РЕШЕНИЕ
№ 536
гр. Бургас, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20242120108524 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове в условията на евентуалност
с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във
вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.10 и 20 от ЗПК, както и осъдителен иск по чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на П. Д. Д. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Бургас, *** чрез адв. А. Д. от САК, против ответника
„МИКРО КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н. „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ №137, ет.3,
представлявано от Валери Маринов Вълчев и Георги Атанасов Атанасов.
Ищецът сочи, че е сключил на 20.11.2023 г. договор за заем Microcredit
№9042-00162073/20.11.2023 г. Съгласно договора общият размер на заема бил
4500 лв., общата сума за погасяване била 6076, 80 лв., срокът на договора бил
18 месеца, падежът бил на 4-то число, ГПР бил 48, 90 %, а датата на първо
плащане – 04.01.2024 г. Фиксираният лихвен процент бил в размер на 40, 48
%, броят на погасителни вноски – 18. Всяка погасителна вноска била в размер
на 337, 60 лв. С този договор се рефинансирало задължение по предходен
договор за заем в размер на 1522, 25 лв. Сумата за получаване по процесния
договор била 2977, 75 лв. Сумата била усвоена в брой в офис на дружеството –
ответник.
Твърди, че към този договор бил налице и друг договор: Договор за
допълнителни услуги към сключен Договор за заем Microcredit №9042-
00162073/20.11.2023, съгласно който ответното дружество предоставило на
ищеца допълнителни услуги „Комфорт“, срок от 18 месеца, вноска в размер на
1
318, 06 лв., число на плащане – 4-то. Били уговорени услуги, посочени в
исковата молба. Съгласно графика на плащанията към договора за заем и за
допълнителни услуги, ищецът следвало да заплаща месечна вноска в размер
на 655, 66 лв., тоест общият размер на договора бил 11 801, 88 лв. От
представените по делото платежни документи било видно, че ищецът е
заплатил сумата от 5407 лв. по процесния договор.
Излага подробни доводи в насока на това, че ищецът е потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сочи, че в договора изобщо не било посочено какво се включва в ГПР.
Позовава се на съдебна практика. Не било достатъчно само разходите да са
упоменати в договора, а било нужно споразумението да съдържа яснота кои
точно разходи формират ГПР. Цитира практика на СЕС.
Сочи, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
било достатъчно да се считат за спазени законовите изисквания. В договора
следвало да се посочи не само цифрово какъв е процентът на ГПР, но изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка клауза и да преценя дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречало на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя
в положение да не знае колко точно било оскъпяването му по кредита, което
ще се дължи и в това именно била недействителността в случая.
Твърди, че изискваната от ищеца такса за допълнителни услуги
представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при
формирането на ГПР, което очевидно не било извършено. Налице било пълно
разминаване между посочения в договора ГПР и дължимата сума за плащане
и действително дължимата величина в края на заемния период. Записването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаГ.я в
отношенията между страните, представлявала „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл.69д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Счита, че процесната
такса е нищожна на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК.
По отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от
ЗЗД се позовава на разпоредбата на чл.23 от ЗПК. От представените по делото
доказателства се установявало, че ищецът заплатил към момента на
предявяване на иска сумата от 5407 лв. В случай, че се приеме, че договорът
за кредит е недействителен, то ищецът надплатил сумата от 907 лв. В случая
ответното дружество получило недължимо сумата от 907 лв., доколкото тя се
явявала дадена без правно основание по недействителен договор за заем.
Моли да бъде прието за установено по отношение на ответното
дружество, че сключеният между страните Договор за заем Microcredit
№9042-00162073 от 20.11.2023 г. е нищожен на основание чл. 22 във вр. 11,
2
ал.1, т.10 и 20 от ЗПК, както и иск за осъждане на ответното дружество да
заплати сумата в размер на 907 лв., представляваща платена без основание
сума на ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаването на исковата молба до окончателно изплащане на
вземането. Представят се доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.
Не оспорва сключването на описания в исковата молба договор за
потребителски кредити от разстояние. Не оспорва и предоставянето на
описаните в исковата молба суми по тези два договора за потребителски
кредита.
Изразява становище за недопустимост на исковите претенции. Счита, че
същите са и неоснователни, в случай че се приемат за допустими.
Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.
Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ищецът е сключил договор за паричен заем
Microcredit №9042-00162073 на 20.11.2023 г. с дружеството „Микро Кредит“
АД. По силата на посочения договор кредиторът се задължил да предостави
на кредитополучателя сумата от 4500 лв. Уговореният срок на кредита бил
осемнадесет месеца.
Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40, 48 %, като и
посочен годишен процент на разходите в размер на 48, 90 %.
По делото e представен договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit №9042-00162073 на 20.11.2023 г., сключен между страние, по
силата на който се предоставят допълнителни услуги „Комфорт“, които
включват посещение вкъщи на удобно място за събиране на вноска, безплатно
внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на
„Микро Кредит“ АД, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема,
разглеждане до минути, преференциално обслужване и право на участие в
специални промоции. Срещу така предоставяните допълнителни услуги,
заемателят се задължава да заплаща сумата от 318, 06 лв. за срок от 18 месеца.
От приложения погасителен план по договора за заем се установява, че
общата сума за погасяване е в размер на 6076, 80 лв., като месечно следва да
се заплаща и сумата от 318, 06 лв.
По делото са представени разписки, видно от които П. Д. Д. е превел на
ответното дружество общо сумата в размер на 5407 лв. Като основание за
плащане по разписките е записано „вноска по кредит“.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
По предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.10 и 20 от ЗПК за
3
договор за заем Microcredit №9042-00162073/20.11.2023 г.:
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на
пълното и главно доказване да установи сключването на договор за заем
Microcredit №9042-00162073/20.11.2023 г.; че същият е нищожен, поради
противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна
разпоредби на ЗПК.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили договор за заем Microcredit №9042-00162073/20.11.2023 г.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 48, 90 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
4
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в договора
за допълнителни услуги към заем Microcredit №9042-00162073 на 20.11.2023
г., може да се направи извод, че начисляването на сумата в размер на 318, 06
лв., на практика представлява такса, начислявана за предоставяне на
допълнителни услуги във връзка с управление на кредита или е такава по
чл.10а от ЗПК. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при
неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и
цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както
и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от
24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./. Съгласно установената
вече практика, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Такава следва да е
последицата при въвеждането на потребителя в заблуждение досежно
действителните разходи, които същият следва да понесе във връзка със
сключения договор за потребителски кредит.
Нещо повече, настоящият състав намира, че е налице още едно
основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит, поради противоречие на изискванията на ЗПК относно неговото
минимално необходимо съдържание.
Посоченият в договора годишен процент на разходите е определен
единствено като абсолютна процентна стойност – 48, 90 %, без взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в
Приложение № 1 начин и до посочване на конкретната методика, при която е
изчислен посочения като сума годишен процент на разходите, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР
отразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в то
в а число и дължимите на посредниците за сключването на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение
в контекста на Директива 87/102, по – конкретно доколкото позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За
неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на
Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.
Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за
кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата (пар. 70 от Решението). Доколкото
5
непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба
на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по
смисъла на чл. 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Това следва да се
отнася и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен
посочения като сума годишен процент на разходите.
Подобен е изводът, изведен и в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, където е прието, че са законосъобразни
изводите на въззивния съд по отношение на това, че договор за потребителски
кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
По предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
При недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
От представените по делото писмени доказателства, се установява, че
усвоените суми по процесния договор за потребителски кредит са в размер на
4500 лв., което обстоятелство не се оспорва от ответника по насрещния иск.
Съдът съобрази, че съобразно представените по делото писмени доказателства
–платежни нареждания, ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в
размер на общо 5407 лв.
В тази връзка по делото се оспорва от ответното дружество, че
представените плащания не са за процесния договор за кредит. Видно от
представените платежни нареждания в почти всички е посочено основание
„вноска по кредит“. Действително не е посочено конкретно по кой кредит
точно. Следва обаче да се посочи, че ако в платежно нареждане не е посочено
основанието за плащане, в доказателствена тежест на получилия плащането е
да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като
дадено без основание. В тези случаи, когато в платежните документи не се
сочи основание за плащане на сумата и длъжникът заявява, че с плащането е
погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже
съществуването на друго основание за плащане /респ. съществуването на
повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД
/Така Решение № 42 от 30.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 434/2017 г., IV г. о.,
ГК/. Именно на база на изложеното следва да се разреши въпросът за
основанието за плащане, за което е налице представено платежно нареждане
от страна на ответното дружество. В случая, след като ищецът твърди
наличието на друго правоотношение, той носи доказателствената тежест да го
докаже, при положение, че ответникът твърди, че плащането е именно във
връзка с управление и поддръжка на общите части, в която насока са и
6
представените доказателства.
По тези съображения, съдът намира, че ищецът доказва превеждането
на сумата от 5407 лв., за което има представени и писмени доказателства, като
ответното дружество не доказва основанието за получаване на сумата, поради
което и предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
По разноските:
По делото е направено своевременно искане за присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
от Закона за адвокатурата. Съгласно посочената разпоредба адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднени лица. Съгласно ал. 2 на посочената
разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. /Така и Определение № 88 от 9.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. №
446/2022 г., IV г. о., ГК /. Изявлението за оказване на безплатна правна помощ
по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата обвързва съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаването му е: правната помощ по делото да е осъществена без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна; липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този
смисъл е и трайно формираната съдебна практика на ВКС по приложение на
чл. 38 от ЗА. /Така Определение № 78 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. №
4150/2021 г., IV г. о., ГК и др. /. Предвид обстоятелството, че изходът на
делото е в полза на страната, то искането за осъждане за заплащане на
адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъдат присъдени
разноски в размер на общо 1307, 68 лв.
Съдът съобрази минимално установените в Наредба №1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като счита, че
следва да бъде определено именно ориентирайки се по тях, като по първия иск
бъде определено възнаграждение в размер на 907, 68 лв., определен съобразно
неговата цена, а по втория иск в размер на 400 лв. С ДДС общо дължимата на
адвоката сума следва да бъде определена в размер на 1569, 22 лв.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по предявения иск от П. Д. Д. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Бургас, ****, чрез адв. А. Д. от САК, против „МИКРО
КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
7
София, р-н. „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ №137, ет.3, представлявано
от Валери Маринов Вълчев и Георги Атанасов Атанасов, че сключеният
между тях Договор за заем Microcredit №9042-00162073 от 20.11.2023 г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД „МИКРО КРЕДИТ“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н. „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ №137, ет.3, представлявано от Валери Маринов
Вълчев и Георги Атанасов Атанасов, ДА ЗАПЛАТИ на П. Д. Д. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Бургас, ****, сумата от 907, 00 лв., представляваща
платена без основание сума на ответното дружество, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2024 г. до окончателно
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв.
„МИКРО КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н. „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ №137, ет.3,
представлявано от Валери Маринов Вълчев и Георги Атанасов Атанасов, ДА
ЗАПЛАТИ на П. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ****, сумата от
540, 00 лв., представляваща сторените в исковото производство съдебно –
деловодни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв.
„МИКРО КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н. „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ №137, ет.3,
представлявано от Валери Маринов Вълчев и Георги Атанасов Атанасов, ДА
ЗАПЛАТИ на адв.А. Д. от САК, служебен номер **********, сумата от общо
1569, 22 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ,
осъществена по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8