РЕШЕНИЕ
№ 440
гр. Благоевград, 24.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210103126 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Н. Г. П., ЕГН
**********, с адрес гр. Б...... чрез Адвокат Н. М. М., Адвокатска колегия Я...... против
„СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район "Изгрев", ж.к. "Дианабад", ул. "Васил Калчев", бл. 58, ап. 6,
представлявано от А. Д. С..
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
нищожността на Договор за потребителски кредит от.......ключен между Н. Г. П. и „СОФИЯ
КОМЕРС КРЕДИТ ТРУП“ АД, ЕИК *********, на основание чл.26, ал.1 пр. 1 ЗЗД вр. чл.22
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Претендират се сторените по делото разноски.
Твърди се в исковата молба, че на 02.09.2024г. ищцата е сключила с ответното
дружество договор за потребителски кредит за сумата в размер на 2500.00 лева. Сочи се, че
в §6 от договора е посочено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от получаване на
заемната сума по договора, да осигури поръчителство на едно физическо лице, което да
представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото
възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по
нисък от 1.5 минимални работни заплати или поръчителство на две физически лица, които
да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото
възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по
нисък от 1.5 минимални работни заплати.
Излага се, че в §7 в случай, че Заемателят не изпълни задължението си посочено в §6
от договора същият дължи на Заемодателя неустойка в размер на 2565.18 лева, платима на
18 равни части в размер на 142.51 лева, като на ищцата е начислена неустойка в общ размер
на 2565.18лв., тъй като същата не е представила в срок обезпечения - поръчител,посочен в
процесния договор.
Сочи се, че срокът на кредита е 18 месеца, фиксираният годишен лихвен процент е
51.60 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 65.74%.
1
Излага се, че всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материално правни норми, които регулират правния спор, като съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави 2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя 3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.
Сочи се, че ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е ФЛ, което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сочи се, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
На първо място се твърди, че процесният договор е нищожен /недействителен/ на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. чл.26 ал.1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановените императивни
правила. Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11
ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание,
а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Излага се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски
кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 65.74% според ответника е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19 ал.1 вр. чл.10 ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Излага се,
че в договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от 51.60 %, без обаче
да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и
неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочени, в каквато насока се посочва, че
съгласно Решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа
формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни.
Твърди се, че в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му.
На следващо място се поддържа, че в договора за потребителски кредит е налице
грешно посочен размер на ГПР, тъй като действителният такъв според ищеца ще е различен.
Излага се, че в §6 от договора е посочено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от
получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки, като в договора е уговорено, че
страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на Заемателя, посочено в §6 от
договора ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката посочена в тази разпоредба
следва да обезщети. В случай, че
Заемателят не изпълни задължението си посочено в §6 от договора е посочено в
2
договора, че дължи неустойка в размер на 2565.18лева, която се начислява пропорционално
към вноските по кредита.
От една страна се твърди, че е налице изначална невъзможност потребителят да
осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора,
поради което се счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД. В тази насока се цитира и съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския 5 парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити
изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин".
В този смисъл се твърди, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в срок до 3 дни от
получаване на заемната сума по договора обезпечение - поръчител или банкова гаранция, се
намира в пряко противоречие с преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Сочи се, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както и изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат
кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки
това се твърди, че на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след
като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от горното, се твърди, че неустойката за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
Сочи се, че разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка се сочи, че обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33 ал.1 от ЗПК. Твърди се, че подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Сочи се, че
непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение.
Твърди се, че кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята се, че от горното е изводимо, че нито една от страните
не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 от ЗЗД при непредоставено обезпечение. Ако кредиторът е имал за цел
да получи обезпечение според ищеца същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката" да не се дължи, се смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла
3
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, като се посочва, че като последиците от
неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена прикрита като неустойка.
Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143,
ал.2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Сочи се ,че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, aл. 1 вр. чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка“ в размер на 2565.18лева, която по своята същност представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което
трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР е
законосъобразно описан действителният такъв според ищеца ще надвиши посочения в
договора 65.74%., поради което се сочи, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19,
ал,4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Във връзка с горното се поддържа, че неизпълнението на задължението за правилно
посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не
може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР според ищеца е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на
ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира
икономическия избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен
ГПР според ищеца се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в
самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение.
Твърди се, че гореописаната неустойка безспорно попада в изискванията на
Директивата - тя е предвидим общ разход, който обуславя сключването на договора при тези
условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Неправилното изчисляване и
посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това
е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на
договора, в каквато насока се цитира Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС.
Смята се, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следва да
се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, според ищеца
представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, според ищеца трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото се сочи, че тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.
4
Сочи се, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая се твърди, че не е налице нито една от тези две
хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или, че договорът за паричен
заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Излага се, че не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза по договора обуславяща недействителността на целия договор. В
обобщение се смята, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит от
02.09.2024г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.22 вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.
С разпореждане № 3411/18.11.2024 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с нея иск, в съответствие с чл.
130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 29.11.2024 година.
В указания от съда едномесечен срок на 17.12.2024 г. Ответното дружество е
депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявения иск. Претендират се сторените по
делото разноски.
Оспорва се изцяло твърденията за обявяване нищожността на Договор за
потребителски микрокредит от 02.09.2024 г.
Сочи се, че действителността на процесния договор за потребителски кредит, както и
на отделните му клаузи, е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) по реда на който е сключен
договора.
Сочи се, че за разлика от банките и кредитните институции, финансовите институции,
нямат право да набират средства, чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Сочи се, че дружеството, „София Комерс Кредит Груп" АД, в
качеството си на финансова институция, отпуска кредити със собствени средства и на лица,
които банките често отказват да финансират, което значително увеличава риска при
упражняването на такъв тип дейност.Високите нива на риск, при които финансовата
институция работи, са причината за по-високия размер на договорна лихва и
допълнителните гаранции, които са заложени в договорите. При желание от страна на
потребителя, всяко едно от обезпеченията би могло да бъде предоставено в уговорения
между страните 3-дневен срок.
Сочи се, че още преди подписване на договора за заем ищцата е била наясно с всички
условия по договора, като сама е избрала параметрите и условията на кредита. В случай, че
ищцата е била добросъвестна, се твърди, че същата е разполагала с цели 14 дни за да
упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК, посочено изрично в СЕФ и
договора, като възможността за отказ от договора гарантира в най-голяма степен правата на
ищцата, в случай че тя прецени, че е встъпила в кредитно правоотношение при неизгодни за
нея условия.
5
Твърди се, че ищцата е разполагала на няколко етапа от правоотношението - веднъж
при получаването на Стандартния европейски формуляр, в който в т. б от част V
„Допълнителна информация при предоставяне на финансови услуги от разстояние", правото
на отказ в 14 дневния срок от сключването на договора е конкретно посочено, както и втори
път след получаването на самия договор за кредит. Т.е. според ответника ищцата не само е
могла да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искала това, но след избирането
им е разполагала с няколко възможности да се откаже от сключването на договора преди
отпускането на кредита, както и след отпускането му, но вместо да направи нещо от
изброените действия, тя е изтеглила заема от дружеството-ответник на 02.09.2024г и още
след настъпването на първата падежна вноска е уведомила кредитора си, че е подала искова
молба във връзка с процесния договор.
Поддържа се, че са несъстоятелни твърденията, че не били спазени разпоредбите на
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи се, че в §1 от процесния договор е посочен размерът на
отпуснатия кредит, фиксирана годишна лихва, годишният процент на разходите, както и
размерът на общата сума за погасяване по кредита, с което напълно са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК. Сочи се, че в погасителния план се съдържа ясна и подробна
информация относно заплащането на всяка една вноска като е посочено как се разбива
сумата по вноската и какво погасява, както и в договора, подробна информация за всички
дължими суми се съдържа и в Стандартния европейски формуляр, предоставен на ищцата.
Твърди се, че единствено възнаградителната лихва участва при формирането на ГПР, което
според ответника се вижда, при калкулирането му при условието на отпускане на кредита:
размер на главницата, срок на договора и размер на възнаградителната лихва /Решение
№25/10.01.2024 на Районен съд - гр. П.... по гр.д. 2867/2023г./
Сочи се, че са неоснователни доводите за нищожност на договора във връзка с
уговорената неустойка и ГПР. На първо място се сочи, че нищожността на отделна клауза не
влече след себе си нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без
нея, като посоченото правило според ответника представлява националната правна норма,
определяща изискванията по чл.6, пар.1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба,
съгласно която неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и
съответно, че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
Твърди се, че кредиторът е финансова институция, договорът за кредит е възмезден и
не може да се счете, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за лихва.
