Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
26.05.2023 г.
В И
М Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1833 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 20235650 от 26.10.2020 год., постановено по гр.дело № 50116/2018 г. на СРС, І Г.О., 41 състав, е обявена на основание
чл.42, б.“в“ ЗН вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД нищожност
на саморъчното завещание от 03.04.1958 г., оставено отД.В.К.,
в полза на племенницата му Н.В. В. и съпругът й К.С.В., обявено на 18.11.1958
г., по н.д.№ 149/1958 г. на Служба по вписванията, по искове на М. С. Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, тримата със съдебен адрес:***, офис 33, срещу В.Н.В., ЕГН **********, Е.Г.В., ЕГН **********, Т.Г.В., ЕГН **********,
тримата с адрес: *** и Н.Г.В.- Б., ЕГН **********, с адрес: ***, четиримата със
съдебен адрес:***. С решението на съда е осъдена В.Н.В., ЕГН **********, с адрес: *** и със
съдебен адрес:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на М. С. Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, тримата със съдебен адрес:***, офис 33, сумата от 12, 50 лв.,
представляваща сторени в производството разноски за тази съдебна инстанция. С
решението на съда е осъден Е.Г.В., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен
адрес:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на М. С. Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, тримата със съдебен адрес:***, офис 33, сумата от 12, 50 лв.,
представляваща сторени в производството разноски за тази съдебна инстанция. С
решението на съда е осъден Т.Г.В., ЕГН ********** с адрес: *** и със съдебен
адрес:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на М. С. Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, тримата със съдебен адрес:***, офис 33, сумата от 12,50 лв.,
представляваща сторени в производството разноски за тази съдебна инстанция. С
решението на съда е осъдена Н.Г.В.- Б., ЕГН **********, с адрес: *** и със
съдебен адрес:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на М. С. Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, тримата със съдебен адрес:***, офис 33, сумата от 12,50 лв.,
представляваща сторени в производството разноски за тази съдебна инстанция.
Срещу решението на СРС, 41 с-в е постъпила въззивна жалба от В.Н.В., Е.Г.В., Т.Г.В. и Н.Г.В.-
Б., подадена чрез пълномощника им адв.Е.И., с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо и
производството по делото прекратено или
обжалваното решение да бъде отменено,
като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен предявения иск за нищожност на саморъчно завещание на основание
чл.42, б.“в“ от Закона за наследството ЗН/. Твърди се, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемите страни- ищци С.Т.А.,
А.С.Х.-В. и М. С. Х., чрез пълномощника си адв.О.С., оспорват жалбата, като неоснователна, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Молят съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да
се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения, досежно основателност
на предявения от ищците М. С. Х., А.С.Х.-В. и С.Т.А. срещу ответниците В.Н.В., Е.Г.В., Т.Г.В. и Н.Г.В.-Б., иск за нищожност на саморъчно завещание на основание
чл.42, б.“в“ от Закона за наследството ЗН/.Доводите в жалбата са изцяло основателни. Изводите
на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предмет
на разглеждане в настоящето производство е предявен от ищците М. С. Х., А.С.Х.-В. и С.Т.А. срещу ответниците
В.Н.В., Е.Г.В., Т.Г.В. и Н.Г.В.- Б., иск за
нищожност на саморъчно завещание от 03.04.1958 г. на основание чл.42, б.“в“ от
Закона за наследството/ЗН/ оставено от общия наследодател на странитеД.В.К./ починал на 15.11.1958 г. в полза на Н.В. В.
и К.С.В..
Като неоснователни следва да се
преценят доводите изложени във въззивната жалба за
недопустимост на обжалваното решение, като постановено по недопустим иск при
липса на правен интерес за ищците от предявяването на иск за нищожност на саморъчно завещание от 03.04.1958 г.
на основание чл.42, б.“в“ от Закона за наследството ЗН/ оставено от общия
наследодател на странитеД.В.К./ починал на 15.11.1958
г. в полза на Н.В. В. и К.С.В.. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9
от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено,
без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при
липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране
на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на
принципа на диспозитивното начало, съдът се е
произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В
настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй
като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирани страни
при наличието на правен интерес за тях и на необходимите положителни
процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.
Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо –
не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Противно на изложеното във въззивната жалба за ищците
е налице правен интерес от предявяването на иск за
нищожност на саморъчно завещание от 03.04.1958 г. на основание чл.42, б.“в“ от
Закона за наследството/ЗН/ оставено от общия наследодател на странитеД.В.К./ починал на 15.11.1958 г. в полза на Н.В. В.
и К.С.В.. В практиката на ВКС се приема, че предмет на исковете по
чл.42 от ЗН е валидността на завещанието, от което се ползва
ответникът. Исковете са установителни и за тях важи
общият принцип на чл.124
от ГПК, че ищец може да бъде
всеки, който има правен интерес
от това. Исковете са на
разположение на тези лица,
чиито права, произтичащи от наследяване по закон или от
предходно завещание, са засегнати от
завещанието, от което се ползва
ответникът. С други думи - надлежен ищец по тези
искове е всеки, който твърди за
себе си права,
отречени със завещанието на ответника/
в този смисъл е решение № 153 от 15.03.2010 г. по гр.дело № 4632/2008 г. на
ВКС, І г.о./.
Такъв е и процесния
случай, при който ищците твърдят за себе си права, отречени със саморъчното
завещание от 03.04.1958 г. оставено от
общия наследодател на странитеД.В.К./ починал на
15.11.1958 г. в полза на Н.В. В. и К.С.В./ наследодатели на ответниците/.
В процесния
случай, със саморъчно завещание от 03.04.1958 г.,Д.В.К. е завещал на
племенницата си Н.В. по мъж К. В. и на съпруга й К.С.В. конкретно посочени
недвижими имоти/ всичките си полски имоти, състоящи се от ниви и ливади/, като
изрично е посочил, че завещанието прави при тежест на наследниците споменати
по-горе, „ за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно,
и ме погребат по подходящ християнски обичай“. Завещанието е обявено на
18.11.1958 г. по нот.дело № 149/1958 г. на Служба по
вписванията- гр.София. От удостоверение за наследници с изх.№ 170/25.04.2018
г., издадено от длъжностно лице в Кметство с.Лозен при Столична община-
район“Панчарево“ се установява, чеД.В.К. е починал на
15.11.1958 г. , като неженен без деца, както и кои са наследниците му по закон
след неговата смърт. Установява се, че Н.В. В., ЕГН **********/ починала, като
вдовица на 22.09.2016 г./ е дъщеря на брат наД.В.К.- В.В.Т.-К./ починал на 08.09.1943 г./. След смъртта си Н.В. В.,
ЕГН **********/ починала на 22.09.2016 г./ е оставила следните наследници по
закон: Г.К.В., ЕГН **********- син, починал на 28.03.2018 г., оставил от своя
страна, следните наследници по закон- ответницата В.Н.В., преживяла съпруга,
ответникът Е.Г.В.- син и ответникът Т.Г.В.- син. Установява се, че Н.В. В. е
имала и син Г.К.В., който е починал преди майка си на 27.10.2007 г. и е оставил
от своя страна, като единствен наследник по закон ответницата Н.Г.В.-Б.-
дъщеря. От представеното удостоверение за наследници се установява, че ищците М.
С. Х., А.С.Х.-В. и С.Т.А. са наследници по закон на Б.В.К./ починал на 16.04.1973 г./,
брат наД.В.К..
Безпротиворечиво съдебната практика приема, че завещанието
е недействително, когато волята на завещателя е мотивирана от желанието да бъде
гледан и издържан той до края на живота си от лицето на което завещава. Това е
така, тъй като завещанието е лично, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено
в установената от закона форма. След като тълкувайки волята на завещателя,
изразена в неговото съдържание, се установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен под формата на условие
или тежест, не е да се надари лицето-бенефициер, а да
му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка по отношение, то такова
саморъчно завещание е нищожно като противно на закона и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имуществото.
Действително чл.17, ал.1 ЗН допуска завещание под условие или тежест. Но те,
както условието, така и тежестта трябва да се изпълнят след смъртта на
завещателя, а не приживе, като валидността на завещанието се определя към
момента на откриване на наследството.
Константна
е практиката на ВКС, според която е нищожно на основание чл.42, б.”в” ЗН
завещание, мотивирано с увереността на завещателя, че ще получава бъдещи грижи
от облагодетелстваното лице, тъй като наличието на такъв мотив противоречи на
безвъзмездния характер на завещателния акт. Този
мотив разкрива очакванията на завещателя за бъдеща престация,
свързана с вменяване на задължение за грижи към него занапред, което не може да
бъде преценено като обичаен мотив, с оглед на който се извършват завещателни разпореждания /решение № 246 от 17.12.2014 г.
по гр.дело № 1073/14 г. на ВКС, І г.о., решение № 25 от 16.05.2016 г. по гр.дело
№ 5043/15 г. на ВКС, ІІ г.о./.
В процесния
случай волята на завещателяД.В.К. е ясно и точно
изразена в саморъчното му завещание от 03.04.1958 г. Мотивите наД.В.К. за извършване на завещателното
разпореждане са изразени точно и категорично в процесното
саморъчно завещание, а именно: „настоящото ми завещание правя при тяжест на наследниците споменати по-горе, за да ме гледат и
издържат до края на живота грижливо и внимателно, и ме погребат по подходящ
християнски обичай“. В случая мотивите за извършване на завещателното
разпореждане са два. Първият мотив е изразен категорично и той е да се вменят
задължения на племенницата му Н.В. по мъж К. В. и на съпруга й К.С.В. да гледат
и издържат завещателяД.В.К. до края на живота му
грижливо и внимателно. От съдържанието на завещанието не следва, че то е
направено в израз на благодарност или други морални причини, а волеизявлението
на завещателя досежно първия му мотив се прави при
една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена
към грижи за него до края на живота му, които са с материален израз. Т.е. волята
на завещателя е изразена ясно и недвусмислено и тя е, че той завещава на племенницата
си Н.В. по мъж К. В. и на съпруга й К.С.В. цялото си имущество срещу насрещното
задължение от тяхна страна да го гледат и издържат до края на живота му
грижливо и внимателно, което задължение безусловно има възмезден характер. В
тази връзка не би могло да се направи обоснован извод, че се касае до
действително завещателно разпореждане, направено с
тежест по смисъла на чл.17 ЗН. Действително разпоредбата на чл.17 ЗН допуска
завещание под условие или тежест, но законът изисква и условието и тежестта да
се изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, какъвто е настоящия
случай- гледане и издръжка на завещателя до края на живота му. Нещо повече, с
„тежестта” по смисъла на чл.17 ЗН завещателят вменява на бенефициера
да извърши някакво действие след смъртта му като правната същност на вмененото
в тежест действие трябва да се преценява конкретно. В случая задължението „за
да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно“ безспорно има
имуществен характер и представлява една неопределена във времето имуществена престация. От друга страна съдът приема, че процесното завещание не е мотивирано единствено и само с
оглед очакванията на завещателя да бъде гледан и издържан от племенницата си Н.В.
по мъж К. В. и от съпруга й К.С.В. до края на живота му. Завещанието съдържа и
втори мотив за извършване на завещателното
разпореждане, а именно: „ и ме погребат по подходящ християнски обичай“. Т.е., процесното завещание е мотивирано и с оглед очакванията на
завещателя да бъде погребан от племенницата си Н.В. по мъж К. В. и от съпруга й
К.С.В., по подходящ християнски обичай. Този мотив на завещанието е изразен от
завещателя също категорично и ясно, и същия не противоречи на закона и морала.В
процесния случай волята на завещателяД.В.К.
е мотивирана от желанието му да бъде погребан по подходящ християнски обичай.
На следващо място съдът приема, че
завещанието е едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след
смъртта. Предвид този едностранен и безвъзмезден характер мотивите на
завещанието имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за
преценка дали разпореждането е в границите на закона. А мотивите могат да са
различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да
се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури
нуждаещия се, да се накаже безотговорния - това са съображения, които разкриват
моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и
подбуди. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от
конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на
личността на завещателя. Безвъзмездният характер, обаче не означава, че
завещанието не може да има възнаградителен характер.
Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и
той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е
обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят
волята на завещателя. Разпоредбата на чл.42, б.”в ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане когато то или единственият
мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на
добрите нрави. При буквално тълкуване на нормата е видно, че хипотезата изисква
завещанието да е съставено поради един /единствен/ мотив и този мотив да
противоречи на закона, морала или обществения ред. Ако в завещанието са
изразени няколко мотива, то е достатъчно един от тях да съответства на закона и
морала, за да породи завещанието действие. Такъв е именно и процесния
случай, с оглед на обстоятелството, че в процесното
саморъчно завещание са изразени по категоричен начин няколко мотива на
завещателя за извършеното от него завещателно
разпореждане, като мотивът „и ме погребат по подходящ християнски обичай“
безспорно съответства на закона и морала. Този мотив на завещателя не противоречи
на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Порокът в мотива на
завещанието относно „за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и
внимателно“, не се отразява на действителността на завещанието. С оглед на
което процесното саморъчно завещание не е нищожно и е
породило действие. Затова, в процесния случай когато
в завещанието, наред с мотива, който съответства на закона и морала/„ и ме
погребат по подходящ християнски обичай“/, е изразено и очакване за гледане и
издръжка на завещателя до края на живота му, това не означава, че завещанието
има възмезден характер и че по тази причина противоречи на закона, на
обществения ред и на добрите нрави, съответно, че е нищожно на основание чл.42,
б.”в” ЗН.
С оглед на изложеното обжалваното
съдебно решение се явява неправилно, като постановено в нарушение на закона. При
така изразените мотиви в процесното саморъчно
завещание, дори и да се приеме, че очакването на завещателя за бъдещо гледане и
издръжка представлява възлагане на задължение за облагодетелстваните лица, то
завещанието не е недействително/ нищожно/, защото не е изпълнено законовото
изискване да е съставено поради единствен мотив, който противоречи на закона.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното
решение, като неправилно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо
това да бъде постановено решение, с което предявения иск за нищожност на
завещанието на основание чл.42, б.“в“ ЗН се отхвърли, като неоснователен.
Относно разноските по производството.
При този изход на спора, съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят
на ответниците своевременно поисканите и направени в
производството пред двете съдебни инстанции разноски в размер на сумата от 2425
лв., съгласно приложен списък на разноски. Направеното от ищците, чрез техния
пълномощник адв.О.С., възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ответниците
адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в
настоящия случай заплатеното от ответниците
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на сумата от 800 лв. не е прекомерно, с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена
възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат
в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото. Уговореното и заплатено от ответниците
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция не
надвишава минимално предвидения размер, съобразно Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въпросът за приложението
на чл.78, ал.5 ГПК възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер
на адвокатските възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е разглежданият
случай.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 20235650 от
26.10.2020 год., постановено по гр.дело № 50116/2018 г. на СРС, І Г.О., 41 състав и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от М. С. Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, адв.О.С., срещу В.Н.В., ЕГН **********, Е.Г.В.,
ЕГН **********, Т.Г.В., ЕГН **********, тримата с адрес: *** и Н.Г.В.- Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, адв.Е.И.,
за установяване на нищожност на основание чл.42,
б.”в” ЗН на саморъчно завещание, съставено на 03.04.1958 г. отД.В.К.
в полза на
племенницата му Н.В. В. и съпругът й К.С.В., обявено на 18.11.1958 г., по нот.дело № 149/1958 г. на Служба по вписванията, като неоснователен.
ОСЪЖДА М. С. Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, А.С.Х.-В., ЕГН **********, с адрес: *** и С.Т.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, адв.О.С., да заплатят на
В.Н.В., ЕГН **********,
Е.Г.В., ЕГН **********, Т.Г.В., ЕГН **********, тримата с адрес: *** и Н.Г.В.- Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, всички със съдебен адрес:***, адв.Е.И., на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 2425 лв./
две хиляди, четиристотин двадесет и пет лева/, представляваща направени
разноски пред двете съдебни инстанции.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.