Р Е Ш
Е Н И
Е №48
гр.Кюстендил,
07.08.2017г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на тридесет и първи май, две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: В.Б.,
след като разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева т.д.№62/2016г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава Тридесет и втора „Производство по търговски спорове”,
чл.365 и сл. от ГПК.
Делото е образувано,
след като с решение №1211/08.06.2015г. по т.д.№4849/2014г. по описа на
АС-София, недопуснато до касационно обжалване, Апелативен съд – София е
обезсилил решение от 15.08.2014г. (поправено с необжалвано решение от
03.11.2014г.) по т.д.№75/2013г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, в частта,
с която е уважен до размер на 89 083.36 лева иск по чл.422 от ГПК за
установяване на вземане на „*******“ АД срещу „*******“ ЕООД, заедно със
законната лихва и делото е върнато на Окръжен съд-Кюстендил за произнасяне по
предявения между същите страни иск по чл.422 от ГПК на основание запис на
заповед. Дадено е указание при новото разглеждане на делото съдът да се
произнесе и по въпроса за разноските, направени във въззивното производство.
Търг.д.№75/2013г. по
описа на КОС е имало за предмет разглеждане е предявен от „*******“ АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление в гр.С.,
ул.„Н.К.“ №**, ап.**, ет**, представлявано от управителя К.П., с адрес за
призоваване гр.С., ул.„А.“ №***, ет.**, офис ** против „*******“ ЕООД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление в гр.К. ул.„, представлявано от управителя Н.Г.В.,
и Н.Г.В. с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422 от ГПК
във вр. с чл.535 от ТЗ за
признаване за установено по отношение на „*******“ ЕООД и Н.В. съществуването на
солидарно задължение на същите към „*******“ АД, за което е била издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№390/2013г. по описа на РС-Кюстендил за сумата
от 103 000.00 лева, дължима на основание запис на заповед, издаден на
09.12.2009г. от Н.Г.В. с ЕГН ********** лично и в качеството му на управител на
„*******“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда– 14.02.2013г., до окончателното изплащане.
Решението по
търг.д.№75/2013г. в частта, в която предявеният срещу Н.Г.В. иск е бил
отхвърлен изцяло, е влязло в сила и същият не е страна при настоящото
разглеждане. Решението е влязло в сила и в частта, в която съдът е отхвърлил
предявения от „*******“ АД против „*******“ ЕООД иск по чл.422 от ГПК за
разликата над сумата от 89 083.36 лева до първоначално претендирания
размер от 103 000.00 лева.
Ищцовото
дружеството твърди в исковата молба, че процесната сума му се дължи от „*******“
ЕООД, което дружество в качеството му на издател на запис на заповед, се е задължило да заплати на „*******“ АД 103 000
лева, с падеж 01.10.2010г. и с място на плащане: гр.София. Сочи, че на падежа
сумата не е била заплатена и, че на основание ценната книга е било подадено
заявление по чл.417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на
изпълнителен лист, както и, че по образуваното по заявлението
ч.гр.д.№390/2013г. по описа на РС-Кюстендил е било подадено възражение против
издадената заповед за изпълнение, с което ищецът обосновава правния си интерес
от предявяване на иска.
Наред с горните твърдения, ищецът е въвел и такива за наличие на
каузално правоотношение, за обезпечение изпълнение на задължението по което е
бил издаден менителничният ефект, а именно – сключено споразумение от
09.12.2009г., с което „*******“ ЕООД се е съгласило, че дължи на „*******“ АД
сумата от 134 200.05 лева за доставени стоки по фактури, издадени в
периода от 30.01.2008г. до 31.10.2009г.
В подадения отговор на исковата молба в рамките на законоустановения и
предоствен от съда срок, ответникът „*******“ ЕООД е изложил доводи за
неоснователност на иска. От една страна възразява срещу действителността на
записа на заповед, като твърди, че същият няма валидно определен падеж, тъй
като последният веднъж бил определен на дата 01.10.2010г., и втори път - „на
предявяване", което правело менителничният ефект нищожен; оспорва датата,
която е записана като такава, на която записът на заповед е бил предявен,
поради видимо различния почерк при изписването й, както и твърди, че не било
ясно кой е издател на ценната книга, поради това, че същата носела само един
подпис – на Н.В.. От друга страна са направени и възражения срещу поддържаното
в исковата молба каузално правоотношение, в следните посоки: след датата на подписването
на споразумението, т.е. след 09.12.2009г., „*******“ ЕООД е извършвало плащания
за погасяване на задълженията си по същото, като общо платена била сумата от
45 087.49 лева, при което непогасеният остатък възлизал на 57 039.93
лева; размерът на неплатената сума следвало да бъде намален с вземане, което „*******“
ЕООД има към ищеца в размер на 1 809.60 лева, произтичащо от фактура
№627/28.01.2011г. за доставени стоки, при което задължението би възлизало на
55 230.33 лева, в какъвто смисъл се прави възражение за прихващане;
падежът на задължението за плащане на главницата по сключеното споразумение бил
неясно определен и на практика – неопределяем, при което следвало да намери
приложение разпоредбата на чл.69 ал.1 от ЗЗД и падежът да настъпи, след покана
от кредитора.
В подадената допълнителна искова молба ищецът е посочил, че сумата от
103 000 лева е дължима от ответното дружество по записа на заповед и
същата се е формирала на база посочените в исковата молба фактури, получаването
на стоките по които ответникът не е оспорил. Относно падежа на плащане по
споразумението се твърди, че купувачът е бил длъжен да плати цената при
получаване на стоката, поради което споразумението от 09.12.2009г. не е имало
за предмет договаряне на падеж за плащане на главниците. В допълнителната
искова молба е оспорено още твърдяното от ответника плащане на суми по
споразумението, с довод, че същите не касаят спорното правоотношение, както и
направеното от ответната страна възражение за прихващане, тъй като вземането не
било безспорно и ликвидно. Изложени са доводи за неоснователност на
възражението на ответника, че падежът на записа на заповед бил определен по два
начина, което го правело нищожен, като се изтъква, че същият е ясно определен,
а именно – на определен ден - датата 01.10.2010г.
В допълнителния отговор ответникът е заявил, че поддържа направените в
първоначалния възражения, като е посочил, че в случай, че се приеме, че падежът
на плащане по фактурите, предмет на споразумението е датата на предаване на
стоките, то се прави възражение за изтекла 3-годишна давност по смисъла на
чл.11 б.“в“ от ЗЗД, поради периодичността на задълженията. Изтъкнато е, че
изискване за безспорност и ликвидност на задължение, с което се прави
прихващане, съществува само при извънсъдебното изявление за прихващане.
Междувременно, с определение от 31.10.2013г., постановено по
ч.гр.д.№346/2013г., Кюстендилският окръжен съд е отменил разпореждането,
издадено по ч.гр.д.№390/2013г. на РС Кюстендил, с което е било допуснато
незабавно изпълнение и е обезсилил издадения изпълнителен лист. Този съдебен
акт е станал основание ищецът да поиска от съда при първоначалното разглеждане
на делото да допусне изменение на иска, чрез преминаване от установителен към
осъдителен такъв, което е било оставено без уважение, с довода, че с отмяната
на разпореждането за незабавно изпълнение не е отпаднал правният интерес на
ищеца от водене на иска по чл.422 ал.1 от ГПК, поради наличието на заповед за
изпълнение, която не е била обезсилена.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и
прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, при условията
на чл.235 ал.2 от ГПК намери за установено следното от фактическа страна:
Видно от приложения към исковата молба запис на заповед, на 09.12.2009г.
в гр.София Н.Г.В., с ЕГН **********, лично и в качеството му на управител на „*******“
ЕООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.К.ул.„*******“ №*****,
е издал запис на заповед, според съдържанието на който неотменимо и безусловно
се е задължил „при предявяване“ на записа на заповед да плати без протест на „*******“
АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.С., ул.„Н.К.“ №**, ап.**,
ет.**, или на негова заповед сумата от 103 000 лева. В отделен абзац на
документа е посочено, че падежът на паричното задължение е на 01.10.2010г.
Посочено е и място на плащане. Върху ефекта е отразено предявяване за плащане
на падежа и е посочена датата 02.10.2010г.
От представеното от ищеца споразумение, сключено между двете дружества
на датата 09.12.2009г. се установява, че горният запис на заповед е бил
издаден, за да служи като обезпечение на задължението на „*******“ ЕООД по
въпросното споразумение, според което към датата 09.12.2009г., страните са се
съгласили, че „*******“ ЕООД дължи н а“*******“ АДЕ сумата от 134 200.05
лева, с ДДС, представляваща стойността на задължения по фактури за доставки на
стоки, издадени в периода от 30.01.2008г. до 31.10.2009г., от която е направено
приспадане на сумата от 32 072.63 лева за нефактурирана стока, в резултат
на което окончателният размер на задължението е бил определен на
102 127.42 лева. Двете дружества са договорили разсрочено изплащане на лихви,
като и, че след заплащането на същите, ще се пристъпи към заплащане на
главниците по банков път.
На 14.02.2013г. „*******“ АД е подало пред Районен съд-Кюстендил
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, солидарно
срещу „*******“ ЕООД и Н.В., за сумата от 103 000 лева, дължима на
основание издадения запис на заповед от 09.12.2009г. Срещу издадената заповед
за изпълнение по образуваното ч.гр.д.№390/2013г. по описа на КРС,двамата
длъжници са подали възражения в срок. В изпълнение на дадените му указания,
заявителя е предявил настоящия иск, в срока по чл.415 ал.1 от ГПК.
В настоящото исково производство, в контекста на естеството на развилия
се спор, са използвани специалните знания на вещо лице – И.Д., представил две
заключения по назначена основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза–
заключение с вх.№2746/16.04.2014г. и заключение с вх.№4202/16.06.2014г.
От приетите заключения се установяват следните факти:
В счетоводството на ищеца по
сметка 411 ********* „*******”ЕООД относно всички фактури по споразумението,
сумата дебит (общо) е в размер на 124 519.13 лева, кредитът в лева е
33 626.17лева,респ. салдото е 90 892.96 лева. Осчетоводени са данъчни
фактури и в счетоводството на ответника, с които е отразено задължение по
сметка Доставчици , партида „*******”АД за закупени стоки, като е начислен и
данъчен кредит – т.е. фактури са осчетоводени, включени са в дневниците за
покупки и в справка-декларация по ДДС. Вещото лице е констатирало разлика между
осчетоводяването в двете дружества, изразява се в това, че в дневниците за
покупки по ЗДДС на ответника „*******” ЕООД не са включени следните фактури с
№№*********/ 07.03.2008г. на стойност 1 669.46 лева; *********/28.05.2008г.-за
76.30 лева; *********/28.10.2008г. на стойност 92.35 лева;
*********/29.102008г. – за 594.94 лева; *********/29.10.2008г. за 5665.58 лева;
********* /04.03.2009г. за 451.32 лева и *********/21.09.2007г. за 700.56 лева.
„*******” ЕООД е отразило вземане
по сметка 411 „Клиенти” партида „*******” по фактури на обща стойност
32 072.59 лева, от които са изплатени 30 262.99 лева, а като
неплатена фигурира фактура №627 от 28.01.2011г. на стойност 1 809.60 лева
(за която е направено възражението за прихващане по делото). Въпросната фактура
е отразена в счетоводството на „*******“ АД, като платена.
Установено е още, че суми на обща стойност 32 072.63 лева по фактури №№
**********/2007г.; **********/2008г.; **********/2008г.; **********/2008г.;
**********/2008г. и **********/2008г. са били включени в споразумението, за тях
са били издадени касови бонове по споразумението и е следвало да се прихванат
със задължение на „*******“ АД към „*******“ ЕООД за доставена, но
нефактурирана от „*******“ ЕООД стока, като същите са отразени в счетоводството
на „*******” като платени. В последствие са издадени фактури за стоките по тези
фактури и същите са отразени в счетоводството на „*******“ ЕООД, като платени,
с изключение на посочената по-горе фактура №627/28.01.2011г.
В счетоводството на ответника всички осчетоводени плащания в полза на
ищеца са в размер на 45 087.49 лева по квитанции, част от които не касаят
сключеното споразумение, а именно - за лихви в размер на 2404.25 лева, т.е.
платените по споразумението суми са в общ размер на 42 683.24 лева.
Представените по делото касови бонове отразяват плащания в рамките на посочения
размер.
Към датата на споразумението – 09.12.2009г., при ответника „*******”
ЕООД като задължение към ищеца е било осчетоводено салдо в размер на
113 929,28 лева. Част от фактурите, посочени в споразумението, не са били
осчетоводени при ответника, съответно – не са били включени в дневниците за
покупка по ЗДДС и в справки-декларации по ЗДДС, а стойността им не съставлява част
от горепосоченото салдо. Това са фактури с №№*********/07.03.2008г. – 1669.46
лева; *********/28.05.2008г. – 76.30 лева; *********/28.10.2008г. – 92.35 лева;
*********/29.10.2008г. – 594.94 лева; ********* от 29.10.2008г. – 5665.58 лева; *********/04.03.2009г. – 451.32 лева и
*********/21.09.2007г. – 700.56 лева, на обща стойност – 9 250.51 лева.
Вещото лице е констатирало, че записаната в споразумението сума от
32 072 лева за получена, но нефактурирана стока и съответно неосчетоводена
към датата на споразумението, не е била отразена в аналитичния регистър на „*******“
ЕООД и няма счетоводни данни и операции за такава. Не се е установило наличие
на стокови разписки или други счетоводни документи, формиращи такава сума,
записана в споразумението, в т.ч. не се е констатирало дали сумата е била
формирана като сбор от суми по фактури.
Към момента на извършване на експертизата (31.05.2014г.) в счетоводството на „*******“ АД е отразено вземане към „*******“ ЕООД по
фактури от споразумението като салдо в размер на 90 892.96 лева и салдо по с-ка
411- Клиенти- партида „*******“ ЕООД от всички фактури от търговските
взаимоотношения в размер на 95711.37 лева. В счетоводството на ответника „*******“
ЕООД е отразено задължение към „*******“ АД, съгласно справка - в размер на
36 968.84 лева, което е след извършване на частично отписване на стари
задължения, както и при прихващане на фактура №627/28.01.2011г. за 1809.60
лева.
Гореизложените релевантни за спора факти са установени по категоричен
начин, а преценката им налага следните правни изводи:
Искът е допустим, доколкото е предявен в хипотезата на чл.422 ал.1 във
вр. с чл.415 ал.1 от ГПК и предполага установяване съществуването на вземане,
което е било предмет на заповед за изпълнение. Исковата претенция е заявена в
срока по чл.415 от ГПК. Както многократно в рамките на настоящото производство
е отбелязвано, исковата претенция е допустима, независимо от отмяната на
разпореждането за незабавно изпълнение, тъй като с това правният интерес на
заявителя от водене на установителния иск не е отпаднал.
Предмет на предявеният иск е твърдяното от ищеца вземане, основано на
издадения запис на заповед. Този извод е в съгласие с даденото в т.17 от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ВКС по
тълк.д.№4/2013г., ОСГТК, разрешение, според което: „Предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба
за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект.“. Според
същото ТР, при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че
вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно
каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения
запис на заповед – както е в настоящия случай,, не се променя предметът на
делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект.
За да бъде уважен предявеният иск, в хода на
съдебното производство следва да се установят следните обстоятелства: 1)
ответникът да е поел валидно задължение за заплащане в полза на ищеца на сумата
по записа на заповед; 2) падежът на вземането да е настъпил и 3) ответникът да
не е изпълнил поетото задължение.
Както се сочи във вече цитираното по-горе тълкувателно решение, с
въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване ще
подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед.
Видно е от горното, че на първо място и в контекста на направените
оспорвания, следва да се потърси отговор на въпроса дали процесният запис на
заповед представлява редовен от външна страна менителничен ефект.
Записът на заповед е
разновидност на менителницата, опростена нейна форма, при която участват две
лица - издател и поемател, липсва приемател, поради което чл.537 от ТЗ
препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я
регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на
заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е
при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва
пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед -
обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той
отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът по една
менителница.
Записът на заповед е
абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на
съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефекта. Като формална сделка,
записът на заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден
само, ако са налице всички елементи, предписани от закона – чл.535 от ТЗ, с
изключение на посоченото в чл.536 ал.2, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
Съдът, като съобрази изискванията на ТЗ и като взе предвид строго
формалните изисквания за валидност на менителничните ефекти, намира, че
процесният запис на заповед, на който ищцовото дружество основава своя иск, се
явява нищожен, поради противоречието му с императивната правна норма на чл.486
от ТЗ Според посочената разпоредба, уреждаща начин на определяне на падеж на
менителницата, приложима и за записа на заповед, по силата на препращащата
норма на чл.537 от ТЗ, падежът може да бъде: 1/ на предявяване; 2/ на определен
срок след предявяване; 3/ на определен ден след издаване; 4/ на определен ден.
Чл.486 ал.2 от ТЗ сочи, че менителница, издадена с падеж, определен по друг
начин или с последователни падежи е нищожна.
В практиката си ВКС на РБ приема, че поради формалния режим за валидност
на записа на заповед, установен от закона, включително за определяне на падежа,
съгласно чл.535 т.3 във вр. с чл.486 ал.1 във вр. с чл.537 от ТЗ, се налага
извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин,
който да не буди съмнение и да не дава основание за различно тълкуване. Тогава,
когато издателят се е задължил да плати посочената в ценната книга сума на
определен ден, чрез посочване на конкретна дата, и едновременно с това е
посочил, че сумата е платима „при предявяване“ на записа на заповед, то следва да се счита, че същият е поел
задължение с неясно определен падеж. Сочи се, че в записа на заповед падежът
следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава
основание за различно тълкуване. В този смисъл са: определение №146 от 23.03.2009г. на ВКС по ч.т.д.№125/2009г., I т.о., ТК,
определение №749 от 23.12.2009г. на ВКС по ч.т.д.№857/2009г., II т.о., ТК,
определение №776 от 05.11.2010г. на ВКС по ч.т.д.№733/2010г., II т.о., ТК.
В разглеждания случай от съдържанието на
записа на заповед е видно, че издателят е поел задължение да заплати на ищеца
сумата от 103 000 лева, „при предявяване“ на ценната книга, с падеж
01.10.2010г. Явства определянето на падеж по два от предвидените в закона начини,
което създава неяснота относно този реквизит на менителничния ефект и обуславя
неговата нищожност. Не може да се сподели разбирането на ищеца за съществуване
на яснота относно падежа, а именно – че същият е на определен ден, а
използването на фразата „при предявяване“ има смисъла на покана за плащане.
Подобно смислово разграничение би могло да се направи, ако издателят се е
задължил да извърши плащането срещу „представяне“ на
записа на заповед, което не би било равнозначно на формулиране на падеж за
плащане и не би възникнало съмнение относно действителния падеж на
задължението.
Обстоятелството, че в процесния запис на заповед са посочени два
различни падежа води до несъмнения извод, че същият е нищожен, в хипотезата на
чл.486 ал.2 от ТЗ. Създаването на потребност от извършване тълкуване на волята
на издателя очертава извод за нищожност на записа на заповед. В този смисъл е решение №77 от 14.08.2015г. на ВКС по
т.д.№1156/2014г., I т.о., ТК, в което се приема, че предвид строгите
изисквания за форма и за наличие на определени реквизити на акта, за
съдържанието на които законът съдържа императивни норми, падежът в записа на
заповед следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не
дава основание за различно тълкуване. В решението е посочено още и, че
разграничението между изразите „на предявяване“ и „при предявяване“, първият,
като обозначаващ падеж, а вторият – фактическо действие, е ненужно, предвид
създалата се с посочването на друг падеж потребност от тълкуване волята на
издателя.
В допълнение към горното, може да се отбележи, че противоречивото
определяне на падежа не е равнозначно на липса на падеж и нормата на чл.535
ал.2 от ТЗ не може да намери приложение.
В контекста на изложеното, настоящият съд приема, че записът на заповед,
на който ищецът основава своя иск, е нищожен, в хипотезата на чл.486 ал.2 от ТЗ. С този извод отпада необходимостта от обсъждане на твърденията и
възраженията на страните във връзка с каузалното правоотношение – споразумение
от 09.12.2009г., задълженията по което са обезпечени с нищожния запис на
заповед. Каузалното правоотношение е предмет на изследване по делото при
предявен иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземане по запис на
заповед, ако е въведено от страните и при положение, че се установи наличие на
редовен от външна страна менителничен ефект, какъвто в случая не е налице.
Исковата претенция е неоснователна и като такава следва да се отхвърли
за сумата, за която производството по делото е висящо – 89 083.36 лева.
Предвид изхода на делото, на ищеца не се следват разноски за
заповедното, нито за исковото производство.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК, на ответното дружество се следва
присъждане на направените в хода на производството по делото разноски, в т.ч. и
за предходното разглеждане и инстанционен контрол. В производството по
т.д.№75/2013г. ответникът „*******“ ЕООД е удостоверил да е сторил разноски в
размер на 180.00 лева за вещо лице Дермански (вж.л.195 и л.197), както и е
представил три преводни нареждания за извършени плащания по три фактури в полза
на адв.Душева, на обща стойност от 1 500 лева (вж.л.246-л.248). относно
последните три документа ответникът сочи, че съставляват заплащане на
адвокатско възнаграждение по настоящото дело, но съдът не намира основание да
приеме твърдението за вярно, тъй като в нито един от документите не се съдържа
индивидуализация, даваща основание да се приеме, че се касае за свързано с
настоящото производство плащане, а в материалите по делото не се намери договор
за правна защита и съдействие, от които да е видно какво възнаграждение
страните са договорили въобще – към отговора на исковата молба е представено
само пълномощно. Така, в производството по т.д.№75/2013г. следва да се счита,
че ответникът е направил разноски в размер на 180.00 лева за вещо лице. За
въззивно обжалване на съдебното решение по т.д.№75/2013г. ответното дружество е
заплатило държавна такса в размер на 1 781.67 лева и това са разноските,
сторени в производството по в.т.д.№4849/2014г.
по описа на АС-София. По настоящото дело ответното дружество е направило
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лева, относно
договарянето и плащането на което е представен договор за правна помощ от
20.07.2016г. По отношение размера на възнаграждението ищецът е направил
възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно. Според чл.7 ал.2
т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималният размер на адвокатското възнаграждение, дължимо за настоящото
производството, с оглед материалния интерес - 89 083.36 лева, възлиза на
3 202.50 лева. С оглед фактическата и правна сложност на делото, съдът
счита, че на ответника не се следва възнаграждение в размер, по-висок от
минималния предвиден в Наредбата, поради което на ответното дружество ще бъде
присъдена именно горепосочената сума. При договаряне на размера на адвокатското
възнаграждение вероятно не е отчетено обстоятелството, че предметът на спора
при настоящото разглеждане е в размер, по-нисък от първоначалния. С оглед тези
доводи, налага се извод, че на ответника се следва присъждане на разноски в
размер общо на 5 164.17 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Т Х В Ъ Р Л Я, като неоснователен, предявения от „*******“ АД, с ЕИК *****, седалище
и адрес на управление в гр.С., ул.„Н.К.“ №***, ап.***, ет.**, представлявано от
управителя К.П., против „*******“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление в гр.К. ул.„********“ №******, представлявано от управителя Н.Г.В.,
иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ за признаване за
установено по отношение на „*******“ ЕООД съществуването на
задължение на същото към „*******“ АД, за което е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№390/2013г. по описа на РС-Кюстендил за сумата от 89 083.36 лева, дължима на основание запис на
заповед, издаден на 09.12.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението в съда– 14.02.2013г., до
окончателното изплащане.
О С Ъ Ж Д А „*******“ АД, с
ЕИК *****, седалище и адрес на управление в гр.С., ул.„Н.К.“ №***, ап.***, ет.***,
представлявано от управителя К.П., да заплати на „*******“ ЕООД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление в гр.К. ул.„Ц.О.“ №****, представлявано от
управителя Н.Г.В., сумата от 5 164.17
лева (пет хиляди сто шестдесет и четири лева и седемнадесет стотинки),
представляваща сторени в производството по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред Апелативен съд-София, в 2-седмичен срок от датата на връчването му.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: