Р
Е Ш Е Н И Е
Номeр
ІV-15 Година 2018, 16 март гр.Бургас
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен
граждански състав, на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в открито
съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА
УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ЕВТИМОВА
2. мл. с. КРАСИМИР СОТИРОВ
при
секретаря Ваня Димитрова разгледа докладваното от съдия Евтимова въззивно
гражданско дело № 62/2018г.
по описа на Окръжен съд - Бургас. За да се произнесе, съдът взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от Т.С.А.,
ЕГН: ********** чрез адвокат М.П. от БАК против решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която е отхвърлен искът му против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата
над 236,54 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен
извънреден труд в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. до претендирания пълен размер от
13 946,60 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от
подаването на исковата молба до окончателното й изплащане; в частта, в която е
отхвърлен искът му против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата над 1,58
лева, представляваща мораторна лихва върху сумата от 236,54 лева за периода от
16.12.2014г. до 08.01.2015г. до претендирания размер пълен размер от 1 000 лева
за периода от 01.09.2002г. до 16.12.2014г. и в частта, в която е отхвърлен искът
му против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата над 150 лева,
представляваща мораторна лихва върху всяко всяко забавено плащане по месеци в
периода от 01.09.2002г. до 08.01.2015г., начиная от датата на падежа до датата
на подаване на исковата молба. Жалбата на А. е насочена и против решението в
частта, в която на същия са присъдени съдебни разноски в размер на 192,29 лева.
В жалбата А. твърди, че решението в
оспорената част е неправилно – съдържа формални изводи и несъответно на
събраните доказателства тълкуване на факти. Заявява, че претенцията за
неизплатено трудово възнаграждение за извънреден труд е квалифицирана неправилно
от решаващия съд. Правното й основание според А. се съдържа в нормата на чл.203,
ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.158, ал.2, вр.159 от ПКВС (отм.) и чл.194,
ал.1 и ал.2 и сл. от сега действащия ЗОВСРБ, обн. ДВ, бр.35/12.05.2009г., а не
както е приел районният съд в чл.203, ал.3 от ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал.3 от
ЗОВСБ (отм.). В подкрепа на твърдението си цитира и анализира съдебна практика,
постановена по чл.290 от ГПК. Развива съображения за незаконосъобразно уважено
възражение за кратка погасителна давност по чл.111, б. „а“ от ЗЗД и за
неправилно отхвърлена претенция в тази част. Цитира решения на Окръжен съд –
Бургас в този смисъл – решение по в.гр.д. № 1615/2016г. и решение по в.гр.д. №
1412/2016г. Навежда доводи за грубо и съществено нарушаване на
съдопроизводствените правила от решаващия състав на районния съд и твърди, че
приетата съдебно-икономическа експертиза е извършена от лице, което не е
сертифицирано за работа с класифицирана информация. Иска от въззивната
инстанция да постанови решение, с което да отмени решението в оспорената част и
да постанови друго, с което да уважи предявените искове в пълен размер.
Претендира присъждане на разноски.
В съдебно заседание Т.А. се представлява
от адвокат П. от БАК, която прави доказателствени искания и пледира за
уважаване на жалбата.
Подадена е и въззивна жалбата от Военно
формирование 32890 – Бургас против решение № 1652/19.10.2017г., постановено по
гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в която същото е осъдено
да заплати на Т.С.А. сумата от 2 418,60 лева, представляваща дължимо и
неплатено трудово възнаграждение за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане и сумата от 150 лева,
представляваща общо дължима мораторна лихва от падежа на всяко месечно
задължение за заплащане на трудово възнаграждение до предявяване на иска, върху
уважения размер на главницата, начислена за периода от 12.05.2009г. до
31.12.2012г. и в частта, в която формированието е осъдено да заплати на Т.С.А.
сумата от 236,54 лева, представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за 48 часа извънреден труд, положен в периода от 15.07.2002г. до
15.08.2011г., ведно с мораторна лихва върху тази сума в размер на 1,58 лева.
В жалбата процесуалният представител на
Военно формирование 32890 – Бургас твърди, че решението в оспорената част е
неправилно. Анализира нормите на чл.212, ал.1 и ал.3 от ЗОВСРБ, цитира съдебна
практика и излага доводи за законосъобразно приложен институт на кратка
погасителна давност. Иска от съда да постанови решение, с което да отмени
решението в обжалваната част и да отхвърли претенциите на А..
В съдебно заседание Военно формирование
32890 – Бургас се представлява от юрисконсулт Безергянова, която ангажира
доказателства и пледира за отмяна на решението в осъдителната част. Претендира
разноски.
Като взе предвид твърденията на страните
и събраните по делото доказателства, Бургаският окръжен съд намира за
установено от фактическа страна следното:
На 15.07.2002г. Т.С.А. постъпва на кадрова
военна служба във военно формирование 32890 – Бургас, специалност артилерийски
ел. техник и общовойскова подготовка. С допълнителни споразумения рег.№
6556/28.07.2005г., № 1397/20.06.2006г. и № 12148/02.10.2008г. са изменени
първоначално уговорените права и задължения между страните. На 25.05.2010г. е
сключен последващ договор за военна служба между А. и военното формирование за
същата длъжност.
Със заповед № ЛС-01-64/10.12.2014г.,
издадена от командира на Военно формирование 22480 – Бургас е прекратен
договора за военна служба на А. и същият е освободен от длъжност и от военна
служба. Със заповед № ЛС-01-66/15.12.2014г., издадена от командира на Военно
формирование 22480 – Бургас А. е отчислен от списъчния състав на военното
формирование. От представеното по делото удостоверение изх.№ 20959/ 15.12.2014г.
е видно, че А. е прослужил на военна служба 12 години 5 месеца и един ден. За
този период А. е получил следните брутни трудови възнаграждения: 6 195
лева за 2003г.; 6 796,59 лева за 2004г.; 7 186,56 лева за 2005г.;
7 753,19 лева за 2006г.; 8 613,81 лева за 2007г.; 8 247,53 лева
за 2008г.; 1 859,34 лева за 2009г.; 12 032,47 лева за 2010г.;
11 639,84 лева за 2011г.; 11 120,52 лева за 2012г.; 11878,21 лева за
2013г. и 12 117,67 лева за 2014г.
На 09.01.2015г. А. предявява искова
молба против Военно формирование 32890– Бургас за заплащане на следните суми: 13 946,00 лева, представляващи стойността
на положените от А. 3 576 часа извънреден труд в периода от 15.07.2002г.
до 15.12.2014г. вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след
изпълнявани от него дежурства по график в поделения (военни формирования 26970
– Бургас; 34 590– Бургас; 22480 – Бургас) и военно формирование
32 890 – Бургас; 1 000 лева – мораторна
лихва, дължима от падежа на всяко месечно задължение до предявяването на иска; 2 148,60 лева – дължимо и
неплатено трудово възнаграждение за периода от 12.05.2009г. – 31.12.2012г. и 150 лева – мораторна лихва от падежа на
всяко месечно задължение за заплащане на трудово възнаграждение до
предявяването на иска, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
предявяването на иска до окончателното им изплащане, както и направените
съдебно-деловодни разноски. В исковата молба А. твърди, че поделенията, в които
е служил, нямат самостоятелен военнопощенски номер и банкова сметка, а са
подчинени и влизат в състава на военно формирование 32890 – Бургас. Твърди
също, че по време на кадровата военна служба не му е разрешено да ползва 447
дни почивки за носени дежурства, които се равняват на 3 576 часа
извънреден труд. Посочва, че с ПМС № 54/06.03.2009г. са утвърдени нови размери
на основаните заплати на военнослужещите като за заеманата от него длъжност „матрос“
основаната заплата е в размер на 546 лева, считано от 01.01.2009г. Заявява, че
съгласно чл.212, ал.3 от ЗОВСРБ, обн. ДВ, бр.35/12.05.2009г. минималното
основно възнаграждение за матроси е 601,60 лева, но до началото на 2013г.
неговата основна месечна заплата остава непроменена – 546 лева. Поради това
смята, че в периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г. А. е ощетен с 55,60 лева /
месечно или общо – 2 418,60 лева.
В отговора на исковата молба Военно
формирование 32890 – Бургас оспорва претенциите по основание и размер. Твърди,
че за да е налице извънреден труд, е необходимо часовете да се отработени над
съответната месечна и дневна продължителност на служебното време. Подчертава,
че за всяко 24-часово дежурство се полагат 8 часа компенсация, които не представляват
извънреден труд. Заявява, че дори да е отработено служебно време над
законоустановеното, то е заплатено по реда на чл.204, ал.4, вр. чл.226, ал.1 от
ЗОВСРБ (отм.). Твърди също, че сега действащият ЗОВСРБ не допуска максимална продължителност
на дежурството над 24 часа, поради което не е налице превишаване на продължителността
на служебното време. На основание чл.111, б. „а“ от ЗЗД прави възражение за
погасяване по давност на вземането за извънреден труд, възникнало преди
09.01.2012г., както и на съответната мораторна лихва върху главницата. Военно
формирование 32890 – Бургас оспорва и претенцията за неплатено трудово
възнаграждение и мораторна лихва върху него, представляващо разликата между
законоустановената и неактуализирана работна заплата за периода от 01.01.2009г.
до прекратяване на договора за военна служба.
За установяване на релевантните за
спорното правоотношение юридически факти, по делото са представени писмени
доказателства, представляващи част от кадровото досие на А. и е приета
съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице, сумата,
изплатена на А. за извънреден труд в периода от 15.07.2002г. до 15.12.2014г.
(включващ 149 месеца) е в размер на 365,44 лева. Общата продължителност на
служебното време за този период е в размер на 21 304 часа. Нормативно
определената месечна продължителност на служебното време, определена съобразно
чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) и чл.194, ал.1 от ЗОВСРБ
за този период е 2 539 дни и се равнява на 20 312 часа (според броят
на работните дни за всеки календарен месец по 8 часа). Според експертизата
положеният от А. извънреден труд за процесния период е в размер на 992 часа и
представлява разлика между фактическата продължителност на служебното време
(21 304 часа) и нормативно определената продължителност на служебното време (20 312 часа). Изчислен
в парични средства, размерът на възнаграждението за положения извънреден труд
от 992 часа възлиза на 3 864,90 лева. Размерът на мораторната лихва върху
тази сума за периода от 15.07.2002г. до 15.12.2014г. е 2 027,59 лева.
Общият размер на дължимото, но неизплатено месечно възнаграждение на А. за
периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г. е изчислен от експертизата на
2 434,70 лева. Мораторната лихва върху тази сума е в размер на 930,47
лева. В хода на първоинстанционното производство е приета допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, която извършва корекция на цифровото заключение
по основаната експертиза и остойностява некомпенсирания положен извънреден труд
с 35,61 лева повече, а мораторната лихва с 7,64 лева. Районният съд анализира
събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба, уважава
възражението за давност и формира извод за частична основателност на
претенцията за заплащане на извънреден труд в размер на 236,54 лева за периода
от 15.08.2011г. до 15.12.2014г. и за частична основателност на претенцията за мораторна
лихва върху тази сума в размер на 1,58 лева. В останалата част съдът отхвърля
иска като неоснователен. Едновременно с това районният съд уважава претенцията
за заплащане на сумата от 2 418,60 лева, представляваща дължимо и
неплатено трудово възнаграждение за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г.,
ведно с мораторна лихва върху тази сума в размер на 150 лева, както и искането
за присъждане на законна лихва върху главниците.
Въз основа на изложените фактически
данни, които се установяват от събраните по делото доказателства, съдът
достигна до следните правни изводи:
Жалбите са подадени в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 от ГПК. Изхождат от надлежни страни и са насочени срещу
тези части от решението, които пораждат неблагоприятни правни последици за
всеки от жалбоподателите. Поради това, жалбите са процесуално допустими.
Разгледани по същество, жалбите са частично
основателни.
Предметният обхват на въззивното
произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК. Според правилото на
цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на
чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно - постановено
е от законен състав в пределите на правораздавателната му власт и в
предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е
при наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с
принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
Решение № 1652/19.10.2017г. е неправилно
в частта, в която е отхвърлен иска на А. за присъждане на сумата над 236,54
лева до 1995,97 лева, представляваща стойността на 880 часа труд , положен в рамките
на общата удължена продължителност на служебното време за периода от
15.07.2002г. до 15.08.2011г. и в частта, в която е отхвърлен иска за мораторна
лихва върху сумата над 236,54 лева до 1995,97 лева за периода от 15.07.2002г.
до 15.08.2011г. Този извод се налага по следните съображения:
Съгласно разпоредбите на чл.203, ал.1,
ал.2 и ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България
(отм.) седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи
е 40 часа. Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ
в денонощие не може да надвишава с повече от една втора максималната
продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство.
Когато тази продължителност е надвишена, на кадровия военнослежущ се заплаща
възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет.
Според чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ в
редакцията, обн. в ДВ, бр.16/26.02.2010г. нормалната продължителност на
служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица. Общата продължителност на служебното време на
военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора
нормалната дневна продължителност на служебното време. В случаите, в които
общата продължителност на служебното време е превишена, на военнослужещия се
заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.3 за изпълнение на
възложени задължения извън установеното служебно време.
Нормативната уредба на удълженото
работно време се съдържа в чл.136а от Кодекса на труда. Според ал.4 и ал.5 от
цитираната правна норма удължаването на работното време се компенсира от
работодателя чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен
работен ден. Когато работодателят не компенсира удължаването на работното време
в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето,
през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му
намаляване, като уведоми за това работодателя писмено поне две седмици
предварително. При прекратяване на трудовото правоотношение преди
компенсирането на труда по ал.4, разликата до нормалния работен ден се заплаща
като извънреден труд.
В раздел ІІІ от Правилника за кадровата
военна служба (отм.) е уредено полагането и заплащането на извънредния труд.
Понятието извънреден труд е дефинирано като труд, с който се превишава
продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ и който
е положен над определената месечна продължителност за служебното време,
определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.)
Анализът на цитираните правни норми и на
установените по делото факти обосновава извод, че макар да е формулирано като претенция
за заплащане на извънреден труд, искането на А. всъщност е за заплащане на
положения от него труд при превишаване на нормалното служебно време, но в
рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца –
чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 от ПКВС (отм.), вр. чл.194,
ал.2 от ЗОВСРБ. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС (отм.), вр. чл.194,
ал.2 от ЗОВСРБ дадените от А. дежурства от 24 часа надвишават максимално
допустимата удължена продължителност на работното време и не могат да се
квалифицират като извънреден труд. Така е, защото според нормата на чл.158,
ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се превишава продължителността
на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), т.е. трудът
над общата продължителност или над т.нар. „удължена“ продължителност на
служебното време. В конкретния случай даваните от А. дежурства от 24 часа са в
рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца -
чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ.
Тези дежурства са полагани по график, утвърден от работодателя и неизпълнено от
последния задължение да осигури почивка след тях или да компенсира
военнослужещия с намалено работно време. Според чл.152, ал.4 от ПКВС (отм.)
трудът, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност
на служебното време, какъвто е трудът при дежурства от 24 часа, се компенсира с
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за месеца. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.052010г.,
постановено по гр.д. № 282/2009г., ІV ГО на ВКС.
По изложените съображения, въззивната
инстанция намира, че районният съд не е квалифицирал правилно иска на А. по чл.203,
ал.3 ЗОВСРБ (отм.) за вземанията в периода от 15.07.2002г. до 12.05.2009г. и по
чл.214, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ за вземанията в периода от 13.05.2009г.
до 15.12.2014г. Първата правна норма предвижда възнаграждение за същинския
извънреден труд, т.е. за труда, който е положен при превишаване на общата
продължителност на служебното време на военнослужещия. Втората правна норма - чл.194,
ал.3 от ЗОВСРБ регламентира случаите на превишаване на общата продължителност
на служебното време, при които се дължи допълнително възнаграждение за работа в
специфични условия. Тя не се прилага за дежурствата, поради изричното
изключване, разписано в чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ. Сега действащия Закон за
отбраната и въоръжените сили на Република България не предвижда възможност за изплащане
на възнаграждение за извънреден труд.
Правомощията на въззивната инстанция в
случаите на неправилна квалификация са разписани в чл.271 от ГПК и са доразвити
в т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. В тези случаи въззивната
инстанция дължи корекция на правната квалификация. В процесния казус районният
съд се е произнесъл по заявените в исковата молба фактически твърдения, а не по
непредявен иск. Поради това не са налице основанията на чл.270, ал.3 от ГПК за
обезсилване на решението. Неправилната квалификация обаче е довела до
неправилни правни изводи, а именно - че установеното по делото превишение на
служебното време в рамките на удълженото такова, представлява извънреден труд.
В резултат на това е формиран извод, че правото на възнаграждение за извънреден
труд възниква след полагането му през съответния месец и се погасява с
изтичането на давностния срок по чл.111, б.“а“ от ЗЗД. Действително, районният
съд се е позовал на съдебна практика по чл.290 ГПК, но същата се отнася до
хипотезата на чл.203, ал.2 от ЗОВСР (отм.) и чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ в
редакцията към 31.03.2012г., касателно превишаването на нормалното служебното
време, но в рамките на удълженото такова. Според чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ в
редакцията, обн. в ДВ, бр.98/2016г., продължителността на служебното време над
нормалната, се компенсира с намаляване на същото при условия и по ред,
определени с акт на министъра на отбраната по ал.8. Към момента на прекратяване
на служебното правоотношение на А. обаче, е в сила редакцията на ЗОВСРБ, обн. в
ДВ, бр.16/2010г. и такова правило не съществува. В този смисъл е практиката на
ВКС, обективирана в решение № 128/26.05.2010г., постановено по гр.д. №
282/2009г., IV ГО на ВКС, решение № 439/01.07.2010г., постановено по гр. д. №
1733/2009г., III ГО и решение № 127/18.05.2011г., постановено по гр. д. №
1123/2010г., III ГО. Според цитираните решения в отменения ЗОВСРБ и в сега действащия
ЗОВСРБ съществува непълнота, която може да се преодолее чрез приложение на чл.136а,
ал.5 от КТ и превишеното служебното време да се заплаща „като извънреден труд”.
До 12.05.2009г. превишаването на служебното време над установеното, но в
рамките на максимално допустимото, се компенсира с почивка, а при невъзможност
за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд към датата на
прекратяване на правоотношението. Изложеното дотук обосновава извод, че в
конкретния случай не се касае за същински извънреден труд по смисъла на
специалния закон, а за приравнен на него труд, който се възмездява „като
извънреден“ при прекратяване на правоотношението - чл.136а, ал. 5 КТ.
Основателно е възражението в жалбата на А.
за неприложимост на чл.111, б. „а“ от ЗЗД. Според правилото на цитираната
правна норма с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за
възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. В конкретния
случай вземанията, за които е приложен института на погасителната давност
представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и изискуеми вземания по
чл.136а, ал.5 от КТ. Въпросът от кой момент започва течението на 3-годишния
срок от чл.111, б. „а“ от ЗЗД в хипотезата на чл.136а, ал.5 от КТ не е решен
еднозначно от Върховен касационен съд в практиката му, създадена по чл.290 от ГПК. Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване
на задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност
на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на
същия се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на
съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно
време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение
правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в
удълженото работно време като извънреден. Това право, според настоящия съдебен
състав се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от
датата на прекратяване на правоотношението. Законът за отбраната и въоръжените
сили на Република България (отм.) и Правилника за кадровата военна служба
(отм.) не предвиждат възможност компенсирането на удълженото работно време с почивка
или с намалено работно време да се извърши едностранно от военнослужещия без
разрешение на съответния ръководител. Поради това, и нормата на чл.136а, ал.4
от Кодекса на труда не може да намери приложение. Аргумент в подкрепа на този
извод представляват разпоредбите на чл.151, ал.3 и чл.151, ал.4 от ПКВС (отм.),
които създават задължение за работодателя да осигури на кадровите военнослужещи
почивка за хранене с продължителност не по-малка от половин час, която не се
включва в общата продължителност на служебното време. Организацията,
разпределението и отчитането на служебното време се определят със заповед на
командирите (началниците), които имат право да издават писмени заповеди, като
работният ден може да бъде разделен на две или три части. Основен принцип в
правото е, че едно право не може да бъде погасено по давност, ако не е могло да
бъде упражнено или защитено по съдебен ред. В конкретния случай правото на
парична компенсация за труда, положен извън нормално удълженото време, не може
да бъде упражнено преди да се прекрати служебното правоотношение. Създава се фактическо
положение, при което от една страна работодателят може да бездейства и да не
осигури ползването на почивка от военнослужещия, а от друга – военнослужещият
не може да упражни едностранно правото си на компенсация и да определи дните, в
които ще почива или ще работи при намалено работно време. Поради това,
настоящият съдебен състав приема, че правото на компенсация с почивка, респ.
правото на обезщетение за труда, положен над законоустановеното удължено
работно време, става изискуемо от датата на прекратяване на служебното
правоотношение и се погасява с изтичането на тригодишна давност, считано от
тази дата. Обратното на това разбиране означава да се признае, че правото на
почивка е погасено по давност още по време на служебното правоотношение при
липса на възражение от насрещната страна. Погасителната давност е институт,
който не се прилага служебно, а по възражение на една от страните. В конкретния
случай възражението за погасителна давност е направено едва с отговора на
исковата молба, което изключва възможността правото на компенсация да бъде
погасено по давност по време на служебното правоотношение. Този факт изключва приложението
на давността и по отношение на трансформираното право на обезщетение за положен
труд над нормално удълженото работно време, тъй като за преобразуваното право
започва да тече нова давност. По изложените съображения, възражението на А., че
давността по чл.111, б. „а“ от ЗЗД не може да погаси със задна дата
трансформираното в право на обезщетение, право на компенсация, е основателно и
трябва да се уважи. В резултат на това, решението на районния съд в частта, в която
е отхвърлена претенцията на бившия военнослужещ за заплащане на положения от
него труд над нормално установената удължена продължителност в периода от 15.07.2002г.
до 15.08.2011г. е неправилно и трябва да се отмени. Делото е изяснено от
фактическа страна и не съществува пречка да се постанови решение по съществото
на спора.
От заключението на съдебно-икономическата
експертиза се установява, че в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. Т.А. е
положил 880 часа труд над нормално установената удължена продължителност на
работното време (справка № 7 и справка № 8). Изчислено съобразно нормативно
утвърдената ставка за извънреден труд, възнаграждението за тези 880 часа възлиза
на 1 995,97 лева (колона № 15 от справка № 8). Това е размерът на обезщетението,
който Военно формирование 32890 – Бургас дължи на А. за неупражненото от него
право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в
право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение. Изчислена
върху тази основа, мораторната лихва върху вземането за периода от 15.07.2002г.
до 15.08.2011г. възлиза на 4 550,38 лева. По изложените съображения,
решението в частта, в която е отхвърлен иска на Т.А. за присъждане на сумата от
1 995,97 лева, представляваща възнаграждение за положен от него труд в
рамките на общото удължено работно време е неправилно и трябва да се отмени.
Вместо това трябва да се постанови друго решение, с което да се уважи искането
на А. за периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. в посочения размер. За
разликата над тази сума, искът е неоснователен и отхвърлителното решение в тази
част трябва да се потвърди. Мораторната лихва е предявена в размер от 1 000
лева на всяко месечно задължение в периода от 15.07.2002г. до 15.12.2014г.
Районният съд е присъдил мораторна лихва за периода от 16.12.2014г. до
08.01.2015г. в размер на 1,58 лева, поради което на присъждане подлежи
разликата до 1 000 лева, а именно – 998,42 лева.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя А. за некомпетентност на вещото лице и за невъзможността му да
работи с класифицирана информация. От приложените по делото документи -
удостоверение за завършено обучение по защита на класифицираната информация,
издадено на 25.04.2008г., удостоверение за професионална квалификация рег.№
УВ-4808/28.05.2004г., сертификат № 4192/28.05.2004г., разрешение за достъп до
класифицирана информация № 41746/28.08.2009г., валидно до 27.08.2013г. и
разрешение за достъп до класифицирана информация № 105067/10.05.2016г., издадено
от заместник – председателя на ДА „Национална сигурност“, валидно до
09.05.2020г. е видно, че на вещото лице Периклиев е разрешен достъп до
класифицирана информация на ниво строго секретно и секретно. От посочените в
списъка на вещите лица професионални квалификации се установява, че експертът
притежава необходимите научни знания и професионален опит да извърши
експертизата по поставените му задачи. Поради това, настоящият съдебен състав
кредитира заключението на съдебно-икономическата експертиза, извършено от
Периклиев и коригиращото заключение на Димитър Сребков в обсъжданите части като
обективно, вярно и безпристрастно.
Решението в частта, в която Военно
формирование 32890 – Бургас е осъдено да заплати на Т.А. сумата от 236,54 лева,
представляваща дължимо и неизплатено възнаграждение за положен труд в периода
от 15.08.2011г. до 15.12.2014г. е правилно и трябва да се потвърди, ведно с
присъдената върху тази сума мораторна лихва в размер на 1,58 лева.
Неоснователно е оплакването на Военното
формирование, че искът е неоснователен, тъй като е доказан само по основание,
но не и по размер. Според чл.162 от ГПК когато искът е установен в своето
основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера
по своя преценка или взема заключението на вещото лице. Правилото на цитираната
правна норма изключва възможността за отхвърляне на иска на посоченото от
въззивника – ответник основание.
Неоснователно е и позоваването на
заповед № ОХ-313/08.05.2001г., издадена от министъра на отбраната. Действително
в т.5 от заповедта, издателят й задължава адресатите да организират работното
време на кадровите военнослужещи така, че общата му продължителност при
нормална и увеличена продължителност и носене на дежурства да се отчита сумарно
на месец в съответствие с чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) В т.6 от тази заповед
обаче са предвидени изключенията от това правило и те са следните: при
невъзможност за изпълнение по обективни причини като некомплектованост по щат с
кадрови военнослужещи, и/или заболяване, и/или ползване на полагаем годишен
отпуск от повече от 25 % от кадровия
състав, участие в планови мероприятия, свързани с бойната подготовка извън постоянното месторазположение на
поделението и други мероприятия, свързани с ангажирането на повече от 50 на сто
от личния състав на поделението, се допуска отчитане на извънреден труд. Към
делото са представени заповед № 120/20.02.2006г., издадена от командира на ВМБ
- Бургас и заповед № 665/25.08.2006г., издадена от командира на Поделение 32890
– Бургас, с които е определен редът за отчитане на извънредния труд,
включително и в случаите на полагащи се компенсации с почивки. По делото обаче
няма данни тези заповеди да са изпълнени и трудът на А. да е компенсиран с
почивка или възмезден със заплащане като извънреден. Няма и доказателства, от
които да се заключи, че заповедите са действително изпълнени и трудът на А. е
компенсиран или възмезден. Приложените по делото справки са обобщени и не дават
яснота при каква хипотеза е отчетен извънредния труд – тази по чл.203, ал.3 от
ЗОВСРБ или тази по т.6 от заповед № ОХ-313/08.05.2001г., издадена от министъра
на отбраната. Според твърденията в отговора на исковата молба, извънредният
труд е отчитан в хипотезата на чл.204, ал.4 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.226, ал.1
от ЗОВСРБ (отм.), но не и в хипотезата на т.6 от заповед № ОХ-313/08.05.2001г.
По изложените съображения, възражението на Военно формирование 32890– Бургас е
неоснователно.
Решението в частта, в която на А. е
присъдена сумата от 2 418,60 лева, представляваща дължимо и неплатено
трудово възнаграждение на ищеца за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г. и
сумата от 150 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата е
неправилно и трябва да се отмени.
Съгласно разпоредбите на чл.212, ал.1 и ал.3
от ЗОВСРБ (в редакцията към прекратяване на служебното правоотношение през
2012г.), военнослужещите имат право на основно месечно възнаграждение в
съответствие с присвоеното им военно звание и степента в обхвата на военното
звание. Базата за определяне размера на основното месечно възнаграждение за
най-ниската длъжност се определя ежегодно със Закона за държавния бюджет на
Република България, като месечното възнаграждение се увеличава с коефициент
спрямо базата, както следва: като за офицери - не по-малко от 2,2; за офицерски
кандидати и сержанти - не по-малко от 1,75; за войници (матроси) - не по-малко
от 1,6.
Според чл.212, ал.2 от ЗОВСРБ в
редакцията, обн. в ДВ, бр.16/2010г. размерите на основното месечно
възнаграждение по ал.1 се определят с акт на Министерския съвет по предложение
на министъра на отбраната. В изпълнение на законовата делегация е прието ПМС № 86/03.05.2010г.
за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по Закона за отбраната и
въоръжените сили на Република България и на държавните служители и лицата,
работещи по трудово правоотношение по ЗМВР. В §3, ал.5 от ПЗР на ЗОВСРБ е
предвидено, че до влизане в сила на акта на акта по чл.212, ал.2, на лицата по ал.1
ще се заплащат досегашните възнаграждения. В конкретния случай ищецът А. не
оспорва факта, че е получавал начисленото му трудово възнаграждение, но твърди,
че до края на 2012г. и началото на 2013г. Министерският съвет не е приел акт,
който да предвижда получаването на по-високо възнаграждение. При тези
фактически твърдения, не може да има съмнение, че претенцията на ищеца за
заплащане на по-високо от определеното му трудово възнаграждение е
неоснователна и е следвало да се отхвърли.
Съдът, който разглежда иска на кадровия
военнослужещ за вземане, произтичащо от служебното му правоотношение, не може да
упражни пряк или инцидентен контрол върху валидността и законосъобразността на
ПМС № 86/03.05.2010г. Подзаконовият нормативен акт подлежи на отмяна само в
производство по чл.185 и сл. от АПК или чрез изрична разпоредба на последващ
нормативен акт. В конкретния случай не е осъществена нито една от двете
алтернативни хипотези. Не е налице и хипотезата на чл.15, ал.3 от ЗНА, тъй като
ЗОВСРБ не установява конкретен размер на основното възнаграждение на
военнослужещите, което да се приложи.
Тъй като изводите на въззивната
инстанция не съвпадат с тези на решаващия съд, постановеното от последния
решение в обратен смисъл трябва да се отмени и вместо това да се постанови
друго, с което да се отхвърли иска на Т. Ангелова за заплащане на сумата от от
2 418,60 лева, представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение за
периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г. и за сумата от 150 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата.
Решението в частта, в която е отхвърлен
иска на Т.С.А. против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата над 1 995,97
лева, представляваща възнаграждение за положен труд над 880 часа в периода от
15.07.2002г. до 15.12.2014г. е правилно и трябва да се потвърди. Правилно е и
решението в частта, в която е отхвърлен иска на А. за присъждане на мораторна
лихва в размер над 1000 лева.
По делото е направено искане за
присъждане на разноски от двете страни в процеса.
Като се съобрази с разпоредбите на чл.78,
ал.1 и ал.2, вр. с чл.81 от ГПК съдът намира, че отговорността на страните за
разноски трябва да бъде разпределена по
следния начин: за уважения размер на иска (3 234,09 лева) Военно
формирование 32890 – Бургас дължи на Т.С.А. сумата от 498,54 лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции; за
отхвърления размер на иска (14 281,11 лева) Т.С.А. дължи на Военно
формирование 32890 – Бургас съдебно-деловодни разноски в размер на 956,71 лева
за две съдебни инстанции при възнаграждение за юрисконсулт в размер на 300 лева
за въззивната инстанция.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК Военно
формирование 32890 – Бургас следва да заплати в полза на Окръжен съд – Бургас
държавна такса за въззивната инстанция в размер на 278,93 лева, за която ищецът
е освободен от заплащане.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският
окръжен съд, ІІІ въззивен състав:
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която е отхвърлен иска на Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** –
адвокат Мариана П. против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата от
1995,97 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен 880
часа труд в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г., ведно със законната лихва
върху тази сума, начиная от подаването на исковата молба до окончателното
изплащане и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890 –
Бургас да заплати на Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** – адвокат
Мариана П. сумата от 1995,97 лева, представляваща възнаграждение за 880 часа положен
и некомпенсиран труд в рамките на общото удължено служебно време в периода от
15.07.2002г. до 15.08.2011г., ведно със законната лихва върху главницата,
начиная от подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която е отхвърлен иска на Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** –
адвокат Мариана П. против Военно формирование 32890 – Бургас за сумата от 1 000
лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 1995,97 лева за периода
от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890 –
Бургас да заплати на Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** – адвокат
Мариана П. сумата от 1000 лева, представляваща мораторна лихва върху главница
от 1995,97 лева, дължима за периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г.
ОТМЕНЯ решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която Военно формирование 32890 – Бургас е осъдено да заплати на Т.С.А., ЕГН: **********
със съдебен адрес *** – адвокат Мариана П. сумата от от 2 418,60 лева,
представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение на ищеца за периода
от 12.05.2009г. до 31.12.2012г, ведно със сумата от 150 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на Т.С.А., ЕГН: **********
със съдебен адрес *** – адвокат Мариана П. против Военно формирование 32890 –
Бургас за заплащане на сумата от от 2 418,60 лева, представляваща дължимо и
неплатено трудово възнаграждение на ищеца за периода от 12.05.2009г. до
31.12.2012г, ведно със сумата от 150 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата.
ОТМЕНЯ решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** – адвокат Мариана П. е
осъден да заплати на Военно формирование 32890 – Бургас съдебно-деловодни
разноски в размер на 671,80 лева и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Т.С.А., ЕГН: ********** със
съдебен адрес *** – адвокат Мариана П. да заплати на Военно формирование 32890
– Бургас съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции в размер на 956,71
лева.
ОТМЕНЯ решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в
която Военно формирование 32890 – Бургас е осъдено да заплати на Т.С.А., ЕГН: **********
съдебни разноски в размер на 192,29 лева и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890 –
Бургас да заплати на Т.С.А., ЕГН: ********** със съдебен адрес *** – адвокат
Мариана П. съдебно-деловодни разноски в размер на 498,84 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1652/19.10.2017г.,
постановено по гр.д. № 93/2015г. по описа на Районен съд – Бургас в останалата част.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890 –
Бургас да заплати на Окръжен съд – Бургас държавна такса в размер на 278,93 лева.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.