РЕШЕНИЕ
№ 20159
гр. София, 07.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110130627 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Б. М. Д. против (фирма) с искане да бъде признато
за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество
сумите по изпълнителен лист от 09.12.2013 г., издаден по т.д. № 7835/2013 г. по описа на
Софийски градски съд, поради изтекла погасителна давност. Направено е искане сторените
от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че въз основа на съдебно решение по т. д.
№ 7835/2013 г. по описа на Софийски градски съд срещу ищеца е издаден изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 20197350400159 по описа на ЧСИ И.И с
рег. № 735, с район на действие Окръжен съд – Г., за принудително събиране на сумата в
размер на 5761,97 лева, представляваща главница със законна лихва в размер на 8276,53 лева
за периода от 13.05.2009 г. до 27.03.2023 г., 630,48 лева присъдени разноски и сумата в
размер на 150 лева, за основанието на която не са изложени твърдения. Страната поддържа,
че от издаване на изпълнителния лист до депозиране на исковата молба не са извършени
никакви изпълнителни действия спрямо длъжника, поради което вземанията се явяват
погасени поради изтекла давност. Ищецът поддържа, че вземането за главница е погасено с
изтичане на петгодишен давностен срок, а вземането за законна лихва с изтичане на
тригодишен давностен срок.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт К.в оспорва предявените искове. В депозирания отговор са изложени
твърдения, че за принудително събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист по
искане на първоначалният кредитор (ФИРМА) е образувано изп. дело № 20148560400308 по
описа на ЧСИ Б.Б, като впоследствие било образувано и изп. дело № 159/2019 по описа на
ЧСИ И.И, който на основание чл. 31 ЗЧСИ е загубил правоспособност, като служебният
архив е прехвърлен и предаден съгласно заповеди на министъра на правосъдието № СД-04-
1/20.02.2024 г. и № СД-04-4/02.05.2024 г. на ЧСИ С. К, с рег. № 809, район на действие
Окръжен съд – Велико Търново. Процесуалният представител на ответното дружество
поддържа, че съгласно задължителните указания дадени с ППВС № 3/18.11.1980 г.
1
погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес, поради което до
постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС погасителна
давност за процесните вземания не е текла. На следващо място в отговора са изложени
твърдения, че в хода на образуваните срещу ищеца изпълнителни производство са
предприети множество изпълнителни действия, със всяко от които давността относно
вземанията по листа е прекъсната. По изложените доводи е направено искане предявеният
отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца
бъдат възложени сторените от ответника съдебни разноски. При условията на евентуалност
е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за
адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен
иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на
погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист.
От изисканото за послужване производство по т.д. № 7835/2013 г. по описа на
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав, се установява, че по молба на
(ФИРМА) на основание чл. 404, т. 1 ГПК с разпореждане от 09.12.2013 г. е издаден
изпълнителен лист срещу Б. М. Д. въз основа на арбитражно решение № 483/13.05.2009 г. за
сумата в размер на 5761,97 лева главница ведно със законна лихва от постановяване на
арбитражното решение 13.05.2009 г. до окончателно погасяване на задължението, сумата в
размер на 100 лева разноски по арбитражното производство, сумата в размер на 50 лева,
представляваща заплатена от молителя държавна такса и сумата в размер на 480,48 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение. Съгласно представено в производството
удостоверение арбитражното решение е влязло в сила на 04.08.2009 г. Съгласно чл. 41, ал. 3
ЗМТА с връчването на арбитражното решение то влиза в сила, става задължително за
страните и подлежи на принудително изпълнение. Поради това, че с влезлите в сила
арбитражни решения се формира сила на пресъдено нещо между страните по конкретния
спор, установените с тях вземания съгласно чл. 117 ЗЗД се погасяват с изтичането на 5-
годишна давност от влизането в сила на арбитражното решение. В случая давността е
започнала да тече от 04.08.2009 г.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на
запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването
на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на
призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че
възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно
решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело
№ 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г.
о. на ВКС.
От изискания заверен препис от изп. дело № 20148560400308 по описа на ЧСИ Б.Б, се
установява, че производството е образувано по молба от 06.02.2014 г. ( т.е. преди изтичане
на петгодишен давностен срок считано от датата на влизане в сила на арбитражното
решение) на (ФИРМА) срещу Б. М. Д. за принудително събиране на вземанията по листа,
като в молбата е посочен изпълнителен способ – налагане на запор върху банкова сметка на
длъжника в (ИМЕ) и е налице възлагане от страна на взискателя по реда на чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ. Със запорни съобщения от 28.02.2014 г. е наложен запор върху вземания на длъжника
2
в търговски банки в страната.
Следва да бъде разяснено, че не е необходимо предприетото действие да е успешно,
за да се счита давността прекъсната. Извод в подкрепа на изложеното следва и от
разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2015 г. по тълк. дело № 3/2015 г.
на ОСГТК, съгласно които изпращане на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която
съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът
няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но
длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на
взискателя. Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното
съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото задължено лице се
счита за наложен от момента на връчване нему на запорното съобщение - чл. 450, ал. 3 ГПК.
Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка се счита наложен и има действие
от деня, в който е връчено запорното съобщение на банката до датата на погасяване на
задълженията на длъжника – титуляр на сметката, реализиране на изпълнителния способ и
удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на
обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното
производство. Запорът има действие върху разплащателните банкови сметки на длъжника до
размера на сумите, посочен в запорното съобщение, както върху наличните към връчване на
запорното съобщение суми в банковата сметка на длъжника, така и върху последващите
постъпления. Запорът върху вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма
наличност, т. е. когато салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на
връчване на запорното съобщение на банката, и има действие по отношение на
постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, без да е необходимо
изпращане на други запорни съобщения от съдебния изпълнител до банката, в който смисъл
е и Решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. на ВКС. Запорът се счита
наложен от получаване на запорното съобщение и има действие до настъпване на някое от
посочените по-горе обстоятелства, поради което запорът в хипотезата на наложен запор
върху банкова сметка на длъжника, без значение от наличностите по същата, е изпълнително
действие с траен характер и непрекъснато действие – така Решение № 265013 от 6.07.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 6531/2020 г.
С Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че Постановление
на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да се счита за изгубило сила и давността да
не спира по време на изпълнителния процес, тъй като кредиторът избира дали да действа
като иска прилагането на нови изпълнителни способи или да бездейства. Когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и това
прекратяване настъпва по силата на закона, без за това да е необходим изричен акт на
съдебния изпълнител. Съгласно мотивите на тълкувателното решение нова давност тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В съдебната практика на Върховния касационен съд, постановена след посоченото
тълкувателно решение, е прието, че с тълкувателните си решения и постановления
Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен
спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е
възникнала противоречива или е налице неправилна практика. В тълкувателните решения и
постановления се изяснява действителният смисъл и съдържание на съответната правна
норма, като в резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в
смисъла, посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват да
действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и
могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна
норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни
Постановления на Пленума на Върховния съд и решения те имат обратно действие и
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в
3
тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в
начина, по който ще бъде прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия
тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от
съответния орган и подчинените на правопорядъка субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е постановен. Когато последните са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма,
не може с обратна сила това съответно на даденото тълкуване тяхно поведение да бъде
свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност.
Затова следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно
решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да
бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците. С оглед на горното извършената с
Тълкувателно решение № 2/2013 ОСГТК, т. 10, отмяна на Постановление № 3/1980 г.
поражда действие от датата на обявяването на новото тълкувателно решение, като в тази си
част то се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Това
разбиране съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), която приема, че
при аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на
ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно
задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно действие на
новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен достъп до съд,
прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. В този смисъл са Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.
д. № 2382/2017 г., ВКС, ІV г. о, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., ВКС, ІV
г. о, както и Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о. и
Определение № 278/08.05.2019 г. по т. д. № 2469/2018 г., ВКС, II т. о.
Изводът е, че до 22.06.2015 г. тълкуването, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. е в сила
и задължава съда да приеме, че течението на давността за вземанията, които са били предмет
на изпълнителното производство, е било спряно. Ето защо отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на която е прието противоположното
тълкуване съгласно Тълкувателно решение № 3/2020 г.
От изложеното следва, че давността относно вземанията по процесния изпълнителен
лист е била спряна до 26.06.2015 г., от която дата е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок, който е прекъснат с молба за образуване на изпълнително производство за
принудително събиране на вземанията по екзекутивния титул от 12.02.2019 г., съдържаща
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, по която е образувано изп. дело № 159/2019 по описа на ЧСИ
И.И, чийто архив е прехвърлен и предаден съгласно заповеди на министъра на правосъдието
№ СД-04-1/20.02.2024 г. и № СД-04-4/02.05.2024 г. на ЧСИ С. К, с рег. № 809, район на
действие Окръжен съд – Велико Търново. Искането за образуване на изпълнителното
производство е депозирано от ответника в настоящото производство, който се легитимира
като частен правоприемник на страната на кредитора (ФИРМА) по силата на договор за
прехвърляне на вземанията ведно с приложение № 1, в което длъжникът е
индивидуализиран чрез посочване на три имена, единен граждански номер, договор, от
който произтича задължението и конкретните дължими суми по пера.
От датата на депозиране на молбата за образуване на изпълнително производство (
12.02.2019 г.), съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок, който е прекъснат на 01.03.2019 г. с изпращане на запорно съобщение до
работодателя на длъжника, искане на взискателя от 18.01.2021 г. за налагане на запор върху
вземания на длъжника, искане на взискателя от 08.02.2023 г. за налагане на запор върху
4
банкови сметки и насрочване на опис, оценка и извършване на публична продан на движими
вещи, находящи се в дома на длъжника, налагане на запор върху вземания на длъжника в
търговски банки от 13.03.2023 г. и с искане на взискателя за налагане на запор върху
вземания на длъжника от 14.06.2023 г., като от сочената дата до приключване на съдебното
дирене не е изтекъл петгодишния давностен срок относно вземанията по листа, поради което
предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че
вземанията на кредитора са погасени по давност се явява неоснователен.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната
изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Б. М. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), против
(ФИРМА), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС) отрицателен
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 5761,97 лева
главница ведно със законна лихва от постановяване на арбитражното решение 13.05.2009 г.
до окончателно погасяване на задължението, сумата в размер на 100 лева разноски по
арбитражното производство, сумата в размер на 50 лева, представляваща заплатена от
молителя държавна такса и сумата в размер на 480,48 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист по т.д. № 7835/2013 г. по описа на
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав, поради изтекла погасителна
давност.
ОСЪЖДА Б. М. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), да заплати на (ФИРМА),
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС), на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени съдебни разноски в
настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5