Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 260104 14.12.2020 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 1 декември………………..…………………………….…2020
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар ………Катерина Маджова……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…3289….по описа за
2020……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена от В.П.П.
против решение № 260004 от 17.08.2020 г., постановено по гр.д. № 5550/2019 г.
на Старозагорския районен съд.
Във въззивната жалба е релевирано
оплакване срещу правния извод на районния съд за неоснователност на исковата
претенция в отхвърлителната част за сумата от 1 351,24 лв. до пълния
предявен размер от 7361 лв. Въззивникът твърди, че първоинстанционното решение
е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон и
необоснованост. Излага съображения по съществото на спора и моли, съдът да
отмени обжалваното решение в отхвърлителната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който тя се оспорва. Излагат се съображения в
подкрепа на становището.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но по същество - неоснователни.
Пред районния съд е бил предявен
установителен иск по чл.422 ГПК – за установяване на вземането на ищеца срещу
ответника в размер на 7 361 лв., за което е била издадена заповед за
изпълнение. Ищецът В.П.П. е твърдял в исковата си
молба, че на 12.10.2015 г. сключил с ответника договор за заем на пари в размер
на сумата от 1 670 евро, за срок до 15.01.2015 г. Било уговорено, че при забава
на заемателя, той ще дължи и неустойка в размер на 15 % върху стойността на
невъзстановената сума за всеки просрочен ден. Твърдял е, че заемателят не
изпълнил задължението си по договора и не върнал заетата сума в определения
срок. По този повод с допълнителна клауза към договора, вписана в него
саморъчно от ответника на 15.03.2016 г., той се задължил да върне заетата сума,
ведно с неустойката (лихвата) към нея в общ размер на 2 470 евро, най - късно
до 15.06.2016 г. За обезпечение на същата дата - 15.03.2016 г., ответникът издал
и запис на заповед за посочената сума с падежна дата - 15.06.2016г.
Ищецът е тврдял, че междувременно, на 15.12.2015 г. предоставил в заем на
ответника още сумата от 2 100 лв., във връзка с което на същата дата той му
издал друг запис на заповед, с падежна дата - 15.02.2016 г. Тъй като на падежа
ответникът не изпълнил и това свое задължение за възстановяване на заетата нова
парична сума, с допълнителна клауза от 15.03.2016 г., имаща силата на разписка,
вписана в записа на заповед от 15.12.2015 г. саморъчно от ответника, той по
аналогичен начин се задължи в срок до 15.06.2016 г. да му заплати сума в размер
на 2 320 лв. (главница и лихва), а до 30.03.2016 г. и сумата от 210 лв. -
изтекла лихва, или общо сума в размер на 2 530 лв. Общо задължението възлизало
на 7 361 лв. Твърдял е, че до момента ответникът не му е заплатил нищо. Затова
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и по
образуваното ч.гр.д. №3867/2019 г. по описа на РС Стара Загора такава заповед била издадена. Ответникът обаче възразил и
затова той предявил иска по чл.422 ГПК
за установяване на вземането. Искал е от съда да признае за установено по
отношение на ответника К.И.К., че му сумата от общо 7 361 лв., ведно със
законната лихва, считано от 25.07.2019 г. до изплащане на вземането.
Ответникът
К.И.К. е оспорил изцяло предявения иск
по основание и размер и е искал той да бъде отхвърлен. Твърдял е, че фактическа
обстановка не съответства напълно на обективната истина. Считал е, че договорът
за заем от 12.10.2015 г. е недействителен - нищожен поради липса на съгласие.
Сочи, че не му било ясна претенцията на ищеца както за главницата, така и за
лихвата, както и по какъв начин се изчислява претендираната лихва и какъв е
нейният размер. Предявил е възражение за изтекла давност по отношение на
претенцията за лихва, като се позовава на разпоредбата на чл.111 б.„в” ЗЗД. По
отношение втория запис на заповед от 15.03.2016 г. заявява, че и той е
недействителен, тъй като бил и определена дата на издаване - 15.03.2016 г. и
дата на падежа - 15.06.2016 г. Подписал
записа на заповед на датата на издаване, но на същата дата и в същият момент и
върху същия документ подписал и декларация, че записът на заповед е му е
предявен на падежа - 15.03.2016 г. Следователно датата на издаване съвпадала с
датата на падежа, което правило записът на заповед абсолютно невалиден и не
поражда правни последици. Счита, че съдържанието на други условия, при
наличието на ясно установената и категорична законова форма, опорочава записът
на заповед и прави същия недействителен. Счита, за недействителен и записът на
заповед от 15.12.2015 г. за сумата от 2 100 лв., тъй като не отговарял на
законовите изисквания. Неприемлива, абсурдна и недействителна е т.нар.
„допълнителна клауза” от 15.03.2015 г., в която дължимата сума от 2 100 лв.
била променена на 2 320 лв. В допълнителната клауза издателят се задължил да
„възстанови” и сумата от 210 лв., която представлявала неясна лихва по още
по-неясна главница за неустановен срок, тъй като цифрите „30.03.” не следвало
да се приемат за дата. Твърди, че няма задължения към ищеца, тъй като му е
изплатил суми в общ размер на 4 015 лв., внесени в брой по личната му банкова
сметка.
Първоинстанционният
съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са в договорни отношения по договор
за заем на сума в размер на 1670 евро (с левова равностойност 3266,24 лв.) със
задължение да бъде върната на 15.11.2015 г. Приел е, че ответникът не отрича
съществуването и на другото заемно правоотношение за сумата от 2 100 лв.
Приел е, че ищецът е изпълнил задълженията си по договорите, като е предал на ответника
заемните суми, а той е изпълнил частично задължението си да ги върне, като е
превел по банкова сметка ***.
От
правна страна е приел, че в
заповедното производство не се твърдят и не се претендират договорна лихва,
лихва за забава, неустойка и затова счита, че претенцията е за неизпълнено
задължение за връщане на заемна сума. По правилата на чл.76 ал.1 ЗЗД е приел,
че с извършените от ответника плащания същия е погасил изцяло задължението си
от 1 670 евро по договора за заем от
12.10.2015 г. и частично задължението си от 2 100 лв. по заемно
правоотношение от 15.12.2015 г., като неизплатения остатък възлиза на 1
351,24лв., в който размер е уважил иска.
Въззивната
жалба е неоснователна.
Страните
по делото са съконтрагенти по договор за заем от 12.10.2015 г. на пари в размер
на 1 670 евро с левова равностойност 3 266,24 лв. Ищецът, сега
въззивник, като заемодател е изпълнил своето задължение да предостави заетата
сума в собственост на заемателя, сега въззиваем, а той се е съгласил да я върне
в срок до 15.11.2015 г. Страните са уговорили лихва – 0,05% върху стойността на
даденото - чл.3, т.2 от договора. Очевидно, според срока на договора, който е
едномесечен, както и предвид разпоредбата на чл.6, т.1 от него, така
уговорената лихва е месечна. Страните
са уговорили и неустойка при забава на заемателя да върне парите в размер на
15% върху стойността на невъзстановената сума за всеки просрочен ден.
Заетата
сума не е била върната от заемателя своевременно. Затова, на 15.03.2016 г. той
е записал върху договора, че към 15.06.2016 г. ще издължи сума от 1 670
лв. плюс лихвата към нея или общо 2 470 евро.
Между
страните е сключен още един договор за заем за сумата от 2 100 лв., във връзка с
който е издаден запис на заповед от 15.12.2015 г. На 15.03.2016 г. длъжникът е
записал върху записа на заповед, че към 15.06.2016 г. ще върне сума от
2 320 лв. и до 30.03. ще възстанови 210 лв., които представляват лихва по
главницата.
От
представените пред първоинстанционния съд вносни бележки се установява, че
ответникът е заплатил по сметката на ищеца суми в общ размер на 4 015 лв.,
от които 1 303 лв. на 16.12.2016 г. по запис на заповед от 15.03.2016 г.;
606 лв. на 03.11.2016 г. по запис на заповед; 6060 лв. на 12.09.2017 г. по
запис на заповед и 1 500 лв. на 16.05.2017 г., също по запис на заповед.
Въззивният
съд намира за неоснователно възражението, изложено във въззивнита жалба, че
приетото от районния съд, че длъжникът дължи само сумата от 1 670 евро по
договора за заем от 12.10.2015 г., е погрешно. Изписаният ръкописен текст върху
този договор не съставлява допълнителна клауза към договора, тъй като е
едностранно изявление на длъжника, с което той признава съществуването на
правото на кредитора и своето насрещно задължение. По правната си същност това
изявление представлява признание на вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД.
Законът не е установил форма на действителност или за доказване на признанието
на вземането. Поради това то може да бъде материализирано чрез всички допустими
от закона начини – може да бъде обективирано в официален или частен документ,
както и изразено устно или чрез конклудентни действия, които да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния
дълг на кредитора. В случая обстоятелството, че признанието е обективирано
върху същия документ, който съдържа договора за заем, не го прави част от него
(допълнителна клауза към договора), както счита въззивникът.
Съгласно
чл.116, б.“а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
От прекъсването на давността започва да тече нова давност, която за вземания за
лихви е 3-годишна. Следоватено, считано от 15.03.2016 г. е започнал да тече
3-годишният давностен срок за вземането на въззивника за лихви и е изтекъл на
15.03.2019 г. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено в РС Стара Загора на 24.07.2019 г., т.е. след
изтичането на давностния срок. Затова въззивният съд намира, че правилно
пълноинстанционният съд е приел, че по договора за заем от 12.10.2015 г.
заемателят дължи само главницата от 1 670 лв., която е погасена чрез
плащане.
Без
значение е посоченото във въззивната жалба за формалните изисквания на закона
относно записа на заповед и неговата редовност от външна страна. Това е така,
защото заявлението е по чл.410 ГПК и за него документът по чл.417, т.10 ГПК е
ирелевантен. В случая той следва да се преценява само и единствено като едно от
доказателствата, от които се установява наличието на заемното правоотношение
между страните.
Изложеното
по-горе в пълна степен се отнася и до задължението по другия заем за сумата от
2 100 лв., поради което ответникът е дължал по него връщане на главницата,
от която са останали непогасени след извършените плащания само 1 351,24
лв. Предвид
изложеното по-горе съдът намира, че по делото е установено вземане на
заявителя В.П.П. в посочения размер.
Поради неоснователността на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка. чл. 273 ГПК се дължат разноски на
въззиваемата страна по правния спор за възнаграждение за един адвокат в размер
на 400 лв.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 260004 от 17.08.2020 г., постановено
по гр.д. № 5550/2019 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във
връзка. чл. 273 ГПК В.П. ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на К.И.К. ***, ЕГН **********,
сумата от 400 лв. за направените пред въззивния съд разноски за възнаграждение
за един адвокат.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: