
части от правото
на собственост върху имота,
съответстващи на
разпределените му за
ползване паркоместа.
По така
изложените съображения обжалваното
решение следва да
се отмени, като
се постанови ново
решение за уважаване
на предявения иск.
На
основание чл.78, ал.1 от
ГПК в полза
на ищеца следва
да се присъдят направените
по делото разноски
за двете инстанции в
общ размер от
645 лв. съгласно
представените списъци.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение №634 от 01.03.2017г.,
постановено по гр.д. №16713/2016г. по описа на Районен съд- Пловдив,
ХVІІ гр.с., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. А. Ч.,***, ЕГН **********,
да
преустанови действията си, с
които пречи на Г. П. Ч. ***, ЕГН **********, да
упражнява правото си на собственост
върху притежаваните от него
7/27 идеални части
от поземлен имот с
идентификатор 56784.520.546 по кадастралната
карта и кадастралните
регистри на гр. Пловдив, като
преустанови паркирането на
моторни превозни средства
върху частите от
поземления имот, които
не са предназначени
за паркиране, както
и върху разпределените с договор
от 19.03.2014г. за
реално ползване на Г. П. Ч. паркоместа №9
и №10 съгласно
схема, неразделна част
от договора.
ОСЪЖДА Г. А. Ч.,***, ЕГН **********, да заплати
на Г. П. Ч. ***, ЕГН **********, сумата
от 645 лв.-
разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок
от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.