Р Е Ш Е Н И Е
№ 649, 30.06.2020г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд , шести граждански състав
на десети юни две
хиляди и двадесета година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова ЧЛЕНОВЕ: Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Петя Цонкова,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 649 по описа за 2020 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258
от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби
от Г.И.Г. и Н.И.Л. и от М.И.Р. против Решение
№ 83/07.01.2020г., пост. по гр.д.№ 14737/2017, ПРС, в частта, в която е признато за установено по предявения иск с пр.осн.
чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗС по отношение на Г.И.Г., М.И.Р. и Н.И.Л.,
че Л.М.А., е собственик на основание придобивна давност на следния недвижимия имот,
представляващ СОС с идентификатор № 56784.530.2365.3.26 по КК и КР на гр. Пловдив,
одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.06.2009 г., находящ се в ***, представляващ
апартамент № 26 с площ от 45,79 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № 6
с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 % идеални части от общите части на сградата с идентификатор
№ 56784.530.2365.3, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
СОС с идентификатор № 56784.530.2365.3.27 и СОС с идентификатор № 56784.530.2365.3.25,
под обекта: СОС с идентификатор № 56784.530.2365.3.22, над обекта: СОС с идентификатор
№ 56784.530.2365.3.30.
Жалбоподателите Г. и Л. поддържат,
че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Сочат, че липсват
предпоставките за признаване на ищцата за собственик на имота на основание придобивна
давност, т.к. е упражнявала държане на имота, а не е установила необезпокоявано,
непрекъснато, явно и несмущавано владение. Поддържат, че Г., чрез пълномощника си
В. многократно е посещавал имота и е подканял ищцата да го напусне. Фактът, че е
монтирала метална врата, показва, според жалбоподателите, желанието й да не допусне
новия собственик до имота. Считат, че не се установява анимуса й да владее за себе
си същия имот. Поддържат, че Л. се явява добросъвестен собственик, придобил имота
на правно основание годно да го направи собственик. За да влезе в имота е ползвал
законни средства и е осъществил правата си по пътя на принудителното изпълнение.
Всичко това сочи, според жалбоподателите, че А. е държател на имота и няма годно
правно основание, което да я направи собственик на същия. Молят за отмяна на решението в обжалваната му
част.
Вторият жалбоподател М.Р. също е останала
недоволна от обжалваната част на решението, като поддържа, че е неправилно и незаконосъобразно.
Поддържа, че по делото е останал недоказан анимусът на ищцата да владее по давност
имота, което я прави обикновен държател. Освен това счита и , че владението й не
е било необезпокоявано. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне
на иска.
Въззиваемата страна Л.А. е подала отговор, в който поддържа неоснователност
на жалбите на Г. и Л.. Поддържа правилност и законосъобразност на постановеното
решение в обжалваната му част. Претендира разноски на осн. чл.78 от ГПК във вр.
с чл.38 от ЗАдв. Не е подала отговор на въззивната
жалба на Р..
Жалбите са подадени в срока по
чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – ответници, останали недоволни от
постановеното съдебно решение, откъм съдържание са редовни, поради което и се
явяват допустими.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с искова молба от Л.А. за признаване за установено по отношение на
ответниците Н.Л., Г.Г. и М.Р., че А. е собственик на процесния недвижим имот СОС с идентификатор №
56784.530.2365.3.26 по КК и КР на гр. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-48/
03.06.2009 г., находящ се в ***, представляващ апартамент № 26 с площ от 45,79 кв.м.,
ведно с прилежащото избено помещение № 6 с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 % идеални
части от общите части на сградата с идентификатор № 56784.530.2365.3, подробно индивидуализиран, на основание давностно владение, установено от
нея още от момента на продажбата на имота пред 1997г. Този положителен установителен иск за собственост
върху недвижим имот е предявен като евентуален на други два иска – за
прогласяване на нищожност на сделка, като съдебното решение по отношение на
тези два иска е влязло в законна сила и не е предмет на въззивното
производство.
Правният интерес от водене на
този установителен иск А. установява с приложени документи за собственост на
ответниците Г. и Л.. Така с договор за
покупко-продажба, материализиран в НА № 72, т.11 , д.2796 от 05.03.1997г. на
нотариус при ПРС ищцата и съпругът й продават процесния недвижим имот на Г.. Г. се е намирал в брак с М.Р., поради което
придобитото е в режим на СИО. С НА №108,
т.1, д.№106/11.05.2017г. на нотариус К. Антонова, с рег.№472 с район на
действие ПРС, Г. и съпругата му продават процесния имот на Н.Л..
В исковата молба твърди, че ищцата А. е във
владение на имота от момента на продажбата, поради което и имат правен интерес
от установяване на правото си на собственост спрямо ответниците, които притежават документ за собственост върху
имота.
С обжалваното решение предявеният
иск е уважен, като е прието, че ищцата е установила давностно владение,
упражнявала е фактическата власт и е имала анимуса да свои имота за себе си
повече от 10 години.
От горепосочените документи за собственост
установяват следните транслативни сделки във времето по отношение на процесния
недвижим имот : на 05.03.1997г. А. продават на Г. собствения си недвижим имот,
по отношение на който е настоящия спор за собственост. На 11.05.2017г. Г.
продава на Л. същия имот.
Ищцата А. поддържа, че още към момента на сделката е
имала анимуса да свои имота в своя полза, като е считала, че самата сделка е
фиктивна и няма транслативно действие. Твърди и че до завеждане на настоящия
иск не е губила владението върху имота.
По делото са събирани гласни доказателства - разпитвани са свидетелите Д.Б. и А.В..
Свидетелката Б. твърди, че се познава от много години /от
80-те години на миналия век/ с ищцата, били семейни приятели, т.к. съпрузите им
работели заедно. Твърди, че А. и съпругът й винаги са живеели в процесния
апартамент. Свидетелката установява, че
тя е помолила ищцата и съпругът й да й помогнат да получи заем, като за
обезпечение на същия фиктивно прехвърлят имота си на заемодателя, а след
погасяване на заема се извърши обратното му прехвърляне на действителните
собственици. Твърди, че сделката през 1997г. била именно тази - за обезпечаване
на нейния заем. Заемът бил сключен с А.В., който пожелал имотът да бъде
прехвърлен на негов служител, т.к. самият той обитавал общинско жилище и не
искал да придобива имоти на свое име. Б. твърди, че нито при изповядване на
сделката, нито след това някой е ходил в имота на ищцата или й го е искал, тя
си живеела там спокойно. През 2017г. А. й се обадила, за да й каже, че В. е
ходил да я притеснява и да иска да напусне имота си. Твърди, че до извеждането й със съдебен
изпълнител през 2017г./ след завеждане на исковата молба/ А. е живяла в имота
си и се е чувствала негов собственик.
Свидетелят А.В.
твърди, че негов служител – Г.Г. закупил имот от А. през 1995-6г. Г. не бързал
да се нанесе в имота Твърди, че знае от Г., а и един път лично го е придружил
до имота, че е уведомявал А. да напусне жилището, т.к. вече не е
собственик. Тя отговаряла, че трябва
малко да почака. След това Г. заминал заедно със съпругата си в Англия и му
оставил пълномощно да го продаде. Апартаментът бил закупен от племенника на
свидетеля - Л.. Твърди, че след като ищцата разбрала, че имотът е закупен от
друго лице, което иска да влезе във владение сложила желязна врата, за да възпрепятствала
всякакъв достъп до жилището. След това пояснява, че врата била поставена преди повече от десет години.
Свидетелят твърди, че Г. е заплащал данъците за имота.
При така установеното от фактическа страна съдът намира
следното : Съгл. чл.68 от ЗС имот може да бъде придобит на основание давностно
владение при осъществяване на фактическата власт върху него от лице, което има
намерение да държи вещта като своя, като това фактическо състояние следва да е
продължило определен период от време. Това е оригинерен придобивен способ, който
включва кумулативното наличие на два елемента – осъществяване на фактическа
власт / корпус/ и намерение за своене /
анимус/. В случая по отношение на първия елемент – осъществяване на
фактическата власт върху имота, всички доказателства по делото сочат, че ищцата
А. се е намирала в имота от момента, в който го е придобила / преди 1997г./, до
момента, в който е била изведена от имота с помощта на съдебен изпълнител /
след завеждане на исковата молба / без доказателства кога точно се е случило
това, но при всички случаи след 18.09.2017г., когато е предявен иска/ . Очевидно е че за периода 05.03.1997г., на
която дата е сключен договорът за покупко-продажба между А. и Г. и до 11.05.2017г., а и до
предявяване на установителния иск за собственост – 18.09.2017г., А. е
упражнявала фактическата власт върху имота повече от 20г.
Спорният въпрос по делото е дали упражняването на тази
фактическа власт е било с намерение за своене, т.е. дали А. е имала анимуса, че
е собственик на този имот и го владее за себе си. От показанията на
свидетелката Б. се установява, че още при извършване на разпоредителната сделка
А. и съпругът й да имали знанието и
намерението, че са собственици на вещта и че само обезпечават чужд дълг. Свидетелката
твърди, че до 2017г. А. е живяла спокойно в имота и едва в този период й се е
обадила, за да я каже, че свидетелят В. я притеснява и я кара да го напусне.
Следователно до 2017г. тя е живяла спокойно и необезпокоявано в имота , със съзнанието,
че е собственик. Този извод се налага и
при анализ на фактите , свързани с продажбата на имота. Категорично се
установява, включително и от показанията на свид. В., че след сключване на
сделката продавачите са останали в имота и не са предали фактическата власт на
купувача. Не се установи със сигурност той да е искал предаване на владението
върху имота, като показанията на посочения свидетел в този смисъл не се
подкрепят от никакви други доказателства по делото. Още повече са и нелогични –
купувач на недвижим имот, който да не потърси предаването му в продължение на
повече от 20г. и след изтичане на този срок да го продаде и то чрез пълномощник
– същия този свидетел. Така, предвид
изложеното, следва извода, че от момента на продажбата А. е отчуждила собствеността
си, но е установила давностно владение, т.к. се е считала за собственик на
имота и е продължила да го владее. Доколкото тази фактическа власт не е
установена на правно основание, годно да я направи собственик, то следва да се
приеме, че е упражнявано недобросъвестно владение, при което, за да породи
правното си действие продибовната давност, то това фактическо състояние следва
да е продължило повече от 10 години. В случай от датата на отчуждителната
сделка – 05.03.1997г. до предявяване на иска – 18.09.2017г. ищцата А. е
упражнявала фактическата власт върху имота със съзнанието, че е негов
собственик. Дори и да се приеме за вярно твърдението на В., че собственикът на
основание сделка Г. е канил А. да напусне имота, то самият свидетел установява,
че това не е ставало и, че А. не е допускала този собственик да упражни правата
си. Следователно тя е отблъсквала действията на собственика, противопоставяйки
своето намерение да свои имота. При това положение следва да се приеме, че е
изтекъл изискуемият се от закона 10 годишен срок на упражняване на
недобросъвестно владение, при което ищцата е придобила правото на собственост
на оригинерно основание.
Предвид изложеното предявеният установителен иск на А. за
признаването й в отношенията й с ответниците, че е собственик на процесния
недвижим имот се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде
уважен.
До същите фактически и правни изводи е достигнал и
първоинстанционния съд в обжалваната част от решението, поради което и същото
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбопадателите следва да заплатят
на пълномощника на въззиваемата адв. Д. разноските в производството в размер на
1237лв., адвокатско възнаграждение, определено при условията на чл.38 от ЗАдв.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 83/07.01.2020г., пост.
по гр.д.№ 14737/2017, ПРС в обжалваната част.
В необжалваната част решението е
влязо в законна сила.
ОСЪЖДА Г.И.Г., ЕГН: **********, адрес:
***, М.И.Р., ЕГН: **********, адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********, адрес: ***,
да заплатят общо на адвокат С.Г.Д., личен № **********, сумата в размер на 1237лв.,
разноски за адвокатско възнаграждение, за предоставена правна помощ в
производството на Л. М.А., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: