Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.04.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
9142 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 99422 от 26.05.2020г. по гр.д. № 41653/2014г. Софийски районен
съд, 50 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК*******8, срещу А.Л.Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 2 404.21
лв. - цена на топлинна енергия и нейното дялово разпределение за топлоснабден
имот - апартамент №11 в гр. София, ж.к. „********, абонатен № ******* за периода м.
08.2011г. - м. 12.2013г., със законната лихва от 03.04.2014г. до окончателното
й плащане, за която сума е издадена заповед от 09.04.2014г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17815/2014г. на Софийски районен
съд, 50 състав, като отхвърлил този иск за сумата 133.39 лв. (над уважения
размер от 2 404.21 лв. до пълния му предявен размер от 2 537.60 лв.) -претендирано
задължение за м.01.2014г., както и дължи сумата 307.08 лв.-мораторна лихва
върху главницата за периода 30.09.2011г. - 07.03.2014г., за която сума е
издадена заповед от 09.04.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№17815/2014г. на Софийски районен съд, 50 състав, като отхвърлил
този иск за сумата 0.19 лв. (над уважения размер от 307.08 лв. до пълния му
предявен размер от 307.27 лв.). Съобразно изхода на спора на ищеца са присъдени
разноски за исковото и за заповедното производство. Решението е постановено при
участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба (наречена „частна“) от ответника А.Л.Д.,
който го обжалва с оплаквания за нищожност. Твърди се изначална нищожност на
базата на „липса на лична юрисдикция“ (по мотиви от Библията) и се иска от съда
да прекрати производството по делото и да присъди разноски на въззивника в
размер на 800 лв.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 02.02.2021г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално претендирано
от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Доколкото се твърди нищожност на атакуваното решение съдът приема, че за
въззивника е налице интерес да го обжалва в цялост.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
За разлика от ГПК от 1952г. (отм.), в действащия ГПК, макар да е запазен
характерът на въззивната инстанция като такава по същество, при въззивното
обжалване порокът на атакуваното решение следва да е указан чрез посочване в
какво се изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото, съобразно чл. 269 ГПК. Ако в жалбата
не се съдържа такова конкретно указание (бланкетна жалба), същата е допустима и
се разглежда (арг. чл. 260, ал. 1 вр. чл. 262, ал. 1 ГПК), но въззивният съд
извършва служебно проверка само за валидността на решението, на допустимостта
му – само в обжалваната част, както и за спазването на императивни
материалноправни норми - в обжалваната част. Ако във въззивната жалба не са
посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди (чл. 271 и
чл. 272 ГПК) – така решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ВКС,
ІІІ ГО и решение № 764/19.01.2011г. по гр.д. № 1645/2009г. на ВКС, ІV ГО, както
и определение № 200/20.02.2012г. по гр.д. № 92/2012г. на ВКС, ІV ГО,
определение № 321/09.03.2012г. по гр.д. № 836/2011г. на ВКС, ІV ГО и др. Жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на решението е допустима, но неефективна, тъй като не позволява
друга проверка, освен за валидността, допустимостта на обжалвания акт и
спазването на императивни материалноправни норми.
В случая в жалбата се поддържа единствено, че атакуваното решение е
нищожно. Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е
дефиниран в закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице,
когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в
незаконен състав, неподписано поради отказ, при неспазване на писмената форма
или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя
на тълкуването. Във всички случаи нищожността на съдебното решение се свързва с
липса на надлежно волеизявление на съдебния състав.
В случая е налице такова надлежно изявление на съдебния състав, постановил
атакуваното решение – последното е постановено в рамките на правораздавателната
власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на
съда е ясна и разбираема. Решението е и
допустимо, а при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Във въззивната жалба не са релевирани никакви конкретни
оплаквания за неправилност, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 02.02.2021г. упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт
не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на въззивната
жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание, намира, че
юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 99422 от 26.05.2020г., постановено по гр.д. № 41653/2014г. на
Софийски районен съд, 50 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК*******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.