Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 2736 29.07.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ХІХ-ти ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На единадесети юни през две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ
Секретар Марияна Михайлова
като разгледа докладваното от съдията Живко Желев
гражданско дело номер 13499 по
описа за 2019 година.
Предявени са искове с правно осн. чл.422 ГПК, във вр.
с чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди,
че е приобретател на вземане срещу ответника, прехвърлено с договор за цесия.
Самото вземане било възникнало по договор за кредит, сключен между него и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД на 22.12.2017г. Поддържа се по-нататък, че е издадена
заповед по чл.410 ГПК срещу ответника за сумите: 1000 лева главница, 135,68
лева договорна лихва, 45 лева - такса разходи, 656,88 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и 100 лв. лихва за забава. Предвид връчването
на заповедта по реда на чл.47, ал.5 ГПК се иска да бъде установено
съществуването на вземането.
Чрез особения си представител ответникът А.Х.А. /А. Х.Х./
навежда доводи за нищожност на уговорката посочена в чл. 4 от договора като
счита, че същата заобикаля закона и противоречи на добрите нрави, тъй като
предвижда задължение за предоставяне на обезпечение, което е определено по
начин, че да не бъде изпълнено така, че да доведе до присъждане на неустойка.
Прави възражение за недействителност и
на клаузата уреждаща лихвата като излага довод, че е налице недействителност на договора произтичаща от
неспазване на изискванията на чл. 22 от ЗПК, тъй като не са спазени
изискванията за размера на шрифта, разяснение относно методиката за изчисляване
на ГПР и лихвения процент, както и не е приложен надлежен погасителен план.
Предвид това се счита, че сумата не се дължи, поради недействителност на
договора за кредит.
Съдът намери за установено следното:
Установява се от представените
доказателства, че на 22.12.2017г. ответникът сключил с дружеството „Изи Асет
Мениджмънт“АД договор за заем с №*****, по който му била отпусната сумата от 1000
лева, при годишен процент на разходите 41,14% и фиксиран лихвен процент от 35% / лист 4/.
Сумата следвало да бъде върната на 8 погасителни вноски, считано от 23.01.2018г.
до 21.08.2018г., всяка от които по 141,96 лв. Според чл.4, ал.1 от договора
заемателят поемал задължение в тридневен срок от подписването да предостави на
заемодателя две алтернативни форми на обезпечение. Първата била чрез
поръчителството на две физически лица, които да представят на заемодателя
бележка от работодател, за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер
на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако
има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“. Втората форма на
обезпечение била банкова гаранция, издадена за сумата по договора, включително
и договорната лихва, валидна за целия срок на договора. При неизпълнение на
задължението за обезпечаване по чл.4, ал. 1 от договора, чл.4, ал. 2 предвиждал,
че кредиторът има право да начисли неустойка за неизпълнение в размер на 656,88
лв., която се разсрочвала на равни части, като всяка част била платима на
съответната падежна дата и в този случай, към дължимата погасителна вноска се
добавяла и сумата от 82,11 лева. Уговорено било също, че при забава в плащането
на погасителни вноски се дължи обезщетение в размер на законната лихва за всеки
просрочен ден – чл.8 от договора. Според чл.9, ал.1 от договора, в случай че заемателят
не изпълни задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски,
заемодателят има право да предприеме всички позволени от закона действия, за да
събере своето вземане, което от своя страна може да доведе до значително
повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя. Съгласно чл. 9,
ал. 2 от договора, заемодателят има право да провежда със заемателя телефонни
разговори, да му изпраща електронни съобщения, писма и стикери, да прави
домашни посещения, в случай, че последният не изпълни, което и да е от
задълженията си по договора за паричен заем, като по този начин го уведоми за
некоректното му поведение. В чл. 16, ал. 2 от договора е посочено, че
заемателят заявява, че е запознат и е съгласен с Тарифа за таксите на „Изи Асет
Мениждмънт“ АД, актуална към датата на сключване на договора, като видно от
същата /лист 20/, при забава плащането на погасителна вноска с повече от
30 дни, заемателят дължи заплащане на сумата от 9 лв., разходи за събиране на
вземането, като общият размер на разноските не може да надвишава сумата от 45
лв.
На 16.11.2010 г. между ищеца и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД бил сключен рамков договор за продажба на вземания, като с
Приложение № 1 от 01.07.2018 г. вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
произтичащо от договор за заем №*****/22.12.2017 г., сключен с ответника, било
прехвърлено на ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви /лист 8-11 и
лист 13-14/.
Установява се, че на 03.05.2019г. дружеството ищец
подало против ответника заявление по чл.410 ГПК, с което претендирало да му
бъдат заплатени следните суми: 1000 лева - главница; 135,68 лева – договорна
лихва от 23.01.2018г. до 21.08.2018г.; 45 лв. – такса разходи; 656,88 лв. –
обезщетение за забава за периода от 23.01.2018г. до 21.08.2018г.; 100 лв. –
обезщетение за забава за периода 21.01.2018 г. – 03.05.2019 г., както и
законната лихва, считано от подаване на заявлението – 03.05.2019г. до окончателното
заплащане. По заявлението било образувано приложеното ч.гр.д. №6986/2019г.,
като била издадена и заповед за изпълнение.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза
остатъчното задължение по договора за кредит е в размер на: 1000 лв. – главница;
135,68 лв. – договорна лихва; 45 лв. – такси разходи за събиране и 656,88 лв. –
неустойка. Размерът на лихвата за забава за периода 24.01.2018 г. до 03.05.2019
г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК е в размер на сумата от
129,17 лв. / лист 85/.
При
така установените факти се налагат следните правни изводи:
Безспорно е, че между ответника и
дружеството цедент „Изи Асет Мениджмънт“АД е възникнало правоотношение по
договор за кредит, като уговорената по него сума е била усвоена. Така
сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит,
тъй като отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК.
С получаването на сумата по кредита
за заемодателя е възникнало задължението да върне главницата, като и да заплати
дължимата възнаградителна лихва.
Съдът намира, че доводът на
ответника за нищожност на договора за кредит поради противоречие със закона –
чл.11 т.11 от ЗПК е неоснователно. Съгласно тази разпоредба съдържанието на
договора следва да включва условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми – само в случай
че са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая
тази информация е налична в чл. 2 от договора – посочен е размерът на отпуснатия
на ответника заем; размерът на фиксираните вноски; техният брой; срокът на
заема; датите на плащане на всяка от погасителните вноски, първата от които на
23.01.2018 г., а последната на 21.08.2018 г.; годишният лихвен процент, като е
посочено, че същият е фиксиран, общата сума, дължима по заема; годишният
процент на разходите, както и условията за усвояване на цялата сума по заема.
Доколкото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора, то съдът намира, че изискването за посочване последователността на
разпределението на вноските е неприложимо. Ето защо изискването на закона е
спазено.
По отношение на договорната лихва,
съдът намира, че в настоящия казус е неприложимо изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 9а ЗПК, тъй като посочената разпоредба, касае изчисляване на приложимия към
договора за потребителски кредит променлив лихвен процент. Ето защо и
задължението за разписана методика, определяща начина и реда за промяна на
лихвения процент, като един от компонентите на договорната лихва, не касае
настоящия случай, тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора, поради което и е достатъчно посочването на размера на
същия, което е изрично сторено в договора. Неоснователен е и доводът за
нищожност на клаузата определяща размера на договорната лихва. Съдът счита, че
размерът на възнаградителната лихва по договорите за заем не е нормативно
ограничен, поради което следва спрямо него да се прилага принципът на свобода
на договарянето по чл.9 ЗЗД. Заемополучателят е бил предварително наясно с
цената, която трябва да заплати за ползване на сумата.
Неоснователно е възражението на
особения представител на ответника, сторено по реда на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изрично в чл. 8 от договора е посочен размерът на ГПР – 41,17%, като са
посочени и допусканията, при които е изчислен ГПР. Не се споделят възраженията
на ответника и за неизпълнение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
като в чл. 7 от договора изрично е посочено, че заемателят има право да получи
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора за паричен
заем, извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания с цялата изискуема информация, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. От
страна на ответника не се твърди, а и не се доказа, същият да е направил
постъпки за предсрочно погасяване на заема, ето защо в настоящия случай тази
хипотеза също не е налице.
Що се отнася до възражението, че
шрифтът на договора е по-малък от 12, то при лежаща върху ответника
доказателствена тежест, същият не е ангажирал доказателства в тази насока.
Следва да се посочи, че нормата на
чл. 11, ал. 2 ЗПК е приложима само когато договорът за потребителски кредит е
сключен при общи условия. В конкретния случай обаче, в процесния договор не се
констатира, да е налице препращане към общи условия. Доколкото процесният
договор има установеното от закона задължително съдържание, а общите условия не
са задължителен елемент от него, то направените в тази връзка възражения за
недействителност на договора се явяват неоснователни. Изрично в разпоредбата на
чл. 2 от договора е посочено, че заемополучателят се задължава да ползва и
върне кредита, съгласно условията на договора, а не съгласно предвиденото в
общи условия. Ето защо, съдът намира, че потребителят е получил нужната му по
договора информация, като не е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК.
Неоснователно е и възражението на
ответника, сторено чрез особения му представител за недължимост на
претендираната лихва и обезщетението за забава, доколкото същите са с една и
съща начална дата, както и, че се касае за едно и също задължение, а именно
задължение за забава по чл. 86 ЗЗД и същите не следва да са дължими. Следва да
се посочи, че договорната лихва е възнаграждение, което длъжникът на пари или
на заместими вещи, трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тя
е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера на капитала и времето на ползването му, като
размерът на същата е предварително уговорен между страните и същата се дължи и
при точно изпълнено задължение за плащане на главния дълг във временно
отношение. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
не е възнаграждение, а служи за обезщетение за претърпените вреди за времето на
забавата, то се дължи по силата на закона и без да е договорено между страните,
като същото се дължи само при забавено изпълнение, каквото се установи да е
налице в настоящия случай. Ето защо и това възражение на ответника е неоснователно.
Основателен е доводът на особения представител
за недължимост на начислената по договора сума от 45 лв. претендирана като
разходи за събиране на просрочени вземания. Съобразно чл.10а, ал.2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква от кредитополучателя заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая дейностите
визирани в чл.9 ал.1 и 2 са свързани с управлението на кредита и попадат под действието на тази забрана.
Следва да се има предвид, че такси, по аргумент от чл. 10а, ал.1 от ЗПК се
дължат за допълнителни услуги, докато действията на
кредитополучателя по обезпечаване на събирането на кредита, включително и по
извънсъдебен ред, е грижа за удовлетворяване на интереса на кредитора, а не
дейност по предоставяне на допълнителни ползи за кредитополучателя.
Извън това, относно тези разпоредби следва да се има
предвид, че според чл. 33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Съгласно алинея втора на същата разпоредба когато потребителят забави дължимите
от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Тези норми са императивни – постановени са в публичен интерес
с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит / арг. чл.2 ЗПК/.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че отговорността за разноски въведена с разпоредбата на чл.9 от
договора представлява по съществото си неустойка, дължима при забава на
изпълнението, а не плащане за покриване на извършени разходи по събиране на
вземането. Определянето на тези плащания като разноски по събиране на
вземането, по същество цели да заобиколи ограничението на чл.33 ЗПК и въведе
допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на забава на
длъжника, тоест представлява прикрита неустойка за забава. За това, че
плащанията нямат за цел да покрият разходи по събиране на закъснелите вноски,
може да се съди от обстоятелството, че плащанията по тях са уговорени
предварително, като абсолютни суми и в предварително определени предели,
съгласно приложената по делото Тарифа. Поради това, начина по който са
определени в клаузата сочи на това, че са установени с цел да се избегне
ограничението на закона свързано с размера на дължимото при забава обезщетение.
Като основателно следва да се приеме и възражението на
ответника, свързано с нищожност на клаузата относно предвидената в чл.4 от
договора неустойка, поради противоречието и с добрите нрави.
Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите
вреди.
Според чл.4 от договора неустойката е дължима не при
забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави
обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител или банкова
гаранция.
От начина по който е уредено в чл.4 задължението на
кредитополучателя - особено това
отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така,
защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната
практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част
от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Такива са например изискванията свързани с кредитната история на поръчителите и
данните за това има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би
могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни
услуги по занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам
проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води
до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да
я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката предвидена в чл.4. Съдът намира, че поради тези особености на
договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение
№1/2009г. ОСТК/.
С оглед изложеното съдът намира, че начислената по
договора неустойка от 656,88 лв. не се дължи поради нищожността на клаузата от
договора, която я урежда.
Ответникът не е ангажирал доказателства да е погасил
дължимите по договора за заем суми, като не оспорва факта на изпадане в забава,
по отношение на задължението за заплащане на главницата в периода след 24.01.2018
г. За времето от тази датата до завеждане на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение - 03.05.2019г., върху размера на неиздължената главница
от 1000 лв. се дължи обезщетение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, чийто размер възлиза на 129,17 лв., като предвид диспозитивното начало в
гражданския процес, на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 100 лв.,
колкото се претендира в исковата молба.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за
вземането е частично основателен до размера на главница от 1000 лв., договорна
лихва от 135,68 лв. и лихвата за забава от 100 лв. В останалата си част,
относно вземанията за неустойка от 656,88 лв. и такса за разходи от 45 лв.
искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Съдът счита, че въпреки констатираната нищожност на
клаузи от договора, тяхното прогласяване за нищожни с настоящия съдебен акт, не
се дължи. Това е така, защото липсва сезиране със съответен иск за това.
Ответникът се е позовал на нищожността, в качеството й на правоизключващо възражение
срещу предявените с иска вземания. Поради това и произнасянето на съда е
ограничено само с оглед заявеното в исковата молба /арг. от чл.6, ал.2 ГПК/.
По
разноските:
Страната ищец е била представлявана
от юрисконсулт, като размерът на възнаграждението му за двете производства
следва да се определи съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, както следва
50 лв. за заповедното и 100 лева за настоящото производство. Така съобразно
направените разноски за държавна такса, особен представител и съдебно-счетоводна
експертиза и пропорционално на уважената част от исковете ищецът ще следва да
получи от ответника 56,60 лв. за заповедното и 559,22 лв. за исковото
производство.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА за
установено, на основание чл.422 ГПК,
във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, съществуването на
вземането на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, ул. Д-р Петър Дертлиев №25, Офис сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис №4 против А.Х.А.
/А. Х.Х./ ЕГН **********, с адрес *** за сумите: 1000 лв. /хиляда лева/ главница по договор за паричен заем №***** от
22.12.2017г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“АД; 135,68лв. /сто тридесет и пет лева и
шестдесет и осем стотинки/ - договорна лихва за периода 23.01.2018 г. –
21.08.2018 г. и 100 лв. /сто лева/ -
обезщетение за забава за периода 24.01.2018 г. – 03.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 03.05.2019г. до окончателното заплащане, което вземане е прехвърлено на
ищеца с договор за цесия и относно което е издадена заповед за изпълнение № 3704
от 07.05.2019г. по ч.гр.д.№6986/2019г. на Пловдивския районен съд, ХVІІІ гр. с.,
като ОТХВЪРЛЯ иска в частта му
относно сумите: 45 лв. – такса разходи и 656,88лв. неустойка за периода от 23.01.2018г.
до 21.08.2018г., като неоснователен.
ОСЪЖДА А.Х.А. /А. Х.Х./ ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул. Д-р Петър Дертлиев №25, Офис сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис №4, на осн. чл.78, ал.1 и 8 ГПК, сумата 559,22 лв. /петстотин петдесет и девет
лева и двадесет и две стотинки/, представляваща деловодни разноски в исковото
производство, както и сумата 56,60 лв.
/петдесет и шест лева и шестдесет стотинки/ - деловодни разноски в заповедното
производство по ч.гр.д.№6986/2019г. на Пловдивския районен съд, ХVІІІ гр. с.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно
с оригинала.
АД