Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Крристина
Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 15397 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 194542 от 16.08.2019г. по гр.д. № 71859/2015г. Софийски районен съд, 69 състав признал за установено на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.Н.И., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 1 299.53 лв., представляваща
цена на ползвана топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 9,
находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен № 174933, за периода от
месец 05.2012г. до месец 04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 15.06.2015г. до плащането; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 213.25 лв., представляваща
лихва за забава, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия,
считано от падежа на всяко отделно вземане до 03.06.2015г.; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 10.20 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение през периода от месец 05.2012г. до месец
04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 15.06.2015г. до плащането, като отхвърлил исковете
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава, начислена
върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 30.06.2012г. до
03.06.2015г. до пълния предявен размер от 219.17 лв., и за заплащане на лихва
за забава, начислена върху главницата за извършена услуга дялово разпределение
за периода от 30.06.2012г. до 03.06.2015г. в размер на 1.86 лв. Съобразно
изхода на спора са разпределени разноските за заповедното и исковото
производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето
лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата В.Н.И., която го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Първостепенният съд неправилно приел, че по
делото е доказано наличие на облигационно правоотношение между страните. Ответницата
не била нито собственик, нито ползвател на отопляемия имот и нямала задължение
да заплаща доставяната в имота топлинна енергия. Представената заповед на СНС
по своята същност била такава по чл. 100 ЗТСУ (отм.) и не доказвала правото на
собственост, а само правото на обезщетение. Освен това ищецът не доказал
правилното и точно отчитане на доставената топлинна енергия. Представеният
договор с топлинния счетоводител бил с изтекъл срок и отчитането не било според
нормативните изисквания. Не били представени и доказателства, че главните
топломери и водомери в абонатната станция са преминали през изискуемия
метрологичен контрол за процесния период. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 04.02.2021г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивницата адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
1 299.53 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
в периода м. 05.2012г. - м. 04.2014г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.
„********, с абонатен № 174933;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
219.17 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за
топлинна енергия за периода 30.06.2012г. – 03.06.2015г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 10.20
лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода
м. 05.2012г. - м. 04.2014г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1.86
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
разпределение за периода 30.06.2012г. – 03.06.2015г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението
– 15.06.2015г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 33686/2015г. на СРС,
69 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, наречен
„възражение“ с който е заявила, че възразява срещу исковете, защото ищцовото
дружество й отказвало да подаде молба за разсрочено плащане. Не било ясно от
къде имат документа й за собственост, но това било незаконно.
Подадената от ответницата в срока за отговор, на 02.03.2016г. молба за
предоставяне на правна помощ, е оставена без уважение с влязло в сила на
12.09.2017г. определение. На дадени от районния съд указания да заяви изрично
дали оспорва исковете или иска само разсрочване, с молба от 02.02.2018г. са
релевирани за първи път възражения, че се оспорва наличие на облигационно
правоотношение и че не е собственик, нито ползвател на имота. Поради това е
искала отхвърляне на исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Въззивният
съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания е правилно по следните съображения:
Въззивният съд намира за неоснователни доводите в жалбата
във връзка с наличието на валидно договорно правоотношение между страните по
доставка на топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това
са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие.
В този смисъл са и мотивите на решението от 09.12.2019г.
по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка на нормите
на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката на
отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане, направено
за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в
националното право особени правила за етажната собственост.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Фактът, че ответницата е собственик на процесния имот, е бил признат от
същата както с възражението по чл. 414, ал. 2 ГПК, така и с подадения отговор
на исковата молба. Релевираното едва с молба от 02.02.2018г. възражение е
преклудирано. Възражението е и по същество неоснователно. От приетата и
неоспорена заповед № РД-41-2584 от 11.08.1982г. на председателя на ИК на СНС и
удостоверение за идентичност на СО – район „Младост“ се установява по безспорен
начин, че ответницата е собственик на процесния имот – арг. чл. 103, ал. 1 ЗТСУ
(отм.).
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия.
Липсата на сключен
договор между клиентите на ТЕ за битови нужди в сграда етажна
собственост и лице по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ не може да обуслови извод за липса на
договорна връзка между клиентите и топлопреносното предприятие, нито за
незаконосъобразно отчитане на топлинната енергия, стига същото да е извършено
съобразно нормативните изисквания. Видно от приетия и неоспорен протокол от
проведено ОС на ЕС (списъкът към който е нотариално заверен, в съответствие с
действалото нормативно изискване), етажните собственици в процесната сграда –
етажна собственост (между които и ответницата) са взели решение третото лице
помагач да извършва дяловото разпределение на топлинна енергия в сградата. Чл.
139в, ал. 1 ЗЕ вменява задължение за клиентите в сграда - етажна собственост да
изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а,
за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда
на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено
топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая ответницата не
твърди клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице
помагач, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което
ищецът правилно е начислявал сумите за ТЕ въз основа на данните от дяловото
разпределение, извършвано от „Т.с.” ЕООД, последното вписано в публичния
регистър в Министерство на енергетиката
по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ.
Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод по делото
да не се установило средствата за търговско измерване да са преминали през изискуемите
метрологични проверки. От приетото в първата инстанция заключение на СТЕ, което
не е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява, че общите
топломери (за горен и долен кръг на отоплителната система) в АС на процесната сграда-етажна
собственост са преминавали през изискваните от ЗИ метрологични проверки
със заключение „съответства”. От заключението, както и от неоспорените
документи за отчет, подписани за „потребител“ се установява, че дяловото
разпределение е извършвано въз основа на реален отчет на 2 бр. водомери за
топла вода в имота, а сумите ТЕ от сградна инсталация са правилно начислявани
въз основа на отопляемия обем на имота по проект. При изготвяне на заключението
вещото лице е взело предвид както предоставените му документи за извършените
метрологични проверки на общите топломери, подробно описани в заключението,
така и справката за показанията на общия топломер, дяловите разпределения,
изготвени от третото лице помагач, както и документите за отчет. При установеното
количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна собственост, измерена с
годни СТИ, и заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в
съответствие с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената
в имота ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР
цени.
Жалбата в частта й по иска за главница за дялово
разпределение и по акцесорния иск за лихви е бланкетна – в нея не са релевирани
конкретни оплаквания във връзка с изводите на районния съд, поради което
съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощие да проверява правилността
на решението в тези части. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 04.02.2021г. упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт
не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на въззивната
жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание, намира, че
юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194542 от 16.08.2019г., постановено по гр.д. № 71859/2015г. на Софийски районен съд, 69 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.Н.И., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 1 299.53 лв., представляваща
цена на ползвана топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 9,
находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен № 174933, за периода от
месец 05.2012г. до месец 04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 15.06.2015г. до плащането; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 213.25 лв., представляваща
лихва за забава, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия,
считано от падежа на всяко отделно вземане до 03.06.2015г., и на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 10.20 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение през периода от месец 05.2012г. до месец
04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 15.06.2015г. до плащането.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 71859/2015г. на Софийски районен съд, 69 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК*******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.