Клаузата за лихва по договорите за заем е акцесорна към основното съглашение и
нищожността й не се отразява на основанието на самия договор. Между кредитор и
кредитополучател не съществува правна пречка да се сключват договори за заем, при които
лихва не се дължи, независимо, че едната от тях е търговец. Сочи се, че очакваната печалба
от кредита не е типичната и непосредствена правна цел на договора за заем. С уговарянето
на високи лихви според ответника не се нарушава принципът на договорната свобода и
страната не е лишена от възможност да избира дали да го сключи. Излага се, че кредиторът
не е монополист на пазара на финансови услуги и в тази връзка за ищцата не съществува
нормативно задължение за сключване на договора за заем, нито се твърди да й е оказвано
влияние или въздействие, за да го сключи. Сочи се, че инициативата за сключване на
настоящия договор изхожда от ищцата. Нищожността на клаузата за лихва според ответника
не обуславя невъзможност за ищцата да изпълнява задълженията по останалите договорни
клаузи.
Сочи се, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за
заем, като се твърди, че самата тя е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението
на акцесорно задължение на заемателя. Несъщественият й характер по отношение на
6
валидността на главното правоотношение според ответника се извлича както от правната
характеристика на института на неустойката, така и от тълкуването на процесния договор.
Сочи се, че съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, се сочи, че неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай тя е уговорена като
плащане, което да бъде извършено в случай че ищцата не осигури обезпечение на главното
вземане на кредитодателя след сключване на договора. Посочва се, че изхождайки от закона,
става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Сочи се, че ГПР представлява сбор от разходите, които ще направи
кредитополучателят за ползване на предоставената услуга, което са едностранно определени
суми от кредитодателя, които представляват цената за предоставената от него услуга. В тази
насока се цитира чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит". Излага се, че неустойката от своя страна обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Твърди
се, че в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от ищеца за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са
били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, се смята, че двете понятия не бива да
се смесват, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.
Излага се, че твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка следва
да бъде включено в ГПР е неоснователно и противоречи на действителните уговорки между
страните. Твърди се, че от клаузите на договора е напълно ясно, че неустойката не
представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР, като разходите,
които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай се твърди, че неустойката е индивидуално
договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора се твърди, че
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Въпреки това се сочи, че кредиторът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
договора за кредит е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на
погасяване, както и обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. Излага се, че ясно и точно са посочени
размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора
според ответника става ясно, че още към момента на сключване на договора ищцата е бил
уведомена за всички възможни суми, с които би могла да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.
С оглед на гореизложеното се счита, че договорната клауза е индивидуално
договорена, ясно и точно описана в договора и ищцата е била наясно с всички аспекти на
финансовото си задължение към кредитора, както при сключване на процесния договор,
така и преди това. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, както и размера на неустойката,
уговорена впоследствие в договора за кредит. Оспорената от ищцата неустойка се твърди, че
е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от посочените обезпечения.
Сочи се, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните. Твърди се, че дружеството е предоставило паричен
7
заем срещу обезпечение, а ищцата се е задължила да върне заетата сума и договорената
лихва.
Процесният договор за потребителски кредит се твърди, че е сключен изцяло по
волята на ищцата, която е попълнила заявка с искане за сключване на договор за кредит,
получила е подробна информация за желания от нея кредитен продукт и е имала пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могла да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема и
след сключването на договора да е осъзнала, че е неспособна да се справи с това да
представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на съответните условия на
кредитора, според ответника ищцата е разполагала с цели 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора, без да е обвързана по никакъв начин от спорната неустойка,
което право е изрично посочено на ищцата още със Стандартния европейски формуляр.
На следващо място се сочи, че неустойката има предварително определен начален и
краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен
случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК
на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г, се иска от съда да
приеме, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице. Сочи се, че в
практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Посочва се, че в
този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с
обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка . В настоящия случай се твърди, че неустойката е уговорена за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение
за плащане на главницата и лихвата.
В конкретния случай се твърди, че неустоечната клауза е сключена индивидуално.
Сочи се, че ищцата е сключила договора за кредит след лично подавана на искане за
отпускане на кредит и след като дружеството й е предоставило информация за всички
параметри на договора чрез Стандартния европейски формуляр. Твърди се, че ищцата е била
информирана за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, като в случай че не го
направи, да плати неустойка в точен и индивидуално определен размер. Сочи се, че ищцата
е била предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за
кредит. Излага се, че са неоснователни твърденията за заблуждаваща търговска практика,
липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, предвид
фактът, че неустоечната клауза е съставена на ясен и разбираем език. Посочва се, че
значението й и последиците от обвързването с нея са недвусмислено посочени в договора.
Както в договора, така и в Стандартния европейски формуляр са записани ясно и точно
всички параметри и условия по кредита. Стойността на неустойката се сочи, че е посочена в
общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се
дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на
всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Предвид изложеното, се твърди, че процесната клауза за неустойка напълно отговаря
на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена
по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем
език, следва да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни
8
и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно
изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. В този смисъл е и Решение от 30.04.2014 г.
по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, т. 40, т. 67 - т.75.
Излага се, че са неоснователни аргументите на ищцата за нищожност на клаузата за
неустойка поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
Сочи се, че такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит
от страна на ищеца. Нещо повече, се сочи, че ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава
проверка на кредитополучателите си. Според ответника последица от липсата й не може да
бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Дори и в самата Директива
нищожността на клауза като процесната се сочи, че не е изведена като последица, която
националното законодателство следва да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.
По така изложените съображения се твърди, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което се иска предявения иск да бъде
отхвърлен.
По делото в законоустановения срок е предявен насрещен иск от „СОФИЯ КОМЕРС
КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
"Изгрев", ж.к. "Дианабад", ул. "Васил Калчев", бл. 58, ап. 6, представлявано от А. Д. С.
срещу Н. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. Б.......
Иска се от съда да постанови решение, по силата на което да осъди Н. Г. П., с ЕГН
********** да заплати на „София Комерс Кредит Груп" АД с ЕИК *********, сумата от
2500 лева, представляваща изискуема главница по Договор за потребителски микрокредит
от 02.09.2024г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на вземането, а в
условията на евентуалност, на основание чл. 23 ЗПК да бъде осъдена Н. Г. П., с ЕГН
********** да заплати на „София Комерс Кредит Груп" АД с ЕИК *********, сумата от
2400,00 лева, представляваща остатък изискуема главница по Договор за потребителски
микрокредит от 02.09.2024г., ведно със законната лихва върху тази сума.
Претендират се и сторените по делото разноски.
Твърди се, че на 02.09.2024г. ищецът „София Комерс Кредит Груп" АД и ответника по
настоящия насрещен иск Н. Г. П. сключили Договор за потребителски микрокредит, по
силата на който „София Комерс Кредит Груп" АД предоставила в заем на Н. Г. П. сумата от
2500 лева.
Сочи се, че съгласно §1 от Договора, ответникът се задължи да върне получената в
заем главница от 2500 лева на 18 равни вноски, заедно с фиксираната договорена лихва от
51,6% на година или общо сумата от 3641,94 лева. Съгласно §3 от Договора, сумата от
3641,94 лева е следвало да бъде заплатена от Н. Г. П. на „София Комерс Кредит Груп" АД на
18 равни вноски от по 202,33 лева, представляващи сбор от договорна лихва и главница.
Твърди се, че за погасяване на задълженията си по процесния Договор за кредит Н. Г.
П. е заплатила на "София Комерс Кредит Груп" АД сума в общ размер на 100.00 лева на 1
броя вноски: 1) на 23.10.2024г - 100 лева, т.е. с платената сума от 100,00 лева са погасени
100,00 лева договорна лихва, която сума представлява част от вноска № 1 с падеж 2.10.2024г
от погасителния план към договора. От вноска № 1 с падеж 2.10.2024г се сочи, че остава
непогасена главница в размер на 94,83 лева и договорна лихва в размер 7,50 лева. Твърди се,
че ответникът по насрещния иск продължава да дължи на "София Комерс Кредит Груп" АД
9
сумата от 506,99 лева, представляваща падежирало задължение по следните вноски: 102,33
лева, представляваща задължение по вноска № 1 с падеж 2.10.2024г, от която главница в
размер на 94,83 лева и частично договорна лихва в размер на 7,50 лева;202,33 лева,
представляваща задължение по вноска № 2 с падеж 2.11.2024г, от която главница в размер
на 98,91 лева и договорна лихва в размер на 103,42 лева;202,33 лева, представляваща
задължение по вноска № 3 с падеж 2.12.2024г, от която главница в размер на 103,16 лева и
договорна лихва в размер на 99,17 лева.
Сочи се, че по смисъла на § 8 от Договора за кредит, Потребителят е уведомен, че при
просрочване на плащания по Договора за кредит, кредиторът може да обяви Договора за
предсрочно изискуем, в каквато насока се цитира съдебна практика .
С оглед на горното се сочи, че „София Комерс Кредит Груп" АД обявява кредита за
предсрочно изискуем.
Предвид обявяването на кредита за предсрочно изискуем се твърди, че ответника по
насрещния иск дължи на „София Комерс Кредит Груп" сума в общ размер на 2500 лева
предсрочно изискуема главница.
В случай, че съдът приеме, че процесния договор за потребителски кредит е
недействителен, то в условията на евентуалност се предявява и иск с правно основание чл.
23 ЗПК за връщане на сумата от 2400,00 лева, представляваща остатък от главница, получена
от ответника без основание по недействителен Договор за потребителски микрокредит от
2.9.2024г. Сочи се, че целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да уреди отношенията между
страните по договора за потребителски кредит при недействителност на същия,
включително като намери приложение при предявен от кредитора иск за изпълнение на
произтичащите от договора задължения, като въпросът относно неговата недействителност
обичайно възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск. В противен
случай самостоятелното съществуване на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК според ищеца по
насрещния иск би било безпредметно, предвид общите правила на чл. 34 и чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД, които биха могли да намерят приложение .
Прави се искане при постановяване на крайния правораздавателен акт да се извърши
съдебно прихващане с насрещните вземания на страните.
С разпореждане № 168/17.01.2025 г., след като е извършил проверка за редовност на
насрещната искова молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с нея иск, в
съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е
постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника
по насрещния иск с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор,
отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.
Препис от насрещната искова молба и доказателствата към нея е изпратен на
ответника и връчен на 24.01.2025година.
В указания от съда едномесечен срок на 25.01.2025 г. ответникът по насрещния иск
Н. П. е депозирала писмен отговор, с който се оспорва предявения иск и се иска неговото
отхвърляне. Претендират се сторените по делото разноски.
Отговорът по насрещният иск е идентичен с депозираната искова молба, поради което
съдът намира за ненужно да бъде приповтарян. В същия се поддържа твърдение за
нищожност на целия договор за кредит.
С определение № 475/05.03.2025 г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора. Със същото определение съдът е пиел за съвместно
разглеждане, предявените с насрещната искова молба искове от „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ
ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район "Изгрев",
10
ж.к. "Дианабад", ул. "Васил Калчев", бл. 58, ап. 6, представлявано от А. Д. С. срещу Н. Г. П.
ЕГН **********, с адрес гр. Б............... с които се иск да бъде ОСЪДЕНА Н. Г. П., с ЕГН
********** да заплати на „София Комерс Кредит Груп" АД с ЕИК *********, сумата от
2500 лева, представляваща изискуема главница по Договор за потребителски микрокредит
от 02.09.2024г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на вземането.
В условията на евентуалност, на основание чл. 23 ЗПК се иска от съда да осъди Н. Г.
П., с ЕГН ********** да заплати на „София Комерс Кредит Груп" АД с ЕИК *********,
сумата от 2400,00 лева, представляваща остатък изискуема главница по Договор за
потребителски микрокредит от 02.09.2024г., ведно със законната лихва върху тази сума.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържат предявения иск и
се пледира за уважаването му. Изложени са съображения по същество на
делото.Претендират се сторените по делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК.
Сторено е възражение за прекомерност на претенидраното от ответника възнаграждение.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован не се явява представител, с
писмена молба се поддържа оспорването на предявения иск, като се поддържа предявените
насрещни искове, иска се да се отхвърли предявения иск, претендират се сторените разноски,
като е направено възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско
възнаграждение и се иска да бъде намалено до законовия минимум.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Няма спор по делото и се установява от представения и приет Договор за
потребителски микрокредит от разстояние, че на 02.09.2024г. същия е бил сключен между
ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, в качеството на заемодател и ищцата Н. Г. П., в
качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 2500, 00 лв., който
е следвало да се върне на 18 равни месечни погасителни вноски, първата с падеж на
02.10.2024г. и с падеж на последна вноска 02.03.2026г. Видно е, че лихвеният процент е
фиксиран за срока на договора и е в размер на 51.60 %, а годишният процент на разходите е
посочен в размер на 65.74 %. Изрично е посочено, че общата сума за погасяване е в размер
на 3641, 94 лв., както и че ГПР включва в себе си единствено договорната лихва.
Според обективираното в §6 от договора заемателят се задължил в тридневен срок от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка
от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
90 % от стойността на отпуснатия кредит /т.е. повече от 2250, 00 лв./, но не по-нисък от 1.5
минимални работни заплати или поръчителство на две физически лица, които да представят
служебна бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудово възнаграждение
надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални
заплати.
В §7 от договора е уговорено в случай че независимо от изразеното от потребителя
преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не
представи в срок някое от обезпеченията по § 6 от Договора и не упражни правото си на
отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на
кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни
мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят
заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 2565, 18 лв., платима на 18
равни части в размер на 142, 51 лв., на падежите по § 3 по-горе заедно със съответната
11
погасителна вноска, както общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж
по договора нараства до размер на 344, 84 лева.
В договора е инкорпориран и погасителен план, който съдържа и размер на вноската
за обезщетителна неустойка.
По делото са приети ОУ за предоставяне на потребителски микрокредит от
разстояние, декларация-съгласие от ищцата, СЕФ.
Представени са доказателства, че заемната сума от 2500, 00 лв. е усвоена от
заемателя, видно от Разписка за извършено плащане № 2000000429602287/02.09.2024г.
Видно от преводно нареждане от 23.10.2024г. ищцата е погасила по кредита сума в
размер на 100, 00 лв.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
Предявен е от ищцата иск с правно основание чл.26, ал. 1 предл. 1, вр. с чл.22 и сл.
ЗПК вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се иска да бъде обявена нищожността на Договор за
потребителски кредит от 02.09.2024г., сключен между Н. Г. П. и „СОФИЯ КОМЕРС
КРЕДИТ ТРУП“ АД, ЕИК *********.
Предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от предявяването им, тъй
като ответникът оспорват претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
В тежест на ищцата Н. П. е да докаже твърдението си за сключен между страните
договор с посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от
Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от
този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно
насрещно доказване, за валидността на правоотношението му.
В тежест на ответника е да докаже в процеса, в случай, че ищецът установи
сключването на договор между страните, че клаузите на договорите за кредит не са
неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че клаузите на договорите за кредит са
индивидуално уговорени, че са съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи
тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба. Следва да
установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че
сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и при съобразяване на
императивните материалн норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен
размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна
клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.
Няма спор по делото и се установи от представените доказателства, че между
страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние на 02.09.2024г. ,
по силата на който на ищцата е предоставен кредит в размер на 2500, 00 лв., който е усвоен.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и
категоричен начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор
12
за предоставяне на кредит, изпълнени са всички задължения по него, като на П. е
предоставена сумата от 2500, 00 лева под формата на кредит и същата е усвоена от нея.
В исковата молба ищцата претендира прогласяване на нищожност на договора за
кредит на основание - противоречие със закона.
Съобразно гореизложеното, съдът следва да се произнесе по предявения иск за
нищожност поради противоречие със закона.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира възражението за нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК на ищцата за основателно.
По силата на чл.11, ал.1, т.10 договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р.... Б.............., като клаузи в договори надвишаващи този размер се
считат за нищожни.
Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички
други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя -
комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и
за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в случаите, когато са
задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на
разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за
13
заемателя при евентуална негова неизправност.
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 65, 74 %, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът
му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва
регламентираната в §6 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение
на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали
предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“
по смисъла на член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел
широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от
16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283,
т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка
задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на
обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора
още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на §6- §7 от
Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи,
които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и
не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя
да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че
изискванията, на които следва да отговарят поръчителите, както и спазването на срокът за
предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, са от естество да създадат толкова
значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора, че са реално неизпълними.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в §6 от Договора изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на двете страни по
правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на
обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена в
погасителния план, дължима с всяка месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените й от Закона
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На заемателят е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 2565, 18 лв., т. е. в размер по-голям от главницата по заема.
Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
14
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е
изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата
сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би
покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да
се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване
на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея,
т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение
на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на неустойката и при
неизбежното й следване като задължение в тежест на потребителя, ясно и на двете страни
още изначално при подписване на договора, съдът намира, че се касае и за конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в §7 от процесния Договор
неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в ГПР, същия
би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
15
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва
да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните
търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че
вземането може да не бъде събрано от длъжника. Тези вреди обаче по силата на чл.33, ал.1
от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на
неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че
посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това
оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който
би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика – уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока
неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при
който на практика кредитът му се оскъпява многократно.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от
25.09.2020 г. на ОС - П..по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 07.07.2020 г. на ОС -
П.... по в. гр. д. № 880/2020 г. и др. / ГПР не се уговаря между страните. Той представлява
16
стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е
посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще
стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.
26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит от 02.09.2024г., сключен между
ищеца и ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск:
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9,
ал. 1 ЗПК в тежест на ищеца по него е да установи следните обстоятелства: наличието на
валидно облигационно отношение между страните по Договор за потребителски
микрокредит от разстояние на 02.09.2024г. и неговото съдържание; предоставяне на
заемната сума на кредитополучателя, а в тежест на ответника по насрещния иск при
доказване на горните факти е да установи плащане в пълен размер на задължението за
главница по договора.
Предвид основателността на главния иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД по делото се явява недоказано наличието на валидно договорно правоотношение между
страните. Въпреки това в съдебната практика (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I
т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о. е прието, че при
установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от
кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по
договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност
17
на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за
чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски
с различни падежи. Вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед
обявената недействителност на договора. Ако се приеме, че установяване на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се стигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. В този
смисъл е по чл. 290 ГПК решение № 50259/12.01.2023 г по гр. д. № 3620/2021 г ІІІ гр. о и
решение № 50086/21.12.2023 г по т. д. № 1027/2022 г Іт. о на ВКС/
Няма спор по делото, че ответницата по насрещния иск е платила само сумата от 100,
00 лв., с които съдът приема, че е погасена част от главницата, тъй като другите задължения
по договора не са валидно възникнали и заемателят не е дължал тяхното заплащане.
Предвид изложеното останалата дължима главница от 2400, 00 лв. следва да бъде върната от
ответницата.
Настоящият съдебен състав намира, че чистата стойност на кредита, която подлежи
на връщане при недействителност на договора според специалното правило на чл. 23 ЗПК,
представлява вземане на кредитора, което при действителен договор е изискуемо обичайно
според уговорените падежи на отделните вноски, а при недействителен – погасителният
план няма действие между страните. В конкретният случай, след като е обявена
нищожността на договора за кредит, не е необходимо да бъде обявявана на длъжницата
предсрочната изискуемост на кредита като на основание чл. 23 ЗПК във вр. с чл. 55 ЗЗД
предоставената и останала дължима сума по кредита е дължима веднага и без покана.
По изложените съображения предявеният насрещен осъдителен иск е основателен за
сумата от 2400, 00 лв., като следва да бъде отхвърлен за разликата над посочената сума до
претендираната от 2500, 00 лв. Сумата се дължи ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на насрещната искова молба-17.12.20254. до окончателното й изплащане.
Предвид изложеното съдът намира, че не следва да се произнася по предявения
евентуален иск.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
По предявения главен иск ищецът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият претендира такива за държавна такса от 393, 96 лв. и за адвокатско
възнаграждение в размер на 920, 00 лв.
На първо място относно дължимата държавна такса в производството Цената на
предявения иск за нищожност на договор за кредит се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и
т. 1 ГПК, съобразно установената последователна практика на ВКС /в т.ч. Определение №
1912/08.07.2024г. по ч.т.д. № 1076/2024г. по описа на ВКС, Iт.о., включително ч. гр. д. №
4590/2021 г., IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК
се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на
допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под.,
обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с
договора задължения). Следователно в случая цената на иска е 3641, 94 лв., а дължимата
държавна такса е в размер на 145, 68 лв. С оглед изложеното на ищцата се дължи
действително дължимата и внесена държавна такса.
18
Относно претенцията за адвокатско възнаграждение. От ответната страна е сторено
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС в Решение от 25 януари 2017г. по дело С-
438/22 тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.01.2004г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на
хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение
при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият
съдебен състав, съобразявайки предмета на делото, за който има формирана
безпротиворечива практика, съобразявайки извършените от адвоката процесуални действия,
изразяващи се в подаване на искова молба неявяване в съдебно заседание, както и фактът, че
исковата молба съдържа бланкетни оплаквания за нищожност, преповтаряни в редица
искови молби, вкл. и такива, депозирани от самия адв. М., че настоящия казус не се
открояват индивидуални особености /доголкото и самият договор, който е предмет на иска
не е индивидуално договорен/, които е следвало да съобразява адв. М. и да организира
защитата на клиента си спрямо тях, намира, че съобразно действителната фактическа и
правна сложност на делото обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от
ЗАДв е адвокатски хонорар от 400, 00 лв.
Предвид изложеното на ищцата се дължат от ответника разноски в общ размер на
545, 68 лв.
По насрещния иск, доколкото е уважен частично ищецът по него има право на
разноски. Видно от данните по делото същият е сторил разноски в размер на 100, 00 лв. за
държавна такса. Съразмерно на уважената част от иска ответника по него-ищца по
първоначалния иск дължи сумата от 96, 00 лв. Ответникът не е представляван по делото от
юрисконсулт или адвокат, поради което други разноски не му се дължат.
С оглед частичното отхвърляне на предявения насрещен иск на ответницата се
следват разноски. Видно от данните по делото е представен договор за правна защита и
съдействие за сумата от 400, 00 лв. за подаване на отговор по насрещен иск. От страна на
ищцовото дружество е сторено възражение за прекомерност, което съдът намира за
основателно. В случая отговорът по насрещният иск всъщност представлява самата искова
молба. С оглед изложеното съдът намира, че договореното и платено възнаграждение за
отговор е прекомерно, доколкото всъщност адвокатът не е извършил каквито и да било
допълнителни действия освен да подаде отново исковата молба, но като отговор. Предвид
изложеното по отговора на насрещния иск съдът намира, че справедливото адвокатско
възнаграждение е в размер на 100, 00 лв. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
ответницата по насрещния иск се дължи от ищеца по него сумата от 4, 00 лв.
По изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, предл.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 02.09.2024г., сключен между „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК ********* и Н. Г. П., с ЕГН **********.
ОСЪЖДА Н. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. Благоевград, ул. “Търново“, бл.37,
ет.1, ап.5 ДА ЗАПЛАТИ НА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район "Изгрев", ж.к. "Дианабад", ул. "Васил
Калчев", бл. 58, ап. 6, представлявано от А. Д. С. на основание чл. 23 ЗПК сумата от 2400, 00
лв. /две хиляди и четиристотин лева/, представляваща неизплатено задължение за главница
по недействителен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 02.09.2024г.,
19
ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на насрещната искова
молба – 17.12.2024 г. до окончателното изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
сумата от 2400, 00 лв. до пълния претендиран размер от 2500, 00 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район "Изгрев", ж.к. "Дианабад", ул. "Васил Калчев", бл. 58,
ап. 6, представлявано от А. Д. С. да заплати на Н. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. Б........
сумата от 545, 68 лв. /петстотин четиридесет и пет лева и шестдесет и осем стотинки/,
представляваща сторени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по
главния иск и сумата от 4, 00 лв. /четири лева/, представляваща сторени разноски по
насрещния иск съразмерно на отхвърлената му част.
ОСЪЖДА Н. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. Б..... ДА ЗАПЛАТИ НА „СОФИЯ
КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район "Изгрев", ж.к. "Дианабад", ул. "Васил Калчев", бл. 58, ап. 6, представлявано от
А. Д. С. сумата от 96, 00 лв. /деветдесет и шест лева/, представляваща сторени по делото
разноски за държавна такса по насрещния иск съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба чрез Районен съд -Б.... пред
Окръжен съд - Б.... в двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
20