Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, .06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХIV състав, в открито
съдебно заседание, проведено на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при участието на секретаря
Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 17502/2019г.
на ВРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от “А.З.С.Н.В.” ЕАД, ***
срещу В.К. искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9,
ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на следните
вземания, както следва: 1./ за сумата от 1 019,
96 лв., претендирана като главница по договор за паричен заем №
3084509/21.11.2017г., сключен между В.К. и “И.А.М.” АД, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.07.2019г. до
окончателното изплащане на задължението; 2./ за сумата от 98, 69 лв., претендирана като неизплатена възнаградителна лихва за
периода от 16.03.2018г. до 31.08.2018г.; 3./ за сумата от 660, 15 лв., претендирана като неустойка за неизпълнение на
задължение, произтичащо от чл. 4, ал. 1 от сключения договор за кредит за
периода от 16.03.2018г. до 31.08.2018г.; 4./ за сумата от 27 лв., претендирана като разходи за просрочени вземания; 5./ за
сумата от 112, 96 лв., претендирана
като обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за времето от
17.03.2018г. до 30.07.2019г. /вкл./, които вземания са прехвърлени с договор за
цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 1/01.12.2018г., за които суми е издадена
заповед № 6174/08.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
в производството по ч.гр.д. № 12498/2019г. по описа на Районен съд – Варна.
В исковата молба се излага, че на
21.11.2017г. е сключен договор за паричен заем № 3084509/21.11.2017г., по силата на който “И.А.М.” АД е
поело задължение да предостави на В.К. сумата от 1 500 лв. при задължение
на потребителя да я върне на равни месечни вноски в срок до 31.08.2018г.
Кредиторът е изпълнил задължението си, предавайки в брой сумата на потребителя.
Със
сключването на договора, потребителят е поел задължение да осигури на кредитора
обезпечение – банкова гаранция или двама поръчители, което В.К. не е изпълни,
поради което финансовата институция е начислила неустойка в размер на
1 051, 80 лв.
Поддържа
се, че потребителят е преустановил редовното обслужване на договора за кредит,
като след частично погасяване на задълженията, ответникът дължи сумите, предмет
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, които вземания на кредитора са
прехвърлени н.А.З.С.Н.В.” ЕАД
с договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 1/01.12.2018г.
Правният интерес от предявяване на установителния иск по реда на чл. 415 ГПК се обосновава с
редовното връчване на заповедта за изпълнение по чл. 47, ал. 5 ГПК, на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
Извън срока по
чл. 131 ГПК, изтекъл на 29.02.2020г., ответникът В.К., чрез назначения особен
представител, е депозирал писмен отговор на 05.03.2020г., с който оспорва
предявените искове, излагайки, че сумата от 1 500 лв. не е усвоена от
потребителя.
В условие на
евентуалност, при доказване изправността на кредитора, е релевирано възражение
за нищожност на възнаградителната лихва, поради накърняване на добрите нрави,
тъй като размерът й надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Релевирано е и
възражение за нищожност на неустоечната клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение, поради
противоречие с чл. 33 ЗПК и ЗЗП.
Оспорва се
дължимостта на сумата от 27 лв., тъй като не са ангажирани доказателства
установяващи направен разход от кредитора за събиране на вземанията.
Въз основа на
изложеното се настоява за отхвърляне на всички претенции.
Съдът, след преценка на събраните по делото
доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са процесуално
допустими, предявени в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 вр.
чл. 415, ал. 4 ГПК след издаване на заповед № 6174/08.08.2019г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 12498/2019г.
по описа на Районен съд – Варна.
Ангажираните писмени доказателства
установяват, че на 21.11.2017г. е сключен договор за паричен заем № 3084509, по
силата на който „И.А.М.“ АД, е поел задължение да
предостави на В.К. сумата от 1 500 лв., от която 594, 27 лв., съобразно чл. 3,
ал. 1 за погасяване на задължението му по договор за паричен заем № 2823843, а
останалата в брой, а потребителят да върне наред с усвоената главница и възнаградителна лихва в срок до 31.08.2018г. на равни 20
броя седмични анюитетни вноски.
Безспорно
е, че със сумата от 594, 27 лв. е погасено съществуващо задължение на
потребителя по договор за паричен заем № 2823843, а остатъкът от заетата сума е
предадена на В.К. в брой, факт, удостоверен от ответника с полагането на
подпис, съобразно чл. 3, ал. 2, изр. последно. В посочената разпоредба се
съдържа уговорката, че договорът обективира разписка
за получената сума, поради което възражението за неизправност на кредитора се явява
неоснователно.
При
сключването на договора, страните са уговорили, че потребителят ще върне наред
с усвоената главница и възнаграждение за ползваните пари в размер на 35 %. Към
момента на сключване на договора за паричен заем, законната лихва за забава,
формирана от ОЛП плюс 10 процентни пункта, възлиза на 10 %.
Възражението
за нищожност на възнаградителната лихва е преклудирано с изтичане на срока по чл. 131 ГПК, поради
което съдът не дължи произнасяне.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че уговореният размер на
възнаграждението за ползваните пари, т.нар. възнаградителна
лихва, не е нищожен, поради накърняване на добрите нрави.
Трайно е прието в съдебната практика, че
няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна
лихва над размера на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва
(била възнаградителна или за забава) е ограничен
винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване
на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг
начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
В случая, по делото е установено, че
задължението за връщане на заема не е обезпечено, а уговорената възнаградителна лихва надвишава само 0, 5 пъти трикратния
размер на законната лихва.
Въз
основа на изложеното, следва да се приеме, че сумата от 1 500 лв. е
предадена на потребителя, с което кредиторът следва да се счита изпълнил
основното си задължение, поето със сключване на договора. Редовното обслужване
на договора за потребителски кредит е преустановено на 10.05.2018г., видно от
изготвеното заключение, неоспорено от страните и кредитирано от съда. След тази
дата длъжникът е преустановил редовното обслужване на договора за паричен заем и
на падежа не е върнал усвоената главница и уговорената възнаградителна
лихва.
Или
при настъпване на окончателния падеж, потребителят дължи на кредитора непогасената
главница от 1 019, 96 лв., възнаградителната
лихва за периода от 16.03.2018г. до 31.08.2018г. възлизаща на 98, 69 лв. и обезщетение
за забава върху сумата от 1 019, 96 лв. за периода от 17.03.2018г. до 30.07.2019г.
/вкл./ възлиза на 141, 94 лв., чиито размери са установени от заключението на ССчЕ.
С
договор за цесия от 16.11.2010г., цедентът „И.А.М.”
АД е прехвърлил на цесионера “А.З.С.Н.В.” ЕАД вземанията си произтичащи от договор за паричен
заем № 3084509/21.11.2017г., индивидуализирани в Приложение № 1/01.12.2018г.
Длъжникът В.К. не е уведомен за извършеното
прехвърляне, видно от отразяването в обратната разписка.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че
потребителят е неизправна по правоотношението страна, която дължи на цесионера „А.З.С.Н.В.” ООД непогасена главница в размер на 1 019,
96 лв., произтичаща от договор за паричен заем № 3084509/21.11.2017г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.07.2019г.
до окончателното изплащане на задължението, възнаградителна
лихва в размер на 98, 69 лв. за периода от 16.03.2018г.
до 31.08.2018г. и обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва,
възлизащо на 112, 96 лв. за времето от 17.03.2018г. до 30.07.2019г. /вкл./, при
спазване на диспозитивното начало, придобити с
договор за цесия.
По
претенциите за установяване дължимост на неустойка и разходи за просрочени
вземания
При
сключването на договора за паричен заем, заемателят
се е задължил в срок до три дни да предостави на заемодателя поне едно от
следните обезпечения: или две физически лица – поръчители, отговарящи на
критериите по чл. 4, ал. 1, т. 1, или банкова гаранция.
Уговорено е още, че неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение има за последица заплащане на
неустойка в размер на 1 051, 80 лв., дължима разсрочено с всяка
погасителна вноска в размер на 52, 59 лв. /чл. 4, ал. 2/.
В случая, страните са уговорили
компенсаторна неустойка, дължима при неизпълнение на поето задължение за
осигуряване на обезпечение.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по
размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към
момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали
изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии,
съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи
е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като
настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе
към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС,
предмет по направеното възражение на ответника.
Доколкото в случая размерът на неустойката е
почти еквивалентен на заетата сума, тя противоречи на обезщетителната
и функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита, поради което възражението за
нищожност, поради накърняване на добрите нрави, е основателно и същата не се
дължи нито на цедента, нито на цесионера.
В
чл. 9, ал. 2 от договора е уговорено, че кредиторът има право да провежда
телефонни разговори, да изпраща телефонни съобщения, писма, стикери и домашни
посещения при неизпълнение на което и да е задължение, поето от потребителя.
На
основание посочената разпоредба кредиторът е начислил сумата от 27 лв.,
представляваща разходи за
просрочени вземания.
В
конкретния случай, с клаузата на
чл. чл. 9, ал. 2 от договора се цели заобикаляне на
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен праг на годишния процент на разходите.
Налага се извода, че същата противоречи на добрите нрави като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и има за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави
нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такава непораждаща права и
задължения за страните по кредитното правоотношение.
Отделно от изложеното, дори и разпоредбата да бе
действителна, то ищецът, чиято е и доказателствената тежест не е установил
твърденията си, че е извършил посочените услуги, за което му се дължи
възнаграждение.
В такъв
случай, в патримониума на цедента не е възникнало
вземане за неустойка и разходи за просрочени вземания, които са прехвърлени със
сключения договор за цесия, поради което претенциите, следва да бъдат
отхвърлени.
При този
изход на спора в полза на ищеца „А.З.С.Н.В.”
ЕАД следва да се присъдят сторените по
делото съдебно – деловодни разноски в размер на 424, 68 лв. за настоящото
производство и 56, 73 лв. за производството по ч.гр.д. № 12498/2019г. на ВРС,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Разноски в полза на ответната страна
не се присъждат, поради липса на искане и доказателства за извършването на
такива.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че В.Г.К., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, *** лв. /хиляда и деветнадесет лева и деветдесет и шест ст./, представляваща главница по договор за
паричен заем № 3084509/21.11.2017г., сключен между В.К. и “И.А.М.” АД, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
31.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 98, 69 лв. /деветдесет и осем лева и
шестдесет и девет ст./, представляваща неизплатена възнаградителна лихва за
периода от 16.03.2018г. до 31.08.2018г., сумата от 112, 96 лв. /сто и дванадесет лева и деветдесет и шест ст./, представляваща
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за времето от
17.03.2018г. до 30.07.2019г. /вкл./, които вземания са прехвърлени с договор за
цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 1/01.12.2018г. и за които суми е издадена
заповед № 6174/08.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
в производството по ч.гр.д. № 12498/2019г. по описа на Районен съд – Варна по
предявените от А.З.С.Н.В.” ЕАД, *** срещу В.Г.К., ЕГН **********,*** искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД вр. 86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.З.С.Н.В.”
ЕАД, *** срещу В.Г.К., ЕГН **********,*** искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за установяване съществуване на вземане в размер на 660, 15 лв. /шестстотин и шестдесет лева и
петнадесет ст./, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение,
произтичащо от чл. 4, ал. 1 от сключения договор за кредит за периода от
16.03.2018г. до 31.08.2018г. и вземане в размер на 27 лв. /двадесет и седем лева/, представляваща разходи за
просрочени вземания, които са прехвърлени с договор за цесия от 16.11.2010г. и
Приложение № 1/01.12.2018г. и за които суми е издадена заповед №
6174/08.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 12498/2019г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА В.Г.К., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ***
сумата от 485, 41 лв. /четиристотин
осемдесет и пет лева и четиридесет и една ст./, представляваща сторени по
делото съдебно - деловодни разноски, от които 424,
68 лв. за настоящото производство и 56, 73 лв. за производството по ч.гр.д. № 12498/2019г.
на ВРС, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от
връчването на препис от акта на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: