№ 5038
гр. София, 02.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести август през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Весела Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20241100506277 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от ищеца И. Й. Д., действащ чрез
упълномощен представител - адв. Я. И. П. от САК, срещу съдебно решение № 5621 от
29.03.2024г., постановено по гр. дело № 14068/2024г. по описа на СРС, 117 с-в, с което
е отхвърлена молбата за забрана за напускане пределите на страната на децата му Й.
И.в Д. и М. И.ва Д.а, родени съответно на 09.06.2016г. и на ****8г. Решението се
обжалва изцяло.
В жалбата се твърди, че решението на първата инстанция е неправилно поради
нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Не са заявени доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Р. П. С., чрез
упълномощен представител – адв. Т. Р. П. от САК, е подала отговор на въззивната
жалба, с който я оспорва по основателност. В отговора не се сочат нови доказателства.
В насроченото открито съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения
представител поддържа жалбата по изложените в нея съображения, а въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Въззиваемата претендира разноски и
1
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства. На основание
чл. 127б, ал. 4 от ГПК съдът е разрешил на малолетните деца Й. И.в Д., роден на ****г.
и М. И.ва Д.а, родена на ****8г., да напуснат Република България за периода от
28.07.2024г. до 04.08.2024г. придружавани от своята майка Р. П. С., във връзка с
осъществяване на пътуването им до Република Италия, което да се извърши през
летище София – напускане и връщане, като за целта е дал възможност на майката Р. П.
С. да се снабди с всички необходими документи за децата Й. И.в Д. и М. И.ва Д.а, за
изпълнение разрешението на съда за напускането на децата пределите на Република
България в периода от 28.07.2024г. до 04.08.2024г. включително.
С нарочно определение, обективирано в протокола за проведеното открито
съдебно заседание от 26.08.2024г., въззивният съд е приел за безспорно в отношенията
между страните и ненуждаещо се от доказване, че към 26.08.2024 г. малолетните деца
на страните Й. И.в Д., роден на **** г. и М. И.ва Д.а, родена на ****8 г. се намират на
територията на Република България.
Софийски градски съд, в съдебния състав, участвал в заседанието, в което е
завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
С решението по гр. дело № 14068/2024г. по описа на СРС, 117 състав, съдът е
отхвърлил молбата на И. Й. Д. за налагане на забрана за напускане на страната на
децата му Й. И.в Д. и М. И.ва Д.а. Първоинстанционният съд е приел в мотивите си, че
не се установява опасност за „отвличане“ на децата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща
правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване
по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Дължимата за
въззивното производство държавна такса е внесена по сметка на СГС. По изложените
съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което
следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са били
налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на
исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил
сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 127б, ал. 1 от Семейния кодекс СК), районният съд по
настоящия адрес на детето разглежда искане за налагане на забрана за напускане на
страната на дете при конкретен и явен риск от незаконно извеждане на детето от
родител, настойник, попечител или роднина.
Въззивният съд приема за правилно установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото,
поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи. Районният съд е
2
преценил събрани по делото доказателства, относно релевантните за спора факти,
макар и да не е изложил подробни мотиви за обсъждането им. Въззивният съд,
анализирайки събраните от първата инстанция доказателства, както и приетото от
въззивния съд за безспорно в отношенията между страните, намира, че те не водят до
изводи различни от вече формулираните от първостепенния съд. От съвкупната
преценка на събраните доказателства не може да се направи извод за наличие на
конкретен и явен риск от незаконно извеждане на децата Й. И.в Д. и М. И.ва Д.а извън
пределите на Република България от тяхната майка Р. П. С.. Във въззивната инстанция
не са събрани доказателства, които да разрушат убеждението на настоящия съдебен
състав в правилността на обжалваното решение, а видно от приетото за безспорно в
отношенията между страните, и след извеждането им от майката в Република Италия,
двете деца са върнати в страната и въззивникът има възможността да осъществи
правата си на лични отношения с тях. За настоящото производство е ирелевантно дали
И. Й. Д. се ползва или не от предоставените му права на лични отношения с двете
деца.
Приложимите разпоредби на чл. 127б, ал. 1 – ал. 4 от СК (ДВ бр. 67 от 2023 г.),
уреждат реда за разглеждане на искане за налагане на забрана за напускане на
страната на дете при определени обстоятелства, описани в хипотезата на ал. 1.
Съгласно тази разпоредба, съдът може да наложи забрана за напускане на страната на
дете при конкретен и явен риск от незаконно извеждане по искане на родител,
настойник или попечител. В алинея втора на нормата е посочено, че незаконно е
извеждането на дете с обичайно местопребиваване в Република България, извършено
в нарушение на правото на ефективно упражняване на родителските права и
задължения, придобити по силата на решение, на закона или на споразумение.
Съгласно чл. 127б, ал. 4 от СК, съдът уведомява незабавно органите за граничен
контрол при Министерството на вътрешните работи за образуваното производство. До
влизането в сила на съдебното решение детето може да напуска страната само с
разпореждане на съда.
Приложимата законодателна уредба цели да препятства т. нар „родителско
отвличане“ на деца, когато едно дете се извежда неправомерно извън държавата му на
обичайно местопребиваване, в нарушаване на правото на упражняване на
родителските права. Логичното и систематично тълкуване на приложимите норми
обосновават извод, че основание за налагане на забраната е наличието на явна,
несъмнена, реална, конкретна и непосредствена опасност от извеждане на децата,
което следва да е „незаконно“ (арг. от чл. 127б, ал. 1 от СК). Наличието на такава
опасност е въпрос на преценка и установяване във всеки конкретен случай. Тежестта
на доказването лежи върху лицето отправило искането по чл.127б, ал. 1 от СК.
При наличие на родителски конфликт, по принцип съществува хипотетична
опасност той да ескалира и да се стигне до „незаконно отвличане“, но в конкретния
случай от събраните доказателства, не може да се направи извод за наличие на реален
риск и непосредствена опасност от отвличане на децата Й. И.в Д. и М. И.ва Д.а извън
пределите на Република България от тяхната майка Р. П. С..
Мярката по чл. 127б от СК, предприета от съображения, свързани със
сигурността и най-добрият интерес на децата, трябва да е в съответствие с принципа
на пропорционалност и да се основава изключително на личното поведение на лицето,
за което се твърди, че възнамерява неправомерно да изведе децата от страната.
Наличието на спор за родителската отговорност между родителите не представлява
само по себе си основание за предприемането на такава мярка. Основание за
налагането на ограничителната мярка не представлява и обстоятелството, че майката
желае да осъществява правата си, вкл. като предостави възможност на децата си да
3
пътуват извън пределите на страната. Личното поведение на родителя, който иска да
изведе децата от страната, трябва да представлява истинска, реална и достатъчно
сериозна заплаха от незаконно извеждане на децата от страната. Мярката по чл. 127б
от СК не може да бъде наложена с мотиви, които са изолирани от конкретния случай и
които се опират единствено на съображения за обща превенция, тъй като
ограничаването без основание да бъдат с родителя, на когото е предоставено
упражняването на родителските права, ще доведе до пряко увреждане интереса на
малолетните деца на страните.
Въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции правни изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено.
По разноските във въззивното производство съдът приема следното:
Съобразявайки изхода на спора, както и задължителните указания дадени в
Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. по тълкувателно дело № 3/2023 г. по описа
на ВКС, ОСГК разноските следва да бъдат възложени в тежест на въззивника И. Й. Д..
Възражението на представителя на въззивника за прекомерност, на
претендираното от Р. П. С. адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, е
основателно. Делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност и е
проведено едно съдебно заседание, поради което съдът намалява адвокатското
възнаграждение до сумата от 600 лв., който минимален размер е съобразен с
разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция на ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.).
По изложените съображения съдът осъжда И. Й. Д. да заплати на Р. П. С.
разноски за въззивното производство в размер на 600 лв. – платено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателствата за
извършването им (лист 76-77 от делото).
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 5621 от 29.03.2024г.,
постановено по гр. дело № 14068/2024 г. по описа на Софийски районен съд,
117 състав.
ОСЪЖДА И. Й. Д. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, да заплати на Р. П. С., ЕГН **********, сумата от 600 (шестстотин) лева
– разноски по въззивно гр. дело № 6277/2024г. по описа на Софийски градски
съд, IІI въззивен брачен състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5