Р Е Ш Е Н И Е
№........................../..........................2021
г.
гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесет и първи май през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ
при участието на секретаря Илияна Илиева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 385 по описа за 2021 г. на РС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от В.В.Ф.,
ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез адв. Н. С.,
срещу „П.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда *, действащ чрез адв. М. С., първоначално
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ, изменени по реда на чл. 214 от ГПК чрез тяхното
намаляване и увеличаване, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
сумата от 7 417.77 лева, представляваща нетно
трудово възнаграждение по трудов договор от 10.05.2019 г., формирана от сбора от нетното трудово възнаграждение, дължимо за
м.01.2020 г. в размер от
3 500.65 лева; нетното трудово възнаграждение, дължимо за
м.02.2020 г. - 3 500.65 лева и нетното трудово възнаграждение, дължимо за 10
работни дни за периода от 01.03.2020 г. до 16.03.2020 г. - 416.47 лева и сумата от 1 506.05 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 7 работни дни за 2020 г.
Твърди се в исковата молба, че между
ищеца и ответника на 15.05.2019 г. е учредено трудово правоотношение.
Ищецът заемал длъжността „С. а.“ в офис в гр. В. На
16.03.2020 г. трудовото правоотношение е преустановено по взаимно съгласие. Поддържа се, че въпреки отправените покани и проведените разговори
до настоящия момент ответникът не е заплатил на ищеца заработеното нетно
трудово възнаграждение за процесните периоди и в претендираните размери.
Сочи се, че ищецът имал 7 дни неизползван платен годишен отпуск за 2020 г.,
поради което същият е титуляр и на паричното вземане по чл. 224
от КТ в горепосочения размер.
По същество се
моли съдът да уважи предявените граждански притезания.
Претендират се
сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор.
Ответникът не оспорва учредената между страните трудовоправна връзка въз основа на трудовия договор от
15.05.2019 г.; че ищецът е заемал длъжността „С. а.“; че правоотношението е
преустановено, считано от 16.03.2020 г. на основание чл. 325,
ал. 1, т. 1 от КТ. Не
оспорва, че трудовите възнаграждения за процесните периоди и обезщетението за
неползван платен годишен отпуск не са изплатени, като твърди, че това се дължи
на сериозните икономически затруднения в ответното дружество.
Оспорва обаче
предявените искове по размер.
Обективира искане
по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В проведеното открито съдебно заседание
ищецът, редовно призован, не се явява. Чрез адв. Н. С. поддържа исковата молба. Признава стореното в хода на производството плащане,
но претендира съдебно-деловодните разноски, доколкото поддържа, че ответникът е дал
повод за завеждане на настоящото дело.
Ответникът, редовно призован за същото
съдебно заседание, не се представлява. С молба от 28.05.2021 г.
представя платежен документ, удостоверяващ извършено плащане в полза на ищеца в
общ размер от 8 923.82 лева. Поддържа
възражението си за прекомерност. В случай, че ищецът
не оттегли исковете си, моли същите да бъдат отхвърлени поради погасяване на
вземанията в хода на производството.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и
поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство,
очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ. Трудовият договор е възмездна правна сделка, доколкото срещу престираната работна сила работникът има призната и гарантирана от закона възможност да получи уговореното възнаграждение за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника, изразяващо се в неизпълнение на трудовите норми - чл. 266, ал. 1 КТ,
при престой и производствена необходимост - чл. 267 КТ и при производство на некачествена продукция - чл. 268, ал. 3 КТ За да бъде ангажирана договорната
отговорност на ответника, ищецът следва да установи по несъмнен начин в
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните
елементи от фактическия състав на осъдителните искове: че между него и
ответника е учредено валидно трудово правоотношение; че е изправна страна по
договора, т.е. изпълнение на собствените си задължения по договора –
добросъвестното престиране на работна сила на заеманата длъжност „С. а.“ за
м.01.2020 г., м.02.2020 г. и 10 дни за м.03.2020 г. за периода от 01.03.2020 г.
до 16.03.2020 г.; че трудовото правоотношение е прекратено на соченото
основание; дните, в които не е упражнил субективното си потестативно право на
отпуск за 2020 г., както и размера на предявените граждански притезания.
Ответникът
следва да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже по
несъмнен начин своите възражения и твърдения, а при установяване на горните
факти от ищеца – че е удовлетворил вземанията на последния, като е изплатил
дължимите нему трудови възнаграждения, ведно с обезщетението за неизползвания
платен годишен отпуск, т.е. своята изправност.
На основание чл. 146, ал.
1, т. 3 от ГПК съдът е обявил за безспорни по делото и ненуждаещи се от
доказване следните обстоятелства: че между страните е била учредена трудовоправна
връзка въз основа на трудовия договор от 15.05.2019 г.; че ищецът е заемал
длъжността „С. а.“; че правоотношението е преустановено, считано от 16.03.2020
г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1
от КТ; че трудовите възнаграждения за процесните периоди и обезщетението за
неползван платен годишен отпуск не са изплатени от ответника.
Единственият
спорен въпрос по делото към момента
на доклада по чл. 146 от ГПК е бил този за размера на предявените искове, който обаче към настоящия момент също не е поставен за
разрешаване пред настоящия съдебен състав, доколкото на 28.05.2021 г. – след предявяване на
исковете и насрочване производството по делото за разглеждане в о.с.з. – ответникът е заплатил в полза на ищеца сумата
в общ размер от 8 923.82 лева, който факт не се оспорва от последния и се констатира от
ангажираното платежно нареждане /л. 32/. Стореното плащане е в унисон с
експертното заключение по ССчЕ, което съдът кредитира като компетентно
изготвено, пълно, ясно и обективно.
Съдът като съобрази плащането
на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК счита, че към настоящия момент интересът на кредитора-ищец е
напълно удовлетворен, доколкото гражданските му притезания са напълно погасени от ответника, което обуславя крайният извод за отхвърляне на предявените искове.
По
сторените съдебно-деловодни разноски:
Отговорността за
разноските по делото по чл. 78 от ГПК е облигационно правоотношение
между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските
за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може
да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да
бъде реализирана само във висящ исков процес. Съгласно процесуалноправната
норма, обективирана в разпоредбата на чл. 81 от ГПК,
разноските по делото се присъждат с окончателния акт, а окончателният акт е
решението по същество или определението за прекратяване на делото поради
недопустимост.
В настоящия случай
исковете на ищеца следва да
бъдат изцяло отхвърлени, но
крайният извод на съда е обусловен от стореното в хода на производството от ответника плащане, което е
отчетено по арг. от чл. 235,
ал. 3 от ГПК. Т. е. отвхърлянето на исковете е свързано с
действие на ответника и само по себе си не е достатъчно за
ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 3 от ГПК, а е необходимо да се
изследва причината да се заведе делото. Да се приеме
противното означава отговорността за разноските при един вероятно основателен
или допустим но неоснователен иск, по отношение на който по-късно отпада
интереса от воденето му, да се понесе от страната, в чиято полза би се разрешил
спора. Това би противоречало на цялостната концепция
на законодателя, заложена в разпоредбата на чл. 78 от ГПК, че отговорността за разноските е обусловена от защитата
на материалното субективно право, предмет на делото. В
този смисъл е каузалната практика на ВКС, обективирана в решение № 67/3.04.2014
г. по гр. д. № 2944/2013 г. на IV ГО на ВКС и определение № 152 от
28.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2363/2015 г., I т. о., ТК.
Съдът като взе предвид
конкретиката на казуса счита,
че разноските следва да останат в тежест на ответника, доколкото последният с
поведението си е дал повод за завеждане на настоящото исково производство. В полза на ищеца следва
да се присъди сумата в размер от 780.00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението за прекомерност е несъстоятелно, доколкото при материален интерес в размер
от 8 923.63 лева минималният адвокатски хонорар по Наредба № 1 от 2004 г.
възлиза на 736.95 лева. Разликата от 43.05 лева не се явява
прекомерна с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и
обема на оказаната професионална помощ и съдействие от адв. Н. С.. В полза на съдебната власт по сметка на РС-Варна следва
да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски, чийто общ размер възлиза
на 476.95 лева, от които 356.95 лева – държавна такса и 120.00 лева – депозит
за изготвянето на ССчЕ.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.В.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „П.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис
сграда * първоначално обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ,
изменени по реда на чл. 214 от ГПК чрез тяхното намаляване и увеличаване, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер от 7 417.77 лева /седем хиляди
четиристотин и седемнадесет лева и седемдесет и седем стотинки/,
представляваща нетно трудово възнаграждение по трудов договор от 10.05.2019 г.,
формирана, както следва: 3 500.65 лева – нетно трудово възнаграждение,
дължимо за м.01.2020 г.; 3 500.65 лева – нетно трудово възнаграждение,
дължимо за м.02.2020 г. и 416.47 лева – нетно трудово възнаграждение, дължимо
за 10 работни дни за периода от 01.03.2020 г. до 16.03.2020 г. и сумата в
размер от 1 506.05 лева /хиляда
петстотин и шест лева и пет стотинки/, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 7 работни дни за 2020 г.
ОСЪЖДА „П.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда * ДА ЗАПЛАТИ на В.В.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер от 780.00 лева /седемстотин и осемдесет лева/, представляваща възнаграждение
за един адвокат.
ОСЪЖДА „П.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда * ДА ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт по сметка на РС-Варна
сумата в общ размер от 476.95 лева /четиристотин
седемдесет и шест лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща
съдебно-деловодни разноски, от които 356.95 лева – държавна такса и 120.00 лева
– депозит за вещо лице по ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок
от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: