Р Е Ш Е Н И Е
№76/Варна, 18.03.13
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският
апелативен съд, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 12.03.2013
год. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНЕТА БРАТАНОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при
секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 31/2013
год. по описа на ВАпС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна
жалба от „Ф.Л” ЕООД - София против решение № 1325/10.08.2012 год., постановено
по т.д.№ 2844/2011 год. по описа на ВОС, с което са отхвърлени предявените от
страната против ТПКИ „Р” – Варна искове
с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.99 ЗЗД за заплащане на СУМАТА от 54 180 лева с ДДС,
представляваща обезщетение в размер на стойността на направените от “М К” ЕООД,
ЕИК ********* строително-монтажни работи на обект, находящ се в жилищна сграда
в гр. Варна, ул.”Г.Бенковски” № 50, а именно: Магазин
находящ се на партерният етаж, с площ от 100 кв.м., дължимо по договор за наем
на недв.имот от 01.07.08 г., и с правно основание
чл.92 от ЗЗД за заплащане на СУМАТА от 5 400 евро с ДДС, представляваща дължима
неустойка за неизпълнение на договорните задължения на наемодателя в размер на
стойността на три месечни наема, ведно със законната лихва върху тях от
завеждането на исковата молба - 02.11.2011 г. до окончателното изплащане на
задължението, както и предявения в условие на евентуалност иск с правно
основание чл.59 ЗЗД за заплащане на СУМАТА от 54 180 лева с ДДС, представляваща по – ниската стойност
от извършените разходи и увеличената стойност на имота, с която ищецът е
обеднял, а ответникът се е обогатил за негова сметка, ведно със законната лихва
върху нея от завеждането на исковата молба - 02.11.2011 г. до
окончателното изплащане на задължението.
В предявената жалба се оспорват
решаващите изводи на съда за нищожност на договора за цесия като юридически
факт, обуславящ активната материалноправна
легитимация на ищеца. Поддържа се още, че наемателят е изправна страна по
правоотношението. Ответникът – наемодател е предал държането на обекта на трето
лице в срока на отправено предизвестие. Налице е допуснато виновно неизпълнение
на договорната връзка, обуславящо ангажиране на отговорността по чл. 13 от
договора. Евентуално – поддържа се основателност на обективно съединената
претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Насрещната страна оспорва основателността на
предявената въззивна жалба.
Съдът, след преценка на представените
по делото доказателства, доводите и възраженията на страните по спора, в
съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявената въззивна
жалба е депозирана в преклузивния срок по чл.259,
ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като
такава е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна по следните съображения:
1. Производството по делото е образувано по искова
молба от “Ф.Л” ЕООД срещу Кооперация “ТПКИ Р”, в която
се твърди, че на 01.07.2008г. между “М К” ЕООД
и ответната кооперация е сключен договор за наем на помещение с търговско
предназначение. Излага се, че наемателят извършил ремонт на обекта с оглед
използването му по предназначение - шоурум, като разходите за извършените строително-монтажни работи
възлизала на 54180 лева с ДДС. Страната сочи, че с предизвестие,
получено от ответника на 23.03.10 г. наемателят уведомил наемодателя, че желае
да прекрати договора, както и че уведомлението има
силата на 6 –месечно предизвестие съгласно чл.11, т.5 от договора. В срока на
отправено предизвестие ответната кооперация отдала имота под наем на друга
фирма “МВ ТРЕЙД” ООД, която влязла във владение. Ищецът
твърди, че със сключването на нов договор и последвалото предаване на държането
на нов наемател, ответникът нарушил чл.5, ал.1 и 4 от договора и на практика
неправомерно прекратил същия.
Излага, че съгласно
чл.13 от договора, последният дължи на наемателя неустойка в размер равен на
наемната цена за три месеца, както и обезщетение в размер на пълния размер на
направените разходи за трайно прикрепените подобрения на наетия имот, извършени
за сметка на наемателя. Претендира се
сумата от 54 180 лева, представляваща обезщетение в размер на стойността на
направените от “М К” ЕООД строително-монтажни работи на обекта и сумата от
5 400 евро, представляваща дължима неустойка за неизпълнение на договорните
задължения на наемодателя в размер на стойността на три месечни наема, ведно
със законната лихва върху претендираните суми от
датата на завеждане на исковата молба – 02.11.2011 г. до
окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски.
Изложените факти и обстоятелства обуславят извода, че
сторените от наемателя разноски за ремонт се претендират на договорно
основание. Страната изрично излага, че възмездяването на разноските следва от
уговорения фактически състав на чл. 13 от договора. Допълнително наведените пояснения в основната, допълнителната искова молба и
техните уточнения за дължимост на „сумата, с която се
е увеличила стойността на имота” съставлява дадена от страната правна квалифиция на претенцията. Правните изводи на страната
относно приложимата за съществуването на субективното право законова норма не обвързва съда. Въз основа на изложената съвкупност от факти
съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право като издири правната норма,
която регламентира съществуването на спорното право и придава юридическо
значение на посочените от ищеца факти. Предявените главни претенции имат
договорен произход, а произнасянето на първостепенния съд съответства на предявеното спорно право.
2. С
допълнителната искова молба ищецът моли при условие, че искът му срещу
ответника за заплащане на дължимите суми като обезщетение за извършените СМР на
договорно основание бъде отхвърлен, ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата от 54 180 лева, представляваща по – ниската
стойност от извършените разходи и увеличената стойност на имота, с която ищецът
е обеднял, а ответникът се е обогатил за негова сметка, на осн.
чл.59 ЗЗД.
Изложеното сочи, че с допълнителна искова молба, ищецът е навел ново
основание на спорното право като паричното притезание
се претендира и по правилата на неоснователното обогатяване. Съотношението
между основанието по исковата молба и допълнително наведеното е евентуално –
разглеждането на претенцията по евентуалния иск е обусловено от изхода на
делото по главния иск. Законът – чл. 372, ал.2 ГПК предвижда, че с
допълнителната искова молба може да се извърши изменение на предявения иск, а
не последващо обективно съединяване на
чрез въвеждане на нова претенция.
Последващо обективно съединяване на искове законът допуска единствено в
хипотезата на инцидентен установителен иск. Въвеждането на нов, обективно съединен
осъдителен иск по реда на чл. 372, ал.2 ГПК е недопустимо / в този смисъл Определение № 605/09.11.2009 год. на ВКС по ч.т.д.№ 486/2009 год., I т.о./.
Предвид изложеното, постановеното решение по евентуалната претенция с
правно основание чл. 59 ЗЗД следва да бъде обезсилено като недопустимо.
II.
По съществото на спора:
По делото е представен договор за цесия от 23.11.10 г. сключен между М КО ЕООД цедент и Ф.Л ЕООД – цесионер с
предмет – вземането на цедента спрямо ТПКИ „Р” ,
възникнало от неизпълнението на наемодателя на договор за наем от 01.07.08 г., както следва: 67 528,40 лв, представляваща сумата, с която се е увеличила
стойността на имота вследствие на извършените СМР и 3600 евро без ДДС –
стойността на предвидената в договора неустойка, както и всички лихви и
разноски, дължими от ТПКИ „Р” вследствие на неизпълнение на договорните
отношения. Представено е и последващо споразумение от 28.10.11
г. към договора за цесия, с което е определена
насрещно дължима цена от цесионера – 15 000 лв, платима в 3-годишен срок от подписване на
споразумението.
ВОС е приел, че договорът за цесия е недействителен
поради липса на основание. Констатирал е че в договора липсва посочено
основание за цесията - договорът не съдържа никакви данни, респ. уговорки, от
които да се изведе основанието на договора, дали същото е възмездно или
безвъзмездно, като и в самата искова молба ищецът не е навел твърдения за
подобно основание към момента на сключването му.
Изложените от ВОС правни изводи досежно
действителността на договора са неправилни. Действително, според
преобладаващата съдебна практика и доктрина, договорът за цесия е каузална
сделка и като такава същата трябва да съдържа основание с оглед на
действителността й – чл. 26, ал.2 ЗЗД. За съществуването на основание обаче се
заключава от съдържанието или от типа сделка, без да е необходимо изрично
посочване. В случай на неяснота, основанието
се предполага до доказване на противното. Оборването на презумпцията е в тежест
на ответника, от чието име изхожда наведеното защитно възражение. Ответникът не
е ангажирал доказателства във връзка с дължимото оспорване. Обратно – ищецът е
представил последващо споразумение за възмезден характер на цесията с
индивидуализиране на насрещна парична престация от цесионера. Следва
да се отбележи и че няма правна пречка основанието на договора за цесия да се обективира формално в отделно споразумение между
страните като изрично му формулиране има
значение единствено за вътрешните правоотношения между цедента
и цесионера с оглед отговорността по чл. 100 ЗЗД
според възмездния или безвъзмезден характер на прехвърлянето.
По съществуването на цедираните вземания:
Претенцията на ищеца е обоснована с настъпване на елементите от
фактическия състав на чл. 13 от договора, според който наемодателят дължи на
наемателя предвидените неустойки и обезщетения в две хипотези: 1/ при
предсрочно прекратяване на договора или
2/ при разваляне на договора от наемателя поради насрещно виновно
неизпълнение. Нормата на чл. 13
предвижда санкционни последици за наемодателя, поради
което предвидените във фактическия й състав предпоставки подлежат на стриктно,
а не на разширително тълкуване.
Анализът на фактическата установеност
по делото сочи, че наемодателят не е предприемал действия за предсрочно
прекратяване на наемната връзка в хипотезата на чл. 11, т.5 от договора.
Наемателят от своя страна не е предприемал разваляне на договора поради виновно
неизпълнение на кооперацията – наемодател. Установено е по делото, че с предизвестие изх. № 40/23.03.10 г. наемателят е уведомил насрещната страна, че
желае „прекратяване на договора по взаимно съгласие” като „до окончателното прекратяване
на договора за наем”
уведомлението има характер на предизвестие по чл. 11, т.5. Целеното предсрочно прекратяване на наемното
правоотношение е мотивирано с финансовата криза, респ. затрудненията на
наемателя. Не се спори между страните, че на 01.06.2010 год. процесните помещения били предадени в държане на нов
наемател въз основа на писмен договор за наем с кооперацията от същата дата.
Спори се между страните опразнено ли е било помещението към сочената дата,
върнати ли са били ключовете от наемателя „М Ко” ЕООД
и налице ли е виновно неизпълнение от наемодателя на дължимото поведение по чл.
5, ал.1 и ал. 4 от договора.
Съгласно показанията на Ж.Попова /служител в съседен търговски обект/, в
края на м.април 2011 год. наемателят „М Ко” ЕООД
оставил ключовете от наетото помещение на свидетелката, с думите, че същите ще
бъдат взети от трето лице. След седмица /през м.май 2011 г./, ключовете взел новия наемател, който отпочнал ремонтни действия. Показанията на свидетелката се
кредитират като обективни и резултат на непосредствени впечатления. Страните не
спорят, че процесните отношения – предаването на
държането на новия наемател и освобождаването на имота от стария са се
осъществили през 2010 год., поради което неточността в показанията досежно годината не е основание за некредитираните
им.
При съвкупната преценка на събраните
доказателства, съдът приема за установено, че договорът за наем е бил прекратен
по взаимно съгласие на страните преди изтичане на предвидения 6 месечен срок за
предизвестие. Поначало, наемателят е
изразил изричното си желание за прекратяване на договора по взаимно съгласие,
т.е. и преди изтичането на 6-месечния срок с оглед настъпилите финансови
затруднения – така изрично уведомление №
40/23.03.10 г. Наемателят е предал чрез трето лице ключовете
на последващ държател, а кооперацията – наемодател е подписала договор за наем.
Следователно – липсват основания за прилагане на чл. 13 от договора.
Отделно
от изложеното, право на обезщетение , вкл. и неустоечно
такова има единственото изправната страна по облигационната връзка. Ответникът
е навел изрични твърдения за неизправност на наемателя, обусловена от дължимостта на наемни вноски и разноски към 31.05.2010 год.
. Независимо от дадените указания на съда във връзка с разпределението на
доказателствената тежест, ищецът не е установил погасяване на паричните си
задължения.
С оглед на изложеното, предявените искове с правно
основание чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД са неоснователни, а предявеното в идентичен
смисъл решение на ВОС следва да бъде потвърдено в разглежданите части.
Разноски: Предвид
изхода от спорапред
въззивната инстанция и направеното искане от въззиваемата страна, на същата следва да бъдат
присъдени направените съдебни и деловодни разноски в размер на 2093, 80 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 1325/10.08.2012 год.,
постановено по т.д.№ 2844/2011 год. по описа на ВОС, в частта, с което са
отхвърлени предявените от „Ф.Л” ЕООД – София против ТПКИ „Р” – Варна искове с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.99 ЗЗД за заплащане на
СУМАТА от 54 180 лева с ДДС, представляваща обезщетение в размер на стойността
на направените от “М К” ЕООД, ЕИК ********* строително-монтажни работи на
обект, находящ се в жилищна сграда в гр. В, ул.”Г.Б” № ХХ,
а именно: Магазин находящ се на партерният етаж, с площ от 100 кв.м., дължимо
по договор за наем на недв.имот от 01.07.08 г., и с
правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на СУМАТА от 5 400 евро с ДДС,
представляваща дължима неустойка за неизпълнение на договорните задължения на
наемодателя в размер на стойността на три месечни наема, ведно със законната лихва върху тях от
завеждането на исковата молба - 02.11.2011 г. до окончателното изплащане на задължението
ОБЕЗСИЛВА решение № 1325/10.08.2012
год., постановено по т.д.№ 2844/2011 год. по описа на ВОС, в частта, с което е
отхвърлен предявения от „Ф.Л” ЕООД – София против ТПКИ „Р” – Варна евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД
за заплащане на СУМАТА от 54 180
лева с ДДС, представляваща по –
ниската стойност от извършените разходи и увеличената стойност на имота, с
която ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил за негова сметка, ведно със законната лихва върху нея от завеждането на
исковата молба - 02.11.2011 г. до окончателното изплащане на
задължението.
ОСЪЖДА „Ф.Л” ЕООД, ЕИК *********
ДА ЗАПЛАТИ на ТПКИ „Р” със седалище и адрес на управление гр.Варна,
ул.”Тролейна” № 36 сумата от 2093, 80 лева – разноски във връзка
с въззивното разглеждане на спора.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
1-месечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280,
ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